Дженифър Стайл
Жената на посланика (60)

5 май 2011 г.
Норман

Норман се потеше на път към гишето за чекиране. Носеше прекалено много дрехи за следобедната жега, но багажът му бе претъпкан и нямаше място за всичко. Бе облекчен, че се прибира у дома. Безспорно това назначение бе напрегнато и той очакваше с нетърпение да си почине няколко месеца в относителната безопасност на апартамента си в Клапам Комън, преди да се отправи към Мали. Съпругата му бе заминала по-рано за Лондон, оставяйки го да организира събирането на багажа им и неговото пренасяне и той се наслаждаваше на перспективата от полета без нея. Вече предвкусваше първия джин-тоник. Деветчленно семейство се набута пред него, влачещо купища дрипави куфари и кашони. Дяволите да ги вземат тези мазруки. Защо не могат да се научат да се редят правилно на опашка? Всички се втурваха наведнъж към гишето за билети, като тълпа, и човек трябваше да си пробива път през тях, ако искаше прилична седалка отпред. Нямаше значение дали си бизнес класа; нямаше бизнес класа, докато не се качиш в самолета. Шибани летища от третия свят. Това нямаше да му липсва, когато се пенсионираше. „Хийтроу“ може и да си имаше също недостатъци, но поне хората там знаеха как да се редят на опашки.

Когато най-накрая стигна най-отпред, постави трите си куфара един по един върху везните, но продължи да държи прекалено големия пакет, увит с хартия и омотан с въже. Картините. Не знаеше какво друго да прави с тях. Не можеше да ги остави тук, защото не бе измислил къде може да ги скрие, без да бъдат намерени. Със сигурност не можеше да ги изпрати предварително в Лондон с останалата част от багажа, защото жена му щеше да ги разопакова. Трябваше да ги вземе със себе си, но чекирането му се стори твърде рисковано. Служителите на летището не би трябвало да проверяват багажа на дипломатите, но мазруките бяха известни с това, че не правят нещата така, както би трябвало.

Срамуваше се от собствената си слабост. Нямаше никакъв зъл умисъл, когато ги извади от скривалището им. Просто те бяха толкова… омагьосващи. Искаше само да ги отнесе някъде, където можеше да седне и да ги гледа дълго, дълго време. Първо му привлече вниманието портретът на Миранда, разбира се. Но после видя и другия. Жена, дребна, тъмна, очевидно местна, от Мазрук. Никога не бе виждал открито лице на местна жена, какво остава за всичко друго, отдолу под покривалото. Не че бе анатомично по-различна от всяка друга жена; но когато знаеше откъде е всъщност, гледката бе особено вълнуваща. Запита се коя е. Очевидно приятелка на Миранда. Добра приятелка. И после му хрумна — само приятелка ли е била? Или нещо повече?

Бе открил картините, докато правеше оглед на обезопасената стая, точно преди Силия да се премести в резиденцията. Фин сигурно ги бе забравил в притеснението си покрай отвличането. Преди Норман да има време да обмисли по-пълно мотивите си, вече ги бе напъхал в една кофа за боклук и ги бе замъкнал до колата си. Може би силното им еротично очарование го бе накарало. Но щеше да е лъжец, ако не признаеше, че за кратко се бе запитал дали може по някакъв начин да ги използва срещу Фин. Но пък отвличането на Миранда му се стори достатъчно наказание. Най-накрая Фин страдаше. Норман се зарадва, че не му се налага да влоши допълнително положението му.

Въпреки че определено се радваше да изследва тези произведения на изкуството, ако можеха да бъдат наречени така тези творби на примитивната порнография, все пак почти съжаляваше, че ги бе взел. Какво щеше да прави с тях в Лондон, освен да се опита дискретно да се отърве от тях някъде? Нямаше начин да ги остави в апартамента им. По-тъпото бе, че Фин знаеше, че той ги бе взел. Никой друг нямаше ключове. Какъв шибан идиот бе понякога.

— Сър, този пакет е прекалено голям за ръчен багаж — каза чернокосото момиче зад гишето, кимайки към картините. — Налага се да го чекирате.

— Не, не се налага — каза той. — Летя с бизнес класа.

— Независимо от това — каза тя. — Багажът трябва да се побира в това.

Посочи към металното табло, на което бе показан разрешеният размер на ръчния багаж. Шегуваш се, помисли си Норман. Точно този път решихте да следвате шибаните правила.

— Със сигурност можете да направите изключение? Аз съм дипломат, а това е важен пакет.

— Трябва да го чекирате.

Жената вдигна единия край на пакета, очевидно с намерението да го постави на конвейерната лента зад себе си. Мишниците му се обляха в пот и Норман се пресегна към пакета, за да го хване за другия край и да го дръпне към себе си. Дебелата хартия се разкъса. Норман се загледа с ужас как се откъсва триъгълна ивица кафява хартия, под която се разкри — в цялата й гола слава — една вагина. И не каква да е, обикновена вагина, а чудовищно голяма вагина, на пръв поглед изработена от бонбони, от лентите червено-бяла мента, която обичаше като дете, и идеално разположена чаша с коктейл „Лимонена капка“.

За момент летището, може би за първи път в своето съществуване, утихна. После избухна рев на възмущение. Двама мъже сграбчиха Норман за ръцете и го стиснаха здраво, докато повикат охраната, полицията. Арабският му не бе достатъчно добър, за да разбере всичко, което се случваше около него. Момичето на гишето отстъпи от пакета с погнуса, сякаш се боеше да не се зарази. Пред него неколцина мъже разкъсаха хартията докрай и разкриха захарните бедра, тъмната коса, най-сладките и най-свещени места на тези две недосегаеми момичета.