Дженифър Стайл
Жената на посланика (2)

9 август 2010 г.
Миранда

Миранда наблюдаваше как лявата й ръка се движи по скицника, сякаш се колебае за посоката. Изви се нагоре, оставяйки черна пътека по грапавата бяла хартия. След това надясно, отново надолу. Рамка. Моливът се вдигна за момент от страницата и увисна във въздуха, докато очите й се насочиха към прозореца. За тези няколко секунди, през които си бе наливала кафе, зората бе пристигнала рязко в Мазрук и небето се бе преобразило от черно в златно. Градината им вече бе позлатена, обширната й морава блещукаше от капките на последния нощен дъжд, цветята в спретнатите лехи бяха отпуснали тела и обърнали глави към слънцето. По периферията имаше шествие от криви дървета, облегнати като уморени стражи на железните шипове на портите. Бугенвилиите пълзяха по стените и промушваха цветовете си през решетките, отказвайки да бъдат задържани в едно пространство. През тревата, в далечния край на моравата, се виждаше все още пустият басейн с гладката си вода, необезпокоявана от сутрешните плувци. Небето, както винаги в този час, бе спокойно, безоблачно синьо.

Гледката на Миранда към този рай, към този оазис в тази пустинна страна, бе разделена на осем почти равни части от решетка от ковано желязо. Боядисаните в бяло пръчки оформяха подобна на дантела завеса на прозореца. Богато украсените метални заврънкулки се мъчеха да прикрият тяхната утилитарна функция, но безуспешно.

Ръката й отново се зае за работа. Железните решетки се извиха по листа, но като че ли гледани от външната страна. Зад тях не се виждаше градината, а момиче. Жена, подложена на вивисекция — главата й бе очертана тук, сърцето — тук. Тук — ръката й, а тук — устата. Когато рисуваше, Миранда често се чувстваше като възрастен човек, който си играе с дъска куиджа и се чуди до каква степен подсъзнанието му контролира движенията на стрелката. Едновременно създател и проводник, тя рядко можеше да предскаже какво ще се появи на листа.

Беше така погълната от парченцата на своя пъзел, че отначало не чу алармата. От колко време звънеше? Все още не бе докоснала чашата с кафе на масата пред себе си, нито бе направила чай за Фин. Изтича, както си бе боса, по коридора до спалнята им и натисна алармата на часовника на нощното шкафче на Фин. Защо я бяха включили? Те имаха дете. Не се нуждаеха от аларма. И тогава си спомни: полицаите. Полицаите все още бяха тук. Което означаваше, че трябва да се облече за закуска.

Спря до леглото, ослуша се. Нищо. Кресида все още спокойно спеше.

— Скъпи — разтърси тя внимателно Фин за рамото и го целуна по клепачите.

— Буден съм — каза той.

— Ясно е, че не си.

— Буден съм, буден съм — каза той, без да помръдва, без да отваря очи. Фин не беше от ранобудния тип. През седмицата ставаше в шест часа сутринта, за да закуси, преди да тръгне към посолството в седем и половина. Но в събота и неделя можеше да спи и цял ден, ако тя не го събудеше.

— Ще ти донеса чая.

В малката им лична кухня, намираща се между тяхната стая и стаята на Кресида, където обикновено Миранда прекарваше първия час на деня със своя скицник, тя приготви чаша „Ърл Грей“. Фин нямаше да пие от кафето й; правеше го доста силно. Остави чая на страничната масичка до все още неподвижната му глава и се върна в кухнята за собствената си чаша.

В най-добрия случай получаваше един час блажена самота, но днес разполагаше само с двайсет минути, преди да се наложи да навлече някоя лятна рокля. Рядко имаше лукса да продължи да се наслаждава на самотната си сутрин, след като напуснеше относително личното пространство на апартамента на горния етаж. Когато слезеше по мраморното стълбище, тяхната етиопска икономка Негаси вече щеше да е в кухнята, да реже манго, дини и пъпеши, да бели нарове и да прави кафе. Приличащата на птица Деста щеше да чисти баните на долния етаж. И Йонас, и Семере щяха да изскубват плевели от цветните лехи и да се грижат за зеленчуковите градинки. Миранда не вярваше, че напуканата земя на този сух град може да роди нещо, но смокините, марулите, броколите, доматите и ревенът направо избуяваха. Докато с Фин довършеха закуската си с мюсли и плодове, погълнеха и последните глътки кафе или чай и попиеха устните си с платнените салфетки с линии във всички цветове на дъгата, Теру щеше да е дошла в кухнята, бавно щеше да разгръща готварските си книги и да прави списъка за пазаруване.

Въпреки че уединението често й липсваше, Миранда се наслаждаваше на другите предимства, с които разполагаше. Не се налагаше да готви. Не переше. И най-хубавото бе, че не трябваше да излиза от къщи, освен ако самата тя не го поискаше. Можеше да рисува по цял ден. Или да играе с дъщеря си. Или да гледа през прозореца и да си мечтае.

Но днес нямаше повече време за мечтаене. Допи кафето си и се запъти към банята, за да си измие зъбите. Имаше две мивки, две шкафчета, две поставки за четки за зъби. Неговата и Нейната, плюс вана (нейна) и душ (негов). Събуждаше се всяка сутрин и не можеше да повярва, че това е нейният живот. Седна на тоалетната чиния и си помисли: Боже мой, аз живея тук. Дори и след три години все още не можеше да го осмисли. Въпреки че би трябвало, след като сега имаше възможност да избира между седем тоалетни, които да използва. Все още четкайки зъбите си, тръгна по коридора към стаята на дъщеря им. Кресида лежеше по гръб в позата, която Миранда наричаше „предавам се“ — с опънати над главата ръчички, пълничките й колене — леко разтворени. Предпазена от студа на пустинната нощ с фланелена синьо-бяла пижама на каре, тя дишаше дълбоко, малкото й кръгло коремче се надигаше на равномерни интервали под копчетата. Кресида имаше спокоен сън. Беше на четири месеца, когато започна да спи през нощта. Миранда се бе подготвила за години без сън, но не й се наложи. Не бе споделила тази информация с другите майки, защото се чувстваше гузна, че има толкова безпроблемно дете. И не само че Кресида не й създаваше проблеми, но винаги когато се нуждаеше от помощ, имаше на кого да разчита. Напомни си мислено, че никога, никога вече не трябва да си позволява да се оплаква от нещо.

Върна се в банята и изми лицето си с ухаещия на тамян сапун, след което прокара мокри пръсти през заплетените си къдрици, преди Фин най-накрая да се довлече вътре, все още сънлив и с щръкнала коса.

— Следователите, тази сутрин — напомни му тя. — Последен ден!

— Тогава — романтична вечеря само за двама ни? — усмихна се той и я прегърна през кръста.

— Бих искала. Но тази вечер ще идват посланиците от ЕС, не помниш ли?

— Проклети да са!

— Не знам. Някои от тях не са толкова зле.

Фин я обърна с лице към себе си и тя притисна бузата си в меките косъмчета на гърдите му. Никога не се бе чувствала толкова щастлива.

В момента имаше трима следователи — преговарящи в случаи със заложници от Скотланд Ярд — в техните стаи за гости. Определено в предишния си живот не бе имала подобна компания. Тогава, в къщата, която някога делеше с Висента в Стария град, бе приютявала студенти, писатели, фотографи, катерачи, авантюристи и от време на време — туристи. Те запълваха празнотата, която Висента остави след заминаването си. Гостите й идваха от всички краища на света, влизаха и излизаха от дома й, задържаха се за дни, седмици, месеци. Понякога някой от тях правеше вечеря. Понякога друг споделяше с нея бутилка контрабанден скоч. Но по принцип си бяха самодостатъчни, доволни от възможността да се скитат из сука^[1] за чиния с боб и хляб или да си сипят купа с мюсли за вечеря.

Тук, в резиденцията — лъскава бяла крепост в град от сиви скали — компанията им бе от различен калибър: министри, следователи, служители на разузнаването, политици, журналисти, учени, бизнесмени, предприемачи и военни. И всички те се нуждаеха от три пълни хранения на ден, плюс чай и бисквити, развеждане из града, учтив разговор, открит бар и, обикновено, охрана. Настаняваха ги в петте стаи за гости със самостоятелен санитарен възел, обзаведени с еклектичен микс от британски и мазрукски легла и бюра и украсени с пердета и килими, които не си пасваха, избирани от поредица посланически съпруги с разнородни вкусове.

— Това е като елитен пансион за нощувки със закуска, декориран от нечия ексцентрична, но богата леля — сподели веднъж Миранда с Фин. Нищо от това не я притесняваше; допадаше й постоянният поток от нови лица.

Алистър бе най-старшият от сегашните три ченгета (Миранда трябваше да разполага с този вид информация, за да разбере кого да настани в „министерския апартамент“ — най-голямата им стая за гости), след това Мик, и след това Гари (наричан Газа). Те живееха в резиденцията вече почти три седмици.

Следователите и военните бяха любимите й гости. Което я бе изненадало отначало, защото години наред бе таяла предубеждения срещу всичко и всички, свързани с военната индустрия. Но британските офицери, които срещаше, откакто живееше с Фин, бяха по-мили, по-вежливи, по-интересни и по-изразително говорещи от почти всички други хора, с които някога бе общувала. Вечерта, когато Алистър, Мик и Газа бяха пристигнали, тя ги посрещна сама в предния салон и разговаряха няколко часа, докато чакаха Фин да се върне от посолството. Черупките от шамфъстък се трупаха на стъклената масичка за кафе, чашите се пълнеха с джин за трети път, а мъжете бяха отпуснали ръце на облегалките на внушителните бели дивани и забавляваха Миранда с истории за ситуации със заложници в Ирак, Нигерия и дори у дома, във Великобритания. Миранда бе забравила, че и на Запад се случват похищения. Те избягваха да обсъждат присъствието на полицаите тук. Миранда знаеше, че не бива да коментира темата, когато Фин не е наоколо, а и самите полицаи не повдигнаха въпроса. Разбира се, тя не можеше да не забележи обемистите им чанти с оборудване. Мик беше отворил своята за малко, докато тя бе в кухнята и им приготвяше чай, и когато се върна, Миранда успя да зърне вътре латексови ръкавици и найлонови торбички, на които имаше надпис „Съдебни доказателства“.

— Веднъж имахме самоубийство — един мъж заплаши да скочи с колата си, в Англия. Висока скала. Скарал се с жена си, арестували го предишната вечер и след това цял ден пил в някакъв бар — каза Мик. — Носеше бутилка вино със себе си, ако си спомням правилно.

Мик разговарял с мъжа през прозореца на колата и се опитал да го убеди да излезе и да поживее поне още един ден, но не постигнал голям успех. Мъжът ставал все по-мрачен и мълчалив и отказвал да говори. Но една от вратите на колата била открехната. Както си бил с гумените ръкавици, Мик пъхнал пръсти в процепа и бързо я отворил още повече, скочил в колата, дръпнал ръчната спирачка и извадил ключовете. Кандидат-самоубиецът бил задържан и отведен в психиатрията.

— Наградиха ме за тази намеса — каза Мик, — въпреки че това вероятно е едно от най-глупавите неща, които съм правил в кариерата си. Кой се втурва в колата на човек, който се кани да се метне от скала?

— Ако бях на мястото на жена ви, щях да ви убия — отбеляза Миранда.

— Тя се опита.

Следователите пътуваха постоянно извън Великобритания и току-що идваха от Уганда.

— Сигурно е трудно за брака — каза Миранда.

Газа каза, че съпругата му работи в същата сфера.

— Тогава навярно е двойно по-трудно.

— И да, и не… Най-малкото, тя разбира същността на това, което правя.

Не времето създавало проблеми, каза Мик, а промяната в приоритетите. Когато бил в Багдад през 2003 г., позвънил на жена си, за да й каже, че е добре. Докато я набирал, стоял в сграда без стена и около него експлодирали мини. Жена му плачела, когато вдигнала телефона.

— Какво има? — попитал той разтревожен.

— Прахосмукачката! — извикала тя. — Не работи!

Мик не знаел какво да каже.

— Знаеш ли къде съм аз? — попитал накрая. — На тази сграда липсва стена. Навсякъде около мен умират хора. Но, хей! С надбавката за риск, която ще получа, можеш да купиш нова прахосмукачка!

Всички се смяха на историята, но Миранда се запита колко дълго може да продължи един брак между хора, обитаващи толкова крайно различни мисловни пространства. Историята й напомни за разказа на един пожарникар от Ню Йорк за разпадането на брака му след 11 септември 2001 г. Той вече не можел да мисли и да изказва мнение за това какви завеси трябва да се закачат в хола.

Историите на следователите се сториха толкова увлекателни на Миранда и Фин, че всички останаха на масата за вечеря над чашите си порто до единайсет вечерта. Не ставаше въпрос само за това, че тези мъже говореха толкова интересно за себе си; те проявяваха интерес към хората около тях, задаваха безкрайни въпроси за мазрукската култура и политика, за работата на Миранда, за най-новите постижения на Кресида. Беше удивително колко малко политици и дипломати ги питаха нещо. Защо ченгетата бяха толкова по-добри събеседници от министрите?

 

 

Осем дни преди идването на следователите седмина чужденци бяха изчезнали в планините на север: тричленно холандско семейство, германец, двама британци и една французойка. Групата работеше за „Ислямско милосърдие“ — осигуряваше храна, подслон, здравни грижи и образование за хората, принудени да напуснат родните си места заради продължаващите племенни конфликти. В петък следобед тръгнали на екскурзия по пресъхнала речна долина, или уади. Така и не се върнали.

Първият проблем бе, че все още никой не бе поел отговорност за изчезването им. Преговарящите при заложнически кризи се нуждаят от хора, с които да преговарят. Така че през първите няколко дни изведнъж се оказа, че следователите разполагат със свободно време. Те разпитваха Фин за културата и историята на страната; ходеха на тайни срещи с немски, френски и холандски агенти от разузнаването. И все още нямаше нито дума. Това бе необичайно. Отвличанията тук обикновено бяха резултат от племенни спорове. Племената похищаваха групи чужденци за заложници, за да окажат натиск върху правителството да принуди съперническо племе да освободи някои от техните затворници. Към тези заложници се отнасяха с топло гостоприемство. Хранеха ги обилно с козе месо и питки, даваха им най-хубавите одеяла и обикновено ги връщаха невредими след няколко дни или седмици след успешно посредничество. Само в редки случаи похищенията бяха придружени с насилие. Но „Ал Кайда“ набира сила в региона, казваше Фин. А те имаха съвсем различен стил на отвличане.

Изчезването влоши напрежението между Севера и Юга, като правителството (разположено в по-богатия Юг) обвиняваше непокорните северни племенни лидери, които отричаха да имат каквато и да е информация за пленниците. Бяха минали няколко седмици без напредък и мъжете вече не можеха да оправдаят отсъствието си от Великобритания. Така че, до някакво ново развитие по случая, тримата следователи се връщаха у дома.

 

 

Вечерята с най-новия гостуващ министър например, за разлика от вечерите със служителите на Скотланд Ярд, беше минала напълно безинтересно. Бяха поканени всички арабски посланици, така че министърът да се запознае с вижданията им за местната политика, особено за увеличаващото се напрежение между Севера и Юга. Една гражданска война би била пагубна — каквито обикновено са гражданските войни, и Великобритания гореше от нетърпение да подкрепи преговори, които биха могли да я предотвратят. Миранда определено имаше мнение по темата, тъй като бе живяла в страната няколко години по-дълго от повечето от мъжете на масата (включително и от Фин), но тъй като министърът не бе дошъл, за да получи мнението й, тя си мълчеше. Освен това никога не би могла да се надява да бъде толкова красноречива като Фин, който правеше чудеса при формулирането с думи на предизвикателствата, пред които се изправяше. И все пак краката й потропваха бурно под масата и тя седна върху ръцете си, за да се въздържи и да не счупи чашата си за вино само за да наруши монотонността на разговора. Всички повтаряха едни и същи досадни до втръсване литании за страната, но не предлагаха решения или вариант за промяна. Това я потискаше. Когато на масата сервираха крем карамела, вече не издържа.

— Вижте — каза тя. — Всички знаем какви са проблемите.

Корумпираното правителство източваше парите от петрола, които биха могли да бъдат насочени към публичните услуги, посредничеше при незаконни сделки с оръжие и оставяше народа си да гладува. Почти никакви петролни пари не достигаха до лишения от ресурси Север, където безработицата растеше и се надигаше все по-силен гняв заради корупцията в държавата. Покварата, нечестността и предателството бяха плъзнали толкова дълбоко, че северните бунтовници често купуваха оръжие директно от правителствените сили. Водните ресурси бяха все по-оскъдни и най-малко два града можеха да останат напълно без вода в рамките на следващите две години. Повече от половината население бе неграмотно. Пресата беше цензурирана. Жените имаха по-малко права. Да, позволяваха им да работят, да шофират коли и да пътуват без придружител, за разлика от други части на Близкия изток, но не можеха да избират кариерите или съпрузите си. Управниците бяха позволили на терористите да организират тренировъчни лагери в отдалечените райони (най-вече в северната част), стига да не взривят техни сънародници. Между правителствените сили и северните бунтовници непрекъснато избухваха конфликти. Чуждестранните компании трябваше да преговарят веднъж с правителството и веднъж с племената, за да получат разрешение да работят в определени области, или рискуваха офисите им изведнъж да бъдат обградени от въоръжени мъже.

Арабските посланици трепнаха, изненадани да чуят женски глас, след което отново се втренчиха в чашите си за кафе, но главата на министъра се завъртя към нея внимателно, когато тя продължи.

— Знаем всичко това; знаем го от години. Но какво ще направим за тези проблеми?

Едва тогава тя си позволи да погледне към Фин, който се усмихна леко, като същевременно успя да й предаде мълчаливото си послание — че сега трябва да спре.

— Точно така — каза министърът с усмивка. — И така, господа, какво ще правим?

На кафе в дневната гостуващият министър сподели на Миранда, че е имал подобен разговор преди около десетина години — за Ирак. Което накара Фин да предположи — с напълно безизразно лице — че британците планират да освободят страната от нейния безмилостен и неморален президент. „В Ирак се получи толкова добре“, добави той. Дори и да искал, заяви посланикът на Оман, този президент не могъл да оправи нещата. Въпреки че бил тоталитарен деспот, той все още не бил постигнал абсолютното господство на Саддам. Когато няколко посланици заявиха, че проблемите на страната не могат да бъдат решени с пари, ръководителят на Световната програма по прехраната към ООН отбеляза, че те със сигурност не могат да бъдат решени без пари. Местният директор на Световната банка добави, че много реформи просто трябва да изчакат страната да добие финансова стабилност по някакъв магически начин или икономиката й да промени посоката си и да поеме нагоре. „Но ние не можем да чакаме толкова!“, провикнаха се други от присъстващите. В края на вечерта Миранда забеляза, че директорът на Световната банка беше заспал на стола си. Изпита облекчение, когато най-накрая отпратиха страдащия от часовата разлика министър в леглото му и останаха за още по една чаша порто със следователите.

 

 

Сутрешните слънчеви лъчи минаваха косо през решетките на прозореца на дрешника й и Миранда стоеше пред него, оглеждайки гардероба си. Все още не можеше да осмисли напълно факта, че има цяла стая, в която да се облича — стая, която не служи за нищо друго. Беше особено смешно, когато се премести за първи път тук с двата куфара, с които бе живяла през последните няколко години. Едно от нещата, които обичаше в живота си в тази страна, беше, че никога не й се налагаше да мисли какво да облече. Можеше да живее само с няколко дълги черни памучни поли, дълги черни памучни блузи, дънки и риза, които обличаше под абаята^[2]. Толкова бе просто.

Но всичко се промени, когато се премести при Фин и изведнъж започна да организира вечери за високопоставени служители. Отначало взе назаем няколко рокли от приятелката си Маргьорит, съпругата на френския посланик — единствената посланическа съпруга, която бе почти с нейната фигура (явно пищните размери бяха част от служебната характеристика!), преди да отиде на шопинг експедиция в Дубай — място, което смяташе за петия кръг на ада. Въпреки изобилието от магазини за дрехи в гигантските молове, на Миранда й бе почти невъзможно да намери дори една-едничка рокля, пола или чифт дънки, които да не са покрити с купища пайети. Арабските жени обичаха блясъка — колкото по-бляскаво и пищно, толкова по-добре. Освен това предпочитаха синтетиката, като изкуствената коприна и полиестера, въпреки непригодността на тези материали към знойния климат. Може би просто бяха по-евтини. И все пак Миранда успя да се сдобие с достатъчно памучни дрехи, за да оцелее до следващото си пътуване до Лондон, където Фин търпеливо прекара цял ден с нея по магазините, докато тя подбираше тоалетите си.

За закуската със служителите на Скотланд Ярд не беше нужно да се облича специално. Дрехите й за фитнес щяха да свършат работа, стига да не напуска къщата. Облече си блуза и шорти. Това бяха британски полицаи; нямаше опасност да се шокират от гледката на женската кожа.

Когато отиде в трапезарията, Алистър вече бе на масата, надвесен над купа с овесена каша. Докато Миранда се настаняваше на мястото си, Негаси ровеше в кошницата с препечен хляб, дебелите й черни плитки бяха прибрани под шала с японски макове, който й бяха донесли от Музея на изкуството „Метрополитън“. (Всяка сутрин тя питаше Миранда и Фин дали искат препечени филийки и яйца, въпреки че в делничните дни те никога не ядяха нищо друго, освен плодове и мюсли. Миранда имаше чувството, че гостите са истинско облекчение за Негаси — така имаше възможност най-накрая да сготви нещо.)

— Добро утро, мадам — каза тя, усмихната.

Миранда се опитваше да я накара да спре да я нарича „мадам“, откакто бе дошла тук. „Миранда е добре, беше й казала. Дори Мира.“ Не се чувстваше достатъчно стара, за да бъде „мадам“, въпреки че бе на трийсет и девет. Но макар Негаси винаги да се усмихваше и да се съгласяваше, явно не успяваше да се насили да произнесе името на Миранда.

— Добро утро, Негаси! Добро утро, Али.

Негаси побърза да й налее морковен сок.

— Добро! Нямате търпение да се отървете от нас, нали? — усмихна се Алистър. По горната му устна бе залепнал малко овес.

— Разбира се, че не. Кого ще тормозя тогава с политическите си тиради?

— Значи ще ви липсваме, така ли?

— Ще заспиваме разплакани всяка нощ.

Миранда се усмихна и придърпа салфетката в скута си. Фин се появи след няколко минути, изкъпан и облечен в един от сивите си раирани костюми и със синя вратовръзка с малка овца на нея. Беше една от любимите вратовръзки на Кресида.

— Тя се събуди — каза той на Миранда, преди да поздрави Алистър и да си налее от кафето на Негаси.

— Отивам.

Миранда все още кърмеше два или три пъти на ден, макар че Кресида бе почти на петнайсет месеца. Никога не бе мислила, че ще кърми толкова дълго, но отначало се бе измъчила ужасно, докато успее да разбере какво и как да прави, така че сега, когато го бе овладяла, искаше да кърми завинаги. Първите няколко месеца бяха истинско изтезание. Зърната й бяха напукани, кървяха и се бяха възпалили от млечница. Плътта й бе разранена и когато устните на Кресида се допираха до нея, сякаш я прорязваха остриета на бръснач. Докосването на меката памучна блуза до кожата й я разплакваше. Но тя бе продължила, мотивирана от ползите за здравето на детето и от заплахата да се налага да мие и да стерилизира шишета всеки ден, докато най-накрая, като по чудо, двете се бяха сработили.

На горния етаж Кресида стоеше в люлката си — нов номер. Все още нямаше много коса, само един кичур от тънки черни къдрици по средата на скалпа, меко гребенче като на мохикан. Очите й бяха станали от сини опаловозелени, обрамчени от толкова дълги мигли, че те се опираха във фините кости на веждите й, когато ги отвореше широко.

— Боб боб боб Боб! — проплака тя, когато майка й влезе. — Боб Боб!

— Добро утро, слънчице! — каза Миранда, вдигайки малкото момиченце. — И колко пъти ти казах да не ме наричаш Боб?

Тъкмо когато Кресида приключи със сученето, Фин се провикна от долния етаж:

— Ела да изпратим гостите!

Миранда вдигна презрамките на блузата си и подпря Креси на хълбока си. На долния етаж Негаси се втурна да вземе бебето и го гушна в ухаещата си на пачули и пот прегръдка. Отначало Миранда се чувстваше неловко да кара икономката да се грижи за дъщеря им — това не бе част от задълженията й, но Негаси обожаваше детето и често сама го вземаше от ръцете на майка му, за да го люлее и да му пее на своя напевен амхарски^[3]. Когато Миранда я последва в кухнята, за да вземе Кресида, Негаси я помоли да я подържи още няколко минути.

Мъжете стояха в редица в коридора с черните си куфари.

— Безкрайно сме ви благодарни за приема, Миранда — каза Мик.

— Ако бяхме останали още малко, Али щеше да стане местен — добави Газа.

— Винаги сте добре дошли у нас.

Скучните реплики от езика на дипломацията излизаха вече толкова лесно от устата й, въпреки че този път наистина мислеше това, което казваше.

— Надявам се, че в скоро време няма да имаме причина да се върнем тук. Макар че може би няма да успеем да удържим Алистър.

Миранда остана на прага, докато Фин съпроводи мъжете по градинската пътека. Башир и Юсеф излязоха от двете страни на предното стълбище, за да ги придружат, очите им оглеждаха околните покриви. Останалите от екипа чакаха в бронираните автомобили, които вече бяха с включени двигатели на алеята. Фин се затича обратно към нея, за да я целуне за последен път (с което изненада Юсеф, който трябваше да скочи от предната седалка и да се спусне след него).

— Ще се видим довечера.

— В неопределено време?

— Както обикновено.

Фин не можеше дори да й се обади от работа, за да й каже по кое време щеше да се прибере. Трябваше да допуснат, че всичките им телефони се подслушват, и щеше да бъде опасно да се разкрие местонахождението на посланика. Понякога й звънеше, за да я предупреди, че ще закъснее, но никога не казваше точно колко щеше да се забави. „Вечеря или не?“, питаше тя. „Вечеря“, отговаряше той винаги. За Фин не беше необичайно да вечеря в десет часа. Това не я притесняваше, но след последното нападение срещу посолството на САЩ й бе трудно да се съсредоточи върху работата си след шест часа вечерта, когато слънцето се скриваше зад минаретата. Напрягаше се да чуе ръмженето на колите от неговия конвой, докато обикаляше горния етаж на резиденцията и надничаше през всеки един от десетките прозорци, без да вижда нищо, освен нощта.

— Пожелавам ти хубав ден, скъпа. И не забравяй, хората с „бръмбарите“ ще дойдат тази сутрин! — прошепна й той, преди да изтича назад по пътеката и да се качи в своята горскозелена тойота „Ленд Круизер“.

Почти бе забравила. Двама британци щяха да идват тази сутрин, за да изчистят къщата от електронни подслушвателни средства.

— Сериозно? — беше попитала тя, когато Фин й каза. — Как са попаднали „бръмбари“ тук?

Почти всички в тази страна са подкупни, отговори и той. Дори и хората от личния им персонал можеха да бъдат убедени да сложат „бръмбар“ в някоя саксия, ако това означаваше, че ще пратят пари на семейството си в Етиопия, с които те щяха да се хранят цял месец. Това беше изненадало Миранда. Тя не можеше да си представи някой по-лоялен от Негаси. Или Теру. Или дори Деста. Наистина ли можеха да бъдат подкупени толкова лесно? От друга страна, вероятно не би могла да си представи и истинското ниво на бедността на семействата им в Етиопия. Предателството към работодателя можеше да се сметне за сравнително незначително, ако така щеше да бъде спасен животът на някое малко дете.

— Но ние сме тук от три години! — възкликна тя. — Мазруките сигурно вече знаят и най-големите ни тайни.

— Това не е рутинна практика — каза той. — Но с нарастването на притесненията за сигурността, искаме да сме сигурни, че не сме допуснали пропуски. Има все пак шанс тайните ти да си останат все така големи и неразкрити.

 

 

Мъжете с „бръмбарите“ пристигнаха в осем, половин час след като конвоят на Фин бе потеглил от резиденцията. Миранда бе в кухнята и обсъждаше менюто за вечерта с Теру, когато чу ръмженето на бронираната им кола. Креси седеше в средата на металния кухненски плот и размахваше дървена лъжица, като от време на време удряше с нея по една готварска книга. Миранда я остави там с Теру и отиде да посрещне посетителите, затваряйки плътно вратата на кухнята зад себе си; персоналът трябваше да бъде държан далече от стаите, които щяха да бъдат проверени.

Мъжете с „бръмбарите“ й се сториха стряскащо млади, определено под трийсетте. Единият бе висок и рус, с жилестата мускулатура на сърфист, а другият бе набит, с бръсната глава и закръглено коремче. Имаше малка обица с британското знаме на лявото си ухо.

Мъкнеха няколко тежки черни куфара, които стовариха с трясък на пода на гостната.

— Имате ли нещо против да започнем оттук? — попита русият, като се огледа.

— Започнете откъдето искате — каза Миранда, леко притеснена, че е по къси шорти пред тях. — Чай?

Предложението бе станало абсолютен рефлекс за нея. Никой не влизаше в резиденцията, без да му бъде тикната чаша английски чай в ръката.

— Да, моля!

Мъжете с „бръмбарите“ се разположиха в дневната и се заеха за работа. Миранда затвори вратата — персоналът можеше да стане прекалено любопитен. Когато Габра пристигна, за да си играе навън с Креси, Миранда грабна бутилка вода и се запъти към фитнеса в края на градината им за сутрешното си бягане и плуване. Не обичаше механичните уреди, но за тичане навън не можеше да става и дума. Никой в тази страна не тичаше, освен под дулото на пушка. Това важеше най-вече за жените. Джогингът бе едно от нещата, които най-много й липсваха от живота в Америка. Отначало персоналът в резиденцията бе объркан от ежедневните й тренировки, но след три години вече бяха свикнали със странните й западни навици.

Върна се час по-късно, с мокра коса, след като бе направила редовния си брой дължини в басейна. Мъжете все още работеха в гостната. Тя се шмугна покрай тях, загърната в хавлиения халат на Фин на синьо-бяло райе. Пълничкият размахваше палка по повърхността на мебелите, докато русият се взираше в екрана на лаптопа. След като приключиха с гостната, преминаха към трапезарията и към офиса на Фин — помещенията, в които бе най-вероятно да се провеждат интересни за нечии уши разговори.

Фин много внимаваше да обсъжда с Миранда евентуално важна информация само на определените за това места. Не говореха за работата му в леглото или на масата за хранене. Когато искаше да сподели нещо особено вълнуващо с нея, отиваха на стълбището и обикаляха от етаж на етаж, шепнейки си. Или пък се разхождаха в градината или на покрива, като минаваха бързо от стая в стая.

Миранда си взе душ, преоблече се в панталоните си за тичане и в синя памучна мъжка риза и прибра непокорните си къдрици в стегнат възел. Тъкмо връзваше връзките на туристическите си обувки, когато мобилният й телефон звънна. Фин.

— Здравей, скъпи.

— Днес ли ще ходиш на поход?

— Този следобед. Защо? Все още може, нали?

Сърцето й се сви пред перспективата да остане още един ден заключена вътре. С новите мерки за сигурност вече почти не бяха останали места, на които можеше да ходи.

— Разбира се, просто… Няма да се отдалечаваш прекалено, нали?

— Няма дори да пресичам контролно-пропускателния пункт. Тъкър казва, че е напълно безопасно. Близо е до селото на президента.

— Кой е с теб днес?

— Не съм сигурна. Който не е с теб, предполагам. Мухтар?

— Любимецът ти.

— Е, той е единственият, който понякога ми задава въпроси. Интересува се от мен.

— Не прекалено, надявам се.

— Фин! Осъзнаваш ли, че преди правех това всяка седмица? Без бодигард.

— Но това беше, преди да станеш съпруга на посланик.

— Да, когато бях обикновена простосмъртна.

— Много пленителна обикновена простосмъртна.

Миранда се усмихна.

— Ще се видим довечера, нали? Когато си дойдеш, дори купичките с шамфъстък все още ще са пълни.

— Затова е персоналът, скъпа. Отпусни се.

Когато слезе на долния етаж, Габра и Креси бяха навън и си играеха на моравата отпред. Облечена в прекалено голяма етиопска риза (подарък от Габра) и с мека шапка на цветчета против слънцето, Креси учеше плюшеното си мече да се гмурка от ръба на пресъхналия каменен фонтан в края на градината. Тя бе късметлийка; малко деца в този град разполагаха с поляна или въобще с някакво открито пространство. Миранда си спомни за децата в стария си квартал, които играеха на улиците, боси, без някой да ги наглежда, опитвайки се да избегнат колите, докато подритваха малки камъчета по паважа. Когато живееше там и излизаше на пазар, за да си купи домати и малки зеленикави стафиди, те тичаха след нея и с всяко кръстовище, покрай което минаваше, броят им нарастваше. Soura, soura! викаха и правеха с ръце движения, наподобяващи щракане на фотоапарат. Или пък: Qalam, Qalam! Защо тези деца бяха постоянно обсебени от идеята за химикалки, беше загадка за нея. Разбираше защо настояват да ги снима с апарата си (и тя често го правеше). Искаха да се видят по начин, по който обикновено не можеха. Много от тях никога не се бяха оглеждали в огледало. Те се взираха мълчаливо в снимките си на екранчето на апарата и протягаха мръсните си пръстчета, за да го придърпат по-близо. Но защо химикалки? Никога не ги беше виждала да използват химикалки дори когато бе влизала в домовете им.

— Мама, мама!

Креси я видя, че идва, и се заклатушка през поляната към нея, като падаше по лице на всеки няколко стъпки, препъвайки се в израсналите туфи трева. Тяхната трева, необяснимо защо, пружинираше и потъваше при всяка стъпка и повличаше петите на обувките. Когато служителите на посолството се събираха да играят бадминтон, винаги имаше поне един изкълчен глезен. Не че това възпираше някого. Британците трябва да имат своето занимание на трева, а къде другаде можеха да намерят парченце зеленина? Йонас и Семере прекарваха половината си ден на моравата, поливаха я внимателно, плевяха, косяха. Ако Креси се научи да ходи тук, помисли си Миранда, ще може да ходи навсякъде.

— Здравей, любов моя! — Миранда гушна дъщеря си и я залюля в прегръдката си. — Хубава ли беше сутринта ти?

Креси бе тежка и топла. Миранда я притисна към себе си и обсипа с целувки пълничките й бузи, докато малкото момиченце започна да писка. За ужас на Миранда, Креси не беше гушливо дете. Понасяше прегръдки от време на време, но бе нетърпелива да приключат, за да може да се заеме отново с това, което правеше — независимо дали събираше цветчета, „готвеше“ овесена каша за мечките (дори Миранда вече казваше porridge, „каша“, вместо oatmeal, „овесени ядки“, както и anorak, chuffed, knickers, biscuit и dual carriageway^[4] вместо американските варианти. Езикът на Фин бавно, но сигурно колонизираше нейния), или пускаше малките си пластмасови крави, качени в лодката играчка по реката — всъщност една голяма кухненска ръкохватка. Тя бе постоянно заето дете.

Габра я информира за деня на Кресида до този момент, с всяка подробност, докато вървяха към къщата и влизаха отново в кухнята, за да видят какво им е оставила Теру. Миранда пусна Креси на пода, отвори хладилника и надникна вътре. Теру бе изпълнила желанието й и бе приготвила тайландска салата — парченца тофу, моркови и краставици във фъстъчен сос. Всяка сутрин Миранда избираше нещо от готварската книга и всеки следобед то се появяваше в хладилника. Това не спираше да я изненадва. За Габра имаше пилешко, ориз и етиопски хляб инджера, който й бе любим. Миранда покани Габра да се присъедини към тях в трапезарията, макар да знаеше, че е безсмислено. Габра предпочиташе да остане при Негаси и Теру в кухнята.

На Миранда й беше неудобно да яде отделно от персонала. Отначало похапваше в кухнята, искаше да бъде егалитарист, искаше да им бъде приятелка, а освен това се чувстваше самотна в празната и огромна като Сибир трапезария. Не знаеше как би трябвало да се държи с персонала, никога не бе имала дори чистачка в някоя от къщите си. Прислугата бяха хора, така бе мислила, които съществуват само в приказките и в Холивуд. Впоследствие обаче осъзна колко неловко ги кара да се чувстват. Кухнята беше тяхната територия. Те не знаеха какво да правят с нея, когато тя се мотаеше в краката им и спираше хода на работата им. Тя бе „мадам“ и следователно мястото и бе в трапезарията.

Негаси, Теру и Деста бяха отлично сработен отбор. Всеки път, когато Теру трябваше да приготви особено голяма вечеря, Негаси и Деста се включваха в работата в кухнята, изцеждаха лимони и режеха моркови. Миранда се възхищаваше на отрепетираната хореография, на начина, по който никога не обсъждаха кой какво ще направи, но сякаш усещаха какво е нужно в точния момент. Във вечерите, когато в резиденцията се организираха големи партита и трите жени заедно сервираха напитките и храната, нито една от тях не си тръгваше, докато кухнята отново не започнеше да изглежда така, сякаш никога не е била използвана.

Сега Миранда вече бе свикнала да яде сама. Тя четеше, слушаше музика или си играеше с Креси. Сравнително скорошен брой на „Артнюс“ лежеше отворен до чинията й. Беше успяла да го прегледа съвсем бегло, въпреки че го имаше от два месеца. Днес Креси седна в скута й, докато тя се хранеше, дърпаше и вадеше резенчетата краставици и парченцата тофу от чинията й. Когато отопи и последните капки фъстъчен сос с парченце домат, Миранда занесе чинията си в кухнята и я остави в мивката. От три години насам не беше измила нито една чиния. Не свиквай с това, напомняше си сама всяка сутрин. Това не е реалният живот.

На горния етаж мина през тяхната спалня — покрай огромното легло с балдахин, на което Негаси вече бе сложила чисто нови чаршафи — до ателието си, следвана по петите от Креси, която си бърбореше самичка, за пореден път, като че ли, фокусирана върху невидимия си приятел Боб.

— Започвам да се притеснявам от връзката ти с това приятелче Боб — каза Миранда разсеяно, докато вдигаше картините и ги сваляше отново на земята. Недовършените платна стояха облегнати отстрани на голямата дървена работна маса. Толкова бързо и яростно я заливаха идеите тук, че нямаше време да завърши една картина, преди да я завладее идеята за следващата. Искаше да запечата на платното всяко вдъхновение, преди то да избяга надалече, като надут с хелий балон. Щеше да има достатъчно време, за да ги довърши, вярваше тя, когато виденията отминеха. И все пак галеристът й от Ню Орлиънс очакваше най-малко дузина нови творби за следващата й изложба, насрочена само за след десет месеца. Трябваше да завърши нещо. Това щеше да бъде първата й изложба с Фин до себе си — и неговото първо пътуване до Ню Орлиънс. Искаше да го впечатли.

Оставаше им по-малко от година от четиригодишното назначение на Фин и след това можеха да отидат където си поискат. Ако той имаше късмет, ако в Лондон все така бяха доволни от работата му тук, щеше да получи нов посланически пост някъде. Ако ли не, трябваше да прекара няколко години в Лондон, преди да кандидатства за ново назначение. Миранда се питаше как щеше да й се отрази това. Географската промяна винаги си проличаваше в картините й. Беше нужно време всяка нова среда да се установи в костите й, да се разтвори в кръвта й, да проникне в замаха на четката й, да насити цветовете й. Колко дълго, след като си тръгнеха оттук през юни, щяха още да пулсират във вените й несравнимите енергии на Мазрук? Колко време щеше да мине, преди студените мъгли на Лондон да замъглят очите й? Тръсна глава и отхвърли тази мисъл. Имаха време. Всичко можеше да се случи.

На триножника й имаше картина. Мъж от Мазрук бе коленичил за молитва на каменния под в диван^[5] на къща в Стария град. Облечен в дълга бяла тобе^[6], която се бе разстлала около него като костюм на призрак за Хелоуин, той се бе привел напред, челото му бе опряло в дебел килим с мазрукски дизайн. Отначало нищо в тази картина не изглеждаше необичайно, но след малко пред очите на наблюдателя започваха да се появяват жените. Защото килимът бе изтъкан от изображенията на женски крайници, от техните бедра и лакти, и кореми, и шия, и гърди. Всичко в стаята — мъжът, разхвърляните по пода възглавници, лампите — стоеше върху тази женска основа.

Наблизо бяха облегнати по-стари картини. Добре облечен мъж в роба и с тъмно западняшко сако (типичното петъчно облекло на мазрукските мъже) крачеше по улица в Стария град, стиснал дръжката на необикновен чадър. Той бе изработен от гола жена — глезените и ходилата й почиваха в дланта му, а дългата й коса се разперваше като защитен покрив над главата му. Лицето й бе безизразно. На земята до статива имаше още една картина на мъж на средна възраст, потънал в работа — пишеше на голямо, богато украсено бюро. Но очите на наблюдателя се насочваха инстинктивно към стола му; той бе изработен от крайниците на друга гола жена. С доволна усмивка мъжът бе отпуснал главата си назад в лекотата на прегръдката на ръцете й, в мекотата на гърдите й. „Неговият собствен Атлас“, това бе заглавието на картината. Във всеки ъгъл на стаята имаше още от нейните жени, винаги голи, винаги полезни. Жените служеха като дивани, като масички за кафе, стативи, фурни, дори храмове. Откакто с Висента за първи път се бяха настанили в Стария град, жените не бяха спрели да излизат изпод ръката й.

И все пак тя бе разочарована от буквалността на работата си, от неспособността си да се освободи от наративността на изображението. Все още не бе станала напълно модерният сюрреалист, който се стремеше да бъде; беше прекалено уловена в клопката на желанието да насочва композициите си. Жадуваше за освобождение, да отстрани аналитичното платно между подсъзнанието и триножника. Някой ден, надяваше се тя. Някой ден, скоро.

Освен жените имаше и няколко скици на Тазкия, свита в края на дивана в ателието на Миранда, по дънки и тениска, гъстата й черна коса бе хваната на хлабава конска опашка. Миранда небрежно вдигна една от тях от креслото до прозореца. Тазкия се усмихваше, устата й бе леко отворена, сякаш се канеше да се пошегува. Не беше лесно да я накараш да седи неподвижно задълго. И бе невъзможно да я накараш да спре да говори. В крайна сметка я бе снимала и рисува по снимката, въпреки че Тазкия често заспиваше, докато позираше, и така Миранда бе имала време да работи и с жив обект. Както много художници векове преди нея, тя винаги бе предпочитала да очертава с четката си изящни женски форми. Но за разлика от Рубенс и Реноар, обичаше тънките бедра и малките гърди. Би казала „момчешки“, ако това не намекваше, че крехкото тяло е някак си по-малко женствено. Мъжкото тяло можеше да я възбуди, но никога не го бе намирала за толкова красиво.

И после ги имаше и другите, тайните, заключените картини. Присъствието им в дома й я притесняваше. Щеше да се почувства облекчена, когато се отървеше от тях, когато станеха на пепел. А това щеше да се случи скоро.

— Приятелката на мама — каза Креси, сочейки скицата. — Приятелката на мама!

— Точно така, скъпа. Това е приятелката на мама, Тазкия.

— Тазки, Тазки!

Креси познаваше Тазкия, както познаваше всички.

 

 

Миранда погледна към хаотично разрасналите се творби из стаята, към плетеницата от женски ръце и крака и въздъхна. Идваше тук всеки ден дори когато нямаше време да рисува. Това бе начин да се провери, да провери какво е важно за нея. Това бе единствената стая в къщата, в която на персонала не бе разрешено да влиза, освен при спешност. В началото Деста идваше всеки ден и се опитваше да търка работните плотове и пода, но буташе толкова много палитри и оставяше четките в такъв безпорядък, че Миранда я помоли да не чисти. Живееше в ужас Деста да не изплиска случайно терпентин върху платната.

— Сама ще го правя — беше казала тя. Деста я погледна и тъмната гънка между очите й се бе задълбочила. Очевидно не вярваше, че Миранда е способна да почисти каквото и да било.

Креси седеше на пода в спалнята им и разгръщаше страниците на книгите си, докато Миранда се подготвяше за следобедния поход. Постоянно движение и рисуване, двата най-сигурни начина да поддържа равновесие в този сюрреалистичен свят.

Пъхна телефона, балсама за устни и фотоапарата в джобовете си. Щеше ли да се нуждае от пари? Вероятно не. Но, за всеки случай, сгъна хиляда динара (на стойност около пет долара) и ги прибра в джоба си. В малка раница сложи бутилка с вода, скицник, кутия с моливи, две твърдо сварени яйца, които Фин бе приготвил предишната вечер за нея, и пликчета със стафиди и бадеми.

Щеше да се срещне с другите жени в кафенето на „Ал-Бустау“, на няколко пресечки от резиденцията. Миранда никога не знаеше кой ще се появи на седмичните им екскурзии. Хората постоянно идваха и си тръгваха от страната или бяха заети с работа. Тези жени я познаваха отдавна, много преди да стане жената на посланика, когато още бе просто Миранда художничката. Всъщност тя им призна за връзката си с Фин едва когато се премести в резиденцията.

— Не искам нищо да се променя — бе казала тя на Дортье, холандската съпруга на изпълнителния директор на „Роял Дъч Шел“.

— Но ще се промени — отвърна Дортье. — Най-малкото ще нападнем винарската изба на посолството.

Тези жени не благоговееха пред дипломати; за тях дипломатите бяха незабележима част от ежедневния им пейзаж. Те бяха обикаляли различни континенти в продължение на десетилетия. Жени, които бяха живели в Нигерия, Китай, Сиера Леоне, Малта, Гвиана, Лаос и остров Питкерн. Дългокраки, атлетични жени, които носеха света си със себе си и променяха живота си на всеки три или пет години. Жени, които бяха родили първото си дете в Сингапур, а второто — в Краков. Жени, които се чувстваха добре с непознати и сред странни пейзажи. Жени, които спяха в сянката на самотата и се събуждаха, за да си поприказват с продавача на плодове. Когато бе с тях, Миранда не се чувстваше длъжна да говори. Просто бе щастлива, че е в компанията им, че слуша техните истории, техните различни езици, вплетени заедно. Долавяше фрази от арабски и френски, възхищаваше се на ледената недостъпност на норвежкия и немския. Понеделник — денят за туризъм — бе любимият й ден от седмицата.

Седна на леглото, за да дръпне ципа на раницата си, и усети допира на пухкава ръчичка по коляното си. Придържайки се до нея за баланс, Креси размахваше книга с другата си ръка. Книгата бе опърпана, с червени корици с подвити ъгълчета — беше принадлежала на Миранда, когато тя бе малка. Баща й я изпрати, щом му каза, че е бременна. Повдигна малкото топчесто тяло на Креси на леглото, намести я между краката си и вдиша прашния жасминов аромат на косата й. Габра често й подаряваше гирлянди от цветя, които се намираха навсякъде в този град, слагаше ги на вратлето й и тя ги носеше известно време, след което ставаше нетърпелива и почваше да ги разкъсва и мраморните подове на къщата се покриваха с разпръснати бели цветченца. Миранда отвори книгата и започна да чете. „Кордирой бе мече, което живееше в отдела за детски играчки на голям магазин. Ден след ден, той чакаше с всички други животни и кукли някой да дойде и да го отведе у дома.“^[7]

След като Кордирой намери своето убежище, Миранда занесе Кресида по коридора, през малката кухня до нейната стая, където я остави в кошарката й. Негаси вече бе дръпнала щорите и бе подравнила охраната от мечки на Креси в края на матрака й. Креси се изправи и с протестиращ вой протегна ръчички към майка си.

— Тесас! — изхлипа тя. — Тесас!

Миранда въздъхна.

— Добре, но само веднъж.

Вдигна дъщеря си от леглото и хвана малката й пълничка ръчичка в своята, сякаш щяха да танцуват валс. Като се завъртя в кръг из стаята, запя:

Когато с теб танцувам, светът ми се мени.

Това е приказка вълшебна и сбъднати мечти.

А щом погледнеш ме с очите си звезди,

из Тексас цял готов съм да танцувам валс.

След няколко куплета Креси натежа в ръцете на Миранда, главичката й внезапно клюмна тежко на рамото на майка й. Миранда понижи гласа си до тих шепот, тананикайки, и отиде на пръсти до кошарката. Когато постави дъщеря си по гръб в легълцето й, Креси отвори очи за миг, потърси майка си и после, очевидно успокоена, че я вижда, отново заспа веднага.

Миранда бе изминала половината стъпала на предното стълбище, когато си спомни за виното. По дяволите! Свали раницата, замота се отново с ключа и се втурна обратно в къщата.

— Теру! — извика тя, нахълтвайки в кухнята. Теру вдигна глава от купата, в която бъркаше нещо, спокойна и невъзмутима, привикнала към обичая на мадам да търчи из къщата все едно е на стадион. Миранда никога не я бе виждала притеснена. Можеше да й каже: „Тази вечер ще имаме на гости двайсет и седем души, от които петима са вегетарианци, четирима вегани, трима болни от целиакия, двама с непоносимост към лактоза и един, който е на диетата на Аткинс“, и тя дори нямаше да мигне. Разбира се, Теру, Негаси, Деста и всички мъже в резиденцията бяха православни християни, които постеха седем пъти в годината и в тези периоди избягваха всякакво месо и млечни продукти, така че не се впечатляваха особено от диетични ограничения.

— Виното, забравих виното. Напомни ми какво решихме да бъде менюто тази вечер?

— Риба — каза Теру. — С чесън и чили. И спанак и картофено пюре.

— Точно така! Благодаря! Къде е Негаси?

— Ето ме, мадам.

Негаси се появи от нищото, скръстила ръце върху бялата престилка, която носеше над зелената си униформа.

— Здравей! Ще можеш ли да ми помогнеш с виното? Почти забравих за него.

Негаси я последва на долния етаж до вратата на избата, която Миранда отключи с ключа, който винаги оставяха на вратата. Обичаше миризмата на избата, нейния усоен алкохолен въздух като в бар, в края на работното време. Как беше възможно това, когато всяка бутилка и кенче бяха запечатани, бе мистерия, но така си беше. Винарската изба бе едно от най-големите й удоволствия. През последните няколко години с Фин постепенно я бяха напълнили с вина от цял свят. Те експериментираха и поръчваха неща, за които никога не бяха чували, от всякакъв ценови диапазон. Поръчаха дори странни ликьори като „Бенедиктин“ и „Сюз“.

Миранда се обърна към стената с бели вина и прокара пръсти по прашните бутилки. Нещо леко и сухо, вероятно австралийско. Избра совиньон блан и подаде няколко бутилки на Негаси. Заедно ги занесоха на горния етаж и ги заредиха в хладилника за напитки. Имаше предостатъчно време, за да се охладят преди вечеря.

— Благодаря — каза Миранда, тичайки обратно към вратата.

— Ще избера червеното, когато се върна!