Дженифър Стайл
Жената на посланика (61)

5 Май 2011 г.
Фин

Фин бе в офиса, когато получи обаждането от летището. Веднага щом разбра какво крещи гневният човек в другия край на линията, затвори, изчака отново сигнала за набиране и се обади на Тазкия.

— Къде си? — попита той. Ако придвижването му не включваше цял брониран конвой, щеше да се изкуши да тръгне незабавно към нея.

— Вкъщи. Тъкмо закусваме. Какво има?

Звучеше притеснена; но тя вече знаеше каква може да е единствената причина, поради която той й се обаждаше.

— Слушай внимателно. Възможно най-бързо си събери няколко неща, най-важното за теб, и ела в резиденцията. Може повече да не успееш да се върнеш. Разбираш ли ме? Само ако тези картини не бяха озаглавени и подписани.

— Да — гласът й бе тих, ужасен.

— Тазкия, имаш ли паспорт?

— Записана съм в паспорта на баща ми.

Фин трепна. По дяволите, тези страни, които не позволяват на жените да имат собствени паспорти, в които ги третират като вечни деца, неспособни да вземат решения за собствения си живот.

— Добре. Ще измисля нещо. Ако имаш някакви документи за самоличност, постарай се да ги намериш.

— Ще опитам. — Тазкия звучеше колебливо.

— Всичко ще се оправи, Тазкия, ще се погрижим за теб. Не плачи. Родителите ти не трябва да заподозрат нещо, докато не дойдеш тук в безопасност. Миранда ще те чака в резиденцията.

— Да. Благодаря.

— Ела веднага щом можеш, разбираш ли? Не мисля, че имаш много време.

— Разбирам.

Фин звънна на Миранда и я помоли да подготви стая за Тазкия, преди да се обади отново на охраната на летището, подготвяйки се за задаващата се дипломатическа буря.