Дженифър Стайл
Жената на посланика (6)

9 август 2010 г.
Фин

Кресида бе топла и нервна в ръцете му, допряна до тънката му тениска. Беше облечена за лягане в синята си памучна пижама и пъхната в пухкавото чувалче за сън. Все още ставаше студено през нощта, особено в това огромно мраморно чудовище, подобие на къща. Вцепенен вътрешно, Фин някак си бе успял да изкъпе дъщеря си и да й прочете приказките за „лека нощ“.

Тази вечер бяха „Фердинанд“, „Скъпи зоопарк“ и „Жирафите не могат да танцуват“^[1]. Нищо, в което да се споменава „мама“. Фин беше благодарен за рутината с къпането на детето, обливането на къдриците с вода, търкането с хавлиената кесийка на гръбчето и дупето. Обикновено пееше на Креси, но това беше единственото нещо, което тази вечер не успя да направи. Опита се, докато миеше осемте й малки зъбчета и размазваше лавандулов лосион по крачетата й, но гласът му бе сух и пресипнал.

Опита се да я накара да пие. Наред с всичко останало се паникьоса и за това какво да й даде преди лягане — сега, когато Миранда я нямаше, за да я накърми. Но благословени да са дипломатическите връзки! В отчаянието си позвъни на един от германските татковци от групата за игра на Креси и след по-малко от час вече разполагаше с няколко бутилки формула, вносно адаптирано мляко на прах. Скоро Креси би трябвало да може да пие нормално мляко, помисли си той, но не можа да си спомни точно на каква възраст ставаше това. Миранда бе тази, която планираше яденето на Кресида. Настояваше за пълнозърнести храни, зеленчуци, както и за възможно най-много органични продукти, които можеха да внасят като свръхбагаж. Никога не би позволила Креси да пие от тукашното мляко. И без това в страната нямаше много прясно мляко на разположение; така че пиеха само дълготрайно, което се внасяше в кутии. „Когато Креси стане достатъчно голяма за краве мляко, най-добре да живеем някъде, където има органично и млечни продукти или ще си купя крава“, казваше тя.

След като получи формулата, Фин не успя да си спомни дали трябваше да я смеси с преварена вода от чешмата или с минерална вода. Миранда беше казала нещо за това, че бутилираната вода е вредна за бебета, с твърде високо съдържание на минерали или флуорид, или нещо такова. Умът му препускаше бясно, докато се опитваше да си припомни думите й, нейните указания. Защо не й беше обръщал повече внимание?

Най-накрая се спря на бутилирана вода, убеден, че каквото и да не бе наред с нея, не можеше да е по-лошо от местната чешмяна вода.

Но Кресида не искаше заместителя. Очевидно споделяйки войнственото отвращение на майка си към изкуствената формула, тя изплюваше биберона всеки път, когато той се опитваше да го пъхне между устните й. Креси бутна шишето с двете си ръце, зарови влажната си глава в подмишницата му и заплака: „Мама, мама, мама!“. Малките й пръсти се забиха в гърдите му и задърпаха надолу яката на ризата му.

— Няма да намериш това, което търсиш, там, скъпа — каза той тихо и я залюля в прегръдката си. Тя отваряше и затваряше устата си като риба, захапала памучната му риза. Фин опита отново с бутилката, но това само я разплака по-силно. Как щеше да я накара да заспи, ако не можеше да изпие млякото си? След колко време щеше да се обезводни, ако продължаваше да отказва бутилката? Спря се. Ако ожаднееше достатъчно, щеше да пие. Вече приемаше вода с храната си, нали? Щеше да се оправи. Дори и без мляко, щеше да се оправи. Вдигна я на рамото си и се изправи. Докато обикаляше от стая в стая и гасеше светлините в стаите, през които минаваше, установи, че може да затананика. Почти четиридесет и пет минути по-късно, след като й бе изтананикал „Scarborough Fair“^[2] поне дузина пъти, риданията й заглъхнаха и тя се унесе в сън, отпусната на туптящите му гърди.

На долния етаж Негаси, Теру и Деста се бяха настанили в спалните в сутерена, които използваха от време на време след края на вечерните партита и преди началото на закуската. Бяха отказали да оставят Фин сам в къщата. Когато научиха за станалото, се разплакаха и прегърнаха скованото му тяло. Той не беше в състояние да им отвърне подобаващо, само ги потупа леко по топлите гърбове, сякаш те се нуждаеха от утешение. Чиниите с групер и спаначено пюре, с картофи и намачкан ревен, предназначени за посланиците от ЕС, бяха подредени в редици в хладилниците, неизядени.

Фин внимателно постави Кресида в кошарката й и се загледа в нея. Поне не беше достатъчно голяма, за да разбира какво се случва. Не беше достатъчно голяма, за да му се налага да й обяснява. И все пак беше достатъчно голяма, за да бъде съсипана от отсъствието на майка си.

Първите двайсет и четири часа са най-важните при отвличането, това го знаеше много добре. Ако жертвата — божичко, наистина ли мислеше за Миранда като за „жертва“? Тя не беше от този тип. Ако жертвата не бъде намерена в първите двайсет и четири часа, шансовете за откриването й намаляват бързо. Беше работил цялата вечер, разкъсван постоянно между спешната необходимост да открият Миранда и желанието да утеши дъщеря си. Но дори и бясната му активност не беше в състояние да заглуши натрапчивата мисъл, че по някакъв начин това бе заслужено наказание. Нима не го бе заслужил? Не чакаше ли от седем години този вид мрак да се стовари върху него? Той бе внимателен — болезнено, самотно внимателен — толкова дълго време. Докато срещна Миранда. И все пак, дори той да го заслужаваше, Миранда със сигурност нямаше никаква вина. Някои хора може би мислеха — и без съмнение го казваха и гласно — че нейното минало е прекалено пъстро, но той смяташе, че думата по-скоро е „честно“. Тя обичаше яростно и свободно, без да мисли за последствията. И бе побрала ужасно много хора в своето малко кораво сърце. „Не разбирам манията на нашето общество по «единствената любов», казваше тя. Как можем да сме толкова дребнави? Нима няма какво да научим от всяка любов, която срещнем в живота си?“ Не се бе опитала да скрие нищо от него. Отказваше да живее в лъжа. Това обичаше най-много в нея — и точно то го и плашеше най-много.

Но никога не му бе хрумвало, че може да я загуби по такъв начин. Трябваше да е той. Ето защо имаше десетима бодигардове; той бе мишена. Форин офис дори не бяха сигурни, че на Миранда изобщо е необходима „близка защита“. Какво си мислеха? Ако един посланик е мишена, със сигурност и жена му е изложена на същия риск. Защо никой не се бе сетил за това? Все още чуваше този изстрел. Само това бе чул. Не знаеше кой бе набрал телефона втория път — Миранда, Мухтар или някой друг. Чу само изстрела от автомат и някакъв приглушен шум, преди телефонът да се изключи. Можеше да е предупредителен изстрел, напомняше си непрекъснато. Изстрелът не означаваше непременно, че някой е умрял. Не можеше да обмисля този вариант, не можеше да започне да мисли за нещо толкова окончателно.

Цялото посолство бе мобилизирано. Тъкър и екипът му заминаха с двете бронирани коли веднага след като получиха обаждането, шофираха до мястото, където бяха паркирани колите, и оттам поеха по трасето, по което бяха потеглили жените. Фин бе поискал да отиде с тях, но Тъкър бе неумолим по въпроса.

— С цялото ми уважение, сър, последното нещо, от което се нуждаем, е разсейването от евентуалната грижа за вас, докато се опитваме да я намерим. Да не говорим за факта, че не мога съзнателно да ви изложа на опасност.

Тъкър не можеше да си прости. Защо не бе забранил на Миранда да отиде на поход? Защо не бе тръгнал лично с нея? Той и хората му ходиха в продължение на часове, без да намерят каквато и следа от жените. Никой от местните жители, които разпитаха, не ги беше виждал. Как беше възможно това? Все някой трябваше да ги е видял. Група от западни жени не можеше да остане незабелязана, без значение колко скромно са облечени. Радиостанцията на Мухтар, изглежда, работеше, но никой не отговаряше на повикванията.

Фин прекара част от вечерта в срещи с министри и местни полицаи, докато Лео, аташето по отбраната, работеше с местната армия. Нито една от тези срещи не го обнадежди, но той не спря да действа, не спря да звъни по телефона и да организира и обсъжда стратегии. Не беше съкрушен, не се разплака, не прехвърли никое от задълженията си. Хрумна му, че Алистър и другите следователи от Скотланд Ярд току-що са кацнали във Великобритания. Щяха ли да се върнат? Не беше сигурен. Понякога изпращаха други мъже. Или жени. В днешно време имаше и жени следователи, въпреки че Фин не беше срещал много от тях.

Креси се обърна по корем, дясната й ръка се обви около мечето Кордирой и го придърпа към нея. Дясната й буза се притисна до матрака, дупето й бе повдигнато във въздуха. Дишаше толкова тихо, че Фин се надвеси над нея, за да се увери, че поне тя е все още жива. Не можеше да понесе мисълта да излезе от тази стая. Да напусне тази стая, означаваше да се върне в пустотата на останалата част от къщата. При съсипващата гледка на оправената и непобутната страна от леглото, там, където спеше Миранда. При мислите си. И при работата си.