Дженифър Стайл
Жената на посланика (38)

12 декември 2010 г.
Фин

Тропане по входната врата изведнъж заглуши Фин и той не можеше да чува гласа от другия край на линията. Отново го търсеха от Лондон. Обиколи третия етаж, от спалнята си към дивана, до тоалетната, стиснал здраво мобилния телефон, нервен, неспокоен. Бяха минали почти четири месеца и шефовете му ставаха все по-нетърпеливи. „Не можем да държим този пост отворен за теб за неопределено време, му бе казал Уилкинс. Нуждаем се от ръководител на мисията на пълно работно време. Това е критична страна и знаем, че го осъзнаваш напълно. Силия върши добра работа, но тя трябва да замине на езиково обучение за няколко месеца. Чу ли, че отива в Исламабад?“

Фин бе чул. Но му бе невъзможно да се паникьоса от заплахата, че може да загуби работата си, когато бе загубил нещо толкова по-важно. Говореше седем езика; разбираше принципите на икономическото развитие; имаше познания по търговия и бизнес. Ако всичко друго се провалеше, можеше да води курсове по етикет и маниери в обществото. Нямаше да остане гладен. В момента му беше немислимо да се съсредоточи върху нещо друго, освен върху намирането на жена му и отглеждането на дъщеря му. За него нямаше да има друга работа, докато Миранда не се прибереше. Или останките й не пристигнеха в чувал за трупове.

— Разбирам ситуацията — каза Фин. — И не съм в позиция да ви казвам какво да правите. Но сме близо; чу ли, че я изпуснахме съвсем за малко? Американците смятат, че е жива. Нужно ни е още малко време.

— Фин. Чуй ме. Ще бъда откровен с теб. Дори Миранда да се появи, ще се наложи да я изпратим веднага в Лондон. Много вероятно ще се нуждае от някакъв вид лечение, медицинско или психологическо. Нещата никога няма да се върнат към нормалното. В действителност шансовете да бъдеш върнат на поста ти са доста незначителни.

Фин отдалечи телефона от ухото си, сякаш за да се предпази от думите. Втренчи се в голите стени около себе си, за да отвлече с нещо вниманието си. Не беше окачил нищо по стените, с изключение на няколко рисунки на Креси в кухнята, защото не възнамеряваше да остава дълго тук.

— Ало? Фин?

Той доближи телефона съвсем малко.

— Да.

— Помисли за тези неща, Фин. Не знаем в какво състояние ще бъде, ако я намерите. Знаеш, че не ми е приятно да говоря за това, но искам да съм честен с теб.

— Да.

Фин не се доверяваше на себе си, за да каже нещо повече.

— Може би е по-добре да я чакаш в Лондон, Фин. Помисли за дъщеря си. Помисли за нейната безопасност.

В гърдите му трепна ярост.

— Мислиш ли, че не го правя?

— Фин. Моля те.

— Няма да се върна, Уилкинс. Не и без жена ми.

На другия край настана мълчание, след това се разнесе въздишка.

— Още месец или два, най-много.

— Благодаря. Оценявам го.

Тропането по вратата стана все по-силно. Фин слезе на долния етаж до стаята за игри на Креси, все още с притиснат до ухото телефон. Стаята бе празна, голият каменен под бе отрупан с плюшени мечета и зайци, цветни пластмасови чаши, книги на Ричард Скери, мъниста от скъсани колиета.

— Габра? — провикна се той, връщайки се в коридора.

— Аз ще отида, сър! — Габра излезе от банята с Креси на ръце и я подаде на баща й. Фин остави телефона и притисна дъщеря си към левия си хълбок. Беше станала прекалено тежка, за да я носи дълго. С дясната си ръка вдигна отново телефона.

— Мога ли да ти се обадя по-късно? Има някого на вратата.

— Надявам се, че внимаваш кой влиза в дома ти, Фин. Не е като да си случаен човек там.

— Ще ти се обадя утре, Уилкинс.

Фин затвори телефона и го плъзна в джоба си. Креси се гърчеше в ръцете му и протестираше срещу хватката му.

— Добре — каза той. — Бягай и изследвай света.

Тя бе станала все по-безразсъдна, сега, когато ходеше стабилно на краката си, но още падаше по няколко пъти на ден. Синините и одраните колена не я обезсърчаваха; тя упорито се изправяше и се спускаше отново напред. Вероятно би могла да тича наравно с хлапетиите без родители, търчащи по улиците. Фин постоянно се притесняваше за каменните стълби, техните смъртоносни ръбове, неравните височини. Все още ги качваше най-малко веднъж на ден. В Мазрук, изглежда, не съществуваха обезопасяващи прегради за стълби; беше проверил. Габра трябваше да бъде неговата преграда, неговият токсикологичен контрол, неговите очи на тила.

Креси се запъти с клатушкане към стаята си за игри, без съмнение в търсене на мечка или на нарастващата си колекция от камъчета, съхранявана в празна тенекиена кутия от масло гхи „Гърл“. Габра я бе облякла в още една от етиопските й ризи. Бяха прекрасни, но Фин се притесняваше, че неговият персонал — бившият му персонал и Габра — харчеха пари, каквито нямат, за да купуват дрехи на дъщеря му. Тя вече имаше най-малко пет различни ръчно бродирани ризи. Той пък вече бе увеличил двойно заплатата на Габра.

— Сър? Посланик? — Габра изтича обратно по стълбите, останала без дъх. — Тазкия е, сър. Тя казва, моля, има само минута.

Зад нея Фин забеляза миниатюрната фигура, която разпозна, въпреки че бе изцяло покрита, дори очите й. Никога преди не бе виждал Тазкия със закрити очи.

Тазкия спря в горната част на стълбището, незнаеща накъде да продължи.

— Посланик Фин — каза тя. — Трябва да говоря бързо. Другите не знаят, че съм тук, казах, че съм на гости у Акила. Но е важно.

Фин махна с ръка към стълбите.

— Ти не си тук — каза той мрачно. — Всъщност дори не съм сигурен коя си.

Тя тръгна нагоре по стълбите към дивана, абаята й шумолеше около нея като есенни листа. Без да чака покана, коленичи върху златистите възглавници и подпъхна босите си стъпала под нея.

— Знам, че съм в безопасност тук, с вас, но никой друг не знае това — каза тя. — Ние сме толкова назад в мисленето си, че според нас мъжете мислят само за едно нещо. Но аз трябваше да забравя страха си, защото има нещо друго, от което се страхувам повече. Посланик Фин, Миранда… нарисува няколко картини. Картини с мен.

Фин кимна, потъвайки във възглавниците срещу нея, като внимаваше да се държи на разстояние. Винаги се затрудняваше, когато трябваше да седне на пода или в близост до него. Краката му бяха твърде дълги, много сковани. Тъй като не можеше да седи с кръстосани крака, той подгъваше едното си коляно нагоре, към тавана, а другото — настрани.

— Тя ли ви каза? — попита притеснено Тазкия.

— Само това, че те е рисувала. Не знам нищо за картините, уверявам те. Не ми ги е показвала. Кълна се, Тазкия, Миранда никога не би нарушила личното ти пространство.

— Да, не мисля, че би го направила. Тя знае колко опасно може да бъде… Щяхме да ги изгорим, бяхме определили дата. Посланик Фин, опитах се да бъда търпелива. Не исках да ви безпокоя в такъв момент. Надявах се, че Миранда ще бъде открита преди датата. Но не мога да чакам повече. Трябва да получа тези картини. Трябва да ги унищожа лично. Миранда ми каза, че мястото, където ги държи, е толкова тайно, че само тя има ключ. Затова вярвам, че са на сигурно място, но имам нужда от вашата помощ, за да ги взема оттам и да съм напълно сигурна, че никой друг няма да ги види.

Вълна от страх заля на мига Фин. Мили Боже, беше забравил за тайните картини. Миранда ги държеше заключени в обезопасената стая до спалнята им в резиденцията и той не се бе сетил да ги вземе, когато напускаше; в онзи момент бе полудял от мъка. Честно казано, дори не си бе спомнил, че са там. Може би щеше да се поколебае да отвори шкафа й, да види неща, които не бяха предназначени за очите му. Но би могъл да ги премести на безопасно място, би могъл да намери начин да не ги види. Какъв идиот беше! Имаше малка вероятност Силия да не ги е открила; все пак тя бе там само временно и бе отседнала в министерския апартамент, а не в основната спалня, изразявайки по този начин надеждата си, че Фин скоро ще се върне. Дали Тазкия знаеше изобщо, че тя е там? Не му се искаше да я пита.

Ръцете на Тазкия трепереха в скута й, усуквайки дръжките на малка лилава чантичка. Главата й бе обърната към него и Фин бе сигурен, че очите й са вперени в него, въпреки че не можеше да ги види. Не бе отметнала воала си.

— Мисля, че знам къде са — каза той внимателно. — Заключени са. Вярно е, че само Миранда имаше ключ.

Той й го бе дал. И на главния мениджър по сигурността. Норман. Мамка му. Но той не би имал причина да рови из къщата. Нали? Фин не каза това на глас. Нямаше смисъл излишно да тревожи Тазкия.

— Виж, не се притеснявай. Ще намеря ключа на Миранда — трябва да е в чантата й с другите й ключове — и ще отида в резиденцията.

— Но никой не трябва да ги вижда, моля ви! Нито вие, нито някой друг.

Фин се замисли за момент.

— Ще отидем заедно — каза той накрая. — Можеш да ги вземеш сама. Ще вземем голям кашон за тях. Има ли как да дойдеш с мен?

Тя кимна.

— Ще намеря начин да дойда. Но не знам къде ще ги пазя. Трябва да ги унищожа. Твърде опасно е да ги оставя. Ще ми помогнете ли?

— Разбира се.

Макар мисълта да унищожи нещо, създадено от ръката на жена му, да бе почти непоносима, животът на Тазкия бе в опасност. Не му бе нужно да вижда картините, за да отгатне какво представляват. Миранда би защитила ученичката си на всяка цена; Фин смътно си спомняше как му бе казала, че с Тазкия възнамеряват да ги унищожат. Какво си бе мислила? Голи женски фигури, в тази страна? Той го знаеше и преди, разбира се, на някакво подсъзнателно ниво. Но политиката му винаги бе да не се меси в работата на Миранда. Бе ограничавана достатъчно заради живота си с него; искаше в изкуството си поне да бъде свободна. Но, Исусе, може би не чак толкова свободна.

Тазкия се изправи, бръкна в чантичката си и извади телефон.

— Пратете ми съобщение от този телефон утре — каза тя. — На сестра ми е. Можете да ми го върнете по-късно.

Фин прибра телефона в джоба си.

— Тазкия, нищо лошо няма да ти се случи. Обещавам.