Дженифър Стайл
Жената на посланика (46)

13 декември 2010 г.
Фин

Отначало Фин реши, че Миранда е преместила картините. Може би бе искала да са на съвсем тайно място, където дори той да не може да ги намери. Но дори и когато обмисли тази възможност в ума си, вече знаеше какво се е случило. Знаеше го, с дълбок страх, който бе вледенил сърцето му.

Двамата с Тазкия претърсиха къщата старателно — поне доколкото им бе възможно, преди Силия да се прибере у дома, като минаха през старото ателие на Миранда, преровиха дрешника й, избата, дивана на покрива. Нищо. Тазкия почти бе изпаднала в истерия.

— Вие не знаете — повтаряше тя. — Вие не знаете какво означава това за мен.

Фин имаше представа какво означава за нея и му се гадеше от това. Но защо Норман би искал да нарани Тазкия? Би могъл да разбере мотивите му, ако картините бяха на Миранда, към която той очевидно изпитваше нездравословен интерес. Но едва ли някога бе срещал Тазкия. Фин не разбираше смисъла на тази кражба.

И все пак. Част от него отдавна очакваше това, очакваше Норман да поиска някаква отплата. Прилоша му от чувство на вина. Не трябваше да пренебрегва слабостта на Норман. Не трябваше да си признава случилото се в Афганистан. Трябваше да страда заради последиците от ужасната си грешка сам, преди да има съпруга. Не трябваше да допуска този човек близо до семейството си. Вероятно не би трябвало изобщо да има семейство. Не и когато знаеше колко уязвим би го направило това. Всеки влюбен е лесна мишена. Но той се бе държал добре с Норман. Норман би трябвало да е на негова страна.

— Тазкия — каза, като се опитваше да звучи уверено. — Ще се погрижа за това. Ще открия кой ги е взел и ще ви ги върна.

Те стояха отново в антрето, под все по-бдителните очи на Елизабет II. Нямаше къде другаде да търсят вече.

Тя погледна нагоре към него, наполовина обула обувките си, лицето й бе обляно със сълзи.

— Някой ги е видял — каза тя. — Някой ги е видял!

Искаше му се да я прегърне, за да я успокои. Но знаеше, че би било сериозна грешка. Трябваше да внимава да не прави нищо, което би могло да се изтълкува погрешно.

— Все пак, какво би могъл да направи човек с тях тук? Не може да ги изложи, нали? — каза той, като осъзнаваше напълно, че просто запълва неудобната тишина. — Искам да кажа, защо някой ще ги иска?

Тазкия го изгледа, сякаш бе пълен задник.

— За да ме съсипе. За да ме погуби. Моето семейство… Трябва само един човек да каже на някой друг, а той — на трети, който да каже на семейството ми. Ако един човек знае, значи ще научат и те. А ако те знаят, аз не съм в безопасност тук.

Фин си спомни за многобройните истории, които бе чувал за така наречените убийства на честта, за жени, които са били заклани, защото са се осмелили да излязат от къщи с обувки на високи токчета, да се омъжат за някого по любов или да влязат в кола с мъж. Какво ли щяха да сторят на жена, която бе позирала гола? Познаваше брата на Тазкия, Хамид; бе му се доверил. Наистина ли би й навредил?

— Семейството ми, те ме обичат… — продължи Тазкия през сълзи. — Но това ще ги убие. Те не биха могли да ме оставят жива. Не разбирате ли?

— Тазкия, те може никога да не разберат — каза Фин, опитвайки се да й вдъхне надежда, каквато не изпитваше. — Нека да се опитам да ти върна картините. Имам някои идеи къде може да са. Чувстваш ли се в безопасност да се прибереш у дома тази вечер?

Тя погледна към него и сви рамене.

— Къде другаде мога да отида?

— Виж. Ако някой от семейството ти научи нещо, излез от къщата. Махни се оттам и ела при мен. Аз ще намеря сигурно място за теб, някъде, където да те скрием.

Тя кимна нажалено.

— Само че… Аз не искам да загубя семейството си. Не искам да загубя дома си. Не искам да загубя… всичко. Всичко. — Погледна го с най-тъжните очи, които някога бе виждал. — Фин. Щях да се омъжвам.