Дженифър Стайл
Жената на посланика (45)

13 януари 2011 г.
Миранда

Лежеше по гръб и си играеше на самолетче с Лулоа, като балансираше детето на стъпалата на вдигнатите си във въздуха крака, когато пазачът потропа по вратата с обяда й. Бързо свали Лулоа на пода и притегли полата си надолу към глезените.

— Salaama aleikum — каза тя силно, като се изправи на крака. Лулоа остана седнала, съвсем леко клатушкайки се. Всеки ден успяваше да остане в изправено положение за няколко минути.

Пазачът я поздрави и остави подноса на пода. Хляб, боб, нарязани банани. Калаена чаша с вода. Лулоа грейна, когато забеляза бананите. Протегна малките си ръце, преобърна се по корем и се насочи към тях. Миранда я хвана и вдигна в ръцете си.

— Не е за теб — каза тя многозначително. — Все още не си готова.

Детето нададе вой, неразбиращо. Вече от няколко седмици Миранда я оставяше да яде банани.

— Силни бели дробове — каза тя на пазача, който се мотаеше до вратата и се взираше в детето със захлас, който леко притесняваше Миранда.

— Също като баща си — промърмори тихо пазачът.

— Какво? — сърцето на Миранда прескочи. — Нейният баща? Жив ли е?

Пазачът изглеждаше объркан.

— Ти не знаеш? Никой ли не ти е казал, че това дете е специално?

— Знам, че е специална — каза Миранда отбранително, като подрусваше момичето в ръцете си, за да го успокои.

— Тогава трябва да знаеш защо е толкова важно да остане жива.

Миранда просто се взираше в него.

— Тя е единственото му оцеляло дете — продължи той. — Въпреки че е момиче, трябва да я опазим жива. Когато стане достатъчно голяма, за да се омъжи, ще роди негов наследник.

Достатъчно голяма, за да се омъжи. От думите му я побиха тръпки на страх. В тази страна момичета често бяха омъжвани на осем или девет години. Само през трупа ми, помисли си тя. Думата „наследник“ се бе забила в мозъка й. Наследник на кого? За какво? И тогава изведнъж парчетата си дойдоха на мястото и истината изплува гола пред нея. Тя знаеше чие е това дете. Как не се бе досетила?

Кога бе чула, че е мъртъв, убит в същите бомбардировки, които бяха оставили и Лулоа сираче? Ръцете й се присвиха около нея, а тя изхленчи в знак на протест. Те никога нямаше да позволят на това дете да си отиде. Не и тези хора. И ако Миранда, по някакво чудо, успееше да избяга с нея, щеше да се оглежда през рамо през останалата част от живота си. Това племе имаше ресурси, както и елитна диаспора, пръсната по целия свят. Не, не можеше да има бъдеще за нея с това дете. И все пак, помисли си Миранда, загледана в синьо-черните очи, в меката стърчаща коса, в свитите в малки юмручета пръсти, не можеше да има бъдеще и без нея.