Дженифър Стайл
Жената на посланика (58)

3 април 2011 г.
Фин

Фин наблюдаваше Миранда от другата страна на салона, докато тя се навеждаше, за да чуе по-добре мазрукския министър по ислямските въпроси, който седеше на стола до нейния. Тялото й бе спокойно, насочено почти незабележимо към него, челото й бе леко набръчкано. Когато мъжът от другата й страна го прекъсваше, за да сподели мислите си, тя насочваше вниманието си към него по същия начин. Фин очаровано наблюдаваше еволюцията на съпругата си. Пленничеството я бе научило да мълчи, да се вслушва. Когато проговаряше, то бе, за да зададе добре обмислен конкретен въпрос. Тя бе повече от всякога срещу атаките с дронове — съвсем естествено, но изразяваше мнението си тактично и само след като бе чула позицията на мазрукските си събеседници. Въпреки че той лично се бе наслаждавал и преди на нападателната й позиция по време на вечерните партита, осъзна, че това, в което се бе превърнала, бе много по-ефективно. Може ли — хрумна му смайващата мисъл — Миранда да бе научила изкуството на дипломацията?

В момента бе особено благодарен за умението й да отвлича вниманието на хората. Техният най-нов гост от Великобритания, един от малкото мюсюлмански депутати в страната, закъсняваше почти час за вечерята, която даваха в негова чест, и стомасите им, включително и неговият, вече къркореха. И все пак никой не поглеждаше към трапезарията, нито проверяваше часовника си. Някой докосна ръката му и го откъсна от унеса му.

— Sa’adat as-safir? — каза министърът на водите, когото се предполагаше да слуша. — Чудех се какво е мнението ви за захранваните със слънчева енергия електроцентрали за обезсоляване на водата?

Неохотно Фин се отказа от опитите си да подслушва групата на Миранда и се обърна към мъжа до себе си.

Най-сетне Фаузи Асуад и обкръжението му пристигнаха. Фин се опита да не показва раздразнението си от тяхното закъснение, докато придружаваше депутата към масата. Нямаше да има коктейли за него, не и след като не се притесняваше да се появи навреме за собствената си вечеря. (Те дори не бяха сигурни, че ще пие, но се оказа, че е един от онези западни мюсюлмани, които бяха щастливи да приемат чаша вино, ако остане незабелязан от другите мюсюлмани.) Това не бе едно от успешните официални посещения. По-рано през деня Фин бе завел Асуад на среща с президента и депутатът бе обещал куп неща, които не би могъл да изпълни. Първо, Асуад го увери, че Великобритания изцяло ще финансира ремонта на болницата в Юга, където бе роден президентът. За това щяха да са нужни милиони лири. В действителност щеше да отиде целият бюджет, предвиден за проектите за развитие на страната. Влошавайки положението, Асуад обеща на президента, че Великобритания ще се справи с пиратската мазрукска телевизия, която действаше извън територията на Великобритания, въпреки факта, че тя не нарушаваше британските закони. Това обещание изпращаше непростими послания: че британските закони са безсмислени и че свободата на словото е маловажна. И заради тези нелепи послания президентът ги бе отпратил, преди да имат време да обсъдят положението със Севера, което се влошаваше с всеки ден, с всяка минута. Правителството бе зачестило с нападенията си, а северняците бяха затворили всички пътища към техните територии. Освен това Асуад закъсняваше за почти всичките си срещи и имаше навика да прекъсва хората, докато говорят. Защо се избираха хора като него, запита се Фин. Слава Богу, че Миранда седеше до него по време на вечерята.

Тя се справи възхитително и с тази задача, усмихваше се, кимаше и му задаваше въпрос след въпрос за политическата му кариера и за мнението му относно британските приоритети за развитие. Английският вече се бе върнал при нея, макар че тя все още предпочиташе арабски. Сега тя побутваше морковите с кориандър и риба из чинията си, но не хапваше повече от няколко хапки. „Не знам защо никога не съм гладна, каза веднъж на Фин. На Север винаги бях гладна.“ Дори не пиеше колкото преди, въпреки че консултантите по психологическите травми го бяха предупредили да внимава за увеличаване на употребата на алкохол. Няколко хапки от храната и няколко глътки вино обикновено бяха всичко, с което можеше да се справи. Разнообразието и количеството на храната в кухнята им, изглежда, я потискаха. Една сутрин я откри да стои парализирана пред отворения килер.

— Имаме седем вида зърнени закуски! — проплака тя, сълзи се стичаха по лицето й. — Седем!

Неспособна да избере, не яде нищо.

Най-щастлива бе с момичетата. С тях изгубваше задръжките си, честата си дистанцираност, седеше на пода в стаята на Креси и търпеливо строеше кули от дървени блокчета, които те събаряха. Фин бе опитал всякакъв възможен начин, за който се сети, да убеди Миранда, че е по-разумно да намерят мазрукски родители на Лулоа, но тя бе непреклонна по темата. Той осъзнаваше, че няма голям избор, ако иска да запази жена си. Не би могъл да отвлече детето и да го закара в сиропиталището или в северните територии, без да съсипе крехкото равновесие на Миранда и, доста вероятно, брака им.

Сега се запита дали наистина иска да промени решението й по въпроса. Докато тя бе в Дубай, само той, а не някой от членовете на персонала, бе давал на детето шишетата със замразена кърма. Отначало тя се съпротивляваше — също както бе направила Кресида, когато Миранда бе изчезнала, но в края на краищата, Фин я убеди. Опасно е това хранене на осиротелите деца, каза си той. Човек привиква.

Към края на вечерта можеше да усети изтощението на Миранда. Тя се уморяваше лесно, често заспиваше с Лулоа в следобедните часове. Нощем бе неспокойна, най-често спеше на пода. Фин все още внимаваше да не я докосне по време на сън, боеше се да не я стресне. Бяха минали почти два месеца, откакто се бе върнала, а все още не се бяха любили. Вечер лежеше в леглото и прелистваше книги, посветени на нейните жени сюрреалисти, спираше се над картините със самотни забулени фигури. Защо тези художнички, попита я той. Преди обикновено имаше причина за избора си. Но сега само сви рамене. „В момента не виждам смисъл в нищо друго.“

Беше си обещал да изчака, докато тя сама дойде при него. Терапевтите му бяха казали да й даде възможност да контролира максимално живота си, да я остави да взема решения за графика на дните им, за храната, за развлеченията им. Предполагаше, че това се отнася и за секса. Когато терапевтите го посъветваха да бъде възможно най-предсказуем и надежден, той се разсмя. „Опасявам се, че никога не съм бил друг.“

За щастие, никой не се задържа на чай или кафе и гостите се понесоха към вратата по типичния решителен и внезапен мазрукски начин. Асуад и хората му ги последваха скоро и Фин и Миранда останаха сами на верандата си, на по чаша кафе в прохладната нощ.

— Благодаря ти — каза той. — Сигурен съм, че си била много по-любезна, отколкото щях да бъда аз.

Тя сви рамене.

— Лесно е, когато нищо не ти се струва важно.

— Нищо?

— Нищо, свързано с Асуад.

Умълчаха се за кратко. Фин можеше да усети аромата на орлови нокти във въздуха.

— Мога ли да те питам нещо. — Миранда внезапно се наклони в стола си — същия стол, на който бе седял той, когато не толкова отдавна метна масичката навън, докато пиеше чай със Силия. Всъщност май бе преди цял един живот.

— Разбира се.

— Намерихте ли го? Мухтар, имам предвид.

Фин се поколеба как да отговори. Никога не я бе лъгал, но вече не можеше да предвиди реакцията й на всичко и искаше да бъде внимателен.

— Да.

— И?

Фин прокара нежно само един пръст по костеливата й длан.

— Все още беше жив, Мира. Не знам дали това е добра, или лоша новина.

Миранда се изправи в стола си, сякаш внезапно от гърба й се бе свлякла огромна тежест.

— Получил е доста лошо сътресение и си му спукала черепа, но е жив и здрав и хвърлен в Централния затвор.

— Където може да не остане задълго.

— Където може да не остане задълго — призна Фин. — Мазрукският затвор си е мазрукски затвор.

Миранда обмисли думите му.

— Но със сигурност той не би останал тук, нали? В този град?

— Съмнявам се. Ако излезе, мисля, че ще се насочи на север. Въпреки че човек никога не знае.

— Не — каза тя. — Не знаем.

Остана така, загледана в кафето си за момент, а след това вдигна очи към него и се усмихна.

— Това е добра новина, скъпи, не мислиш ли? Това, че не съм убиец?

— Да — каза той. — Наистина е добра новина.

И хвана ръката й.