Дженифър Стайл
Жената на посланика (40)

8 декември 2010 г.
Миранда

Бяха минали шест дни. Вече ги броеше, изнервена от това как бе изгубила представа за времето. Толкова трудно бе да следиш времето в страна без никакви познати сезони. Шест дни, откакто Лулоа не бе с нея. Шест дни в повече към месеците, когато Кресида не бе с нея. Всяка сутрин, обед и вечер, след като изпиеше полагащата й се чаша чай, Миранда мачкаше препълнените си гърди, като внимаваше да не докосва зърната с мръсните си ръце, и изстискваше млякото в чашата. Изпиваше го сама. Не бе чувала за майка, която да пие собствената си кърма, но едва ли можеше да й навреди. И така млякото й щеше да продължи да идва още известно време. За всеки случай. Надеждата бе инатлива малка гадинка. Можеш да я заровиш под тонове реалност и все пак, по някакъв начин, тя успява да извлече осакатеното си тяло от смъртното си ложе в пръстта и да продължи напред.

Кошмарите се бяха върнали. Скоро след като се премести при Фин, Миранда почна да сънува ужаси, от които се пробуждаше потна и дишаща учестено. Те не бяха мистериозни или пък трудни за разтълкуване. В първия сън, който помнеше, Миранда се качваше на самолет в Тексас, щат, който никога не бе имала желание да посети (с изключение може би на Остин. Не би имала нищо против да посети Остин някой ден). Нейният домакин, който я водеше до летището, бе причината да закъснее, защото я бе завел на обиколка из една петролна рафинерия. Когато успя да намери часовник, установи, че разполага само с един час, за да стигне до летището и да се качи на самолета за Мазрук.

Нямаше начин да стигне. Домакинът й — симпатичен възрастен мъж със силен тен, не изглеждаше притеснен. Но той услужливо закара Миранда до летището. Докато се чекираше на гейта, двете жени там доближиха глави и си зашушукаха нещо, преди да се обърнат към нея.

— Вижте, не би трябвало да правим това — казаха те. — Но ние ви харесваме. Не се качвайте на този полет.

Тя ги погледна притеснено.

— Подозирате терористи.

Те кимнаха.

— Качиха се и няколко въоръжени мъже.

Малкият самолет щеше да бъде претъпкан с въздушни шерифи. Миранда погледна домакина си, който кимна. Тя осъзна, че е облечен в униформа въздушен шериф и е един от въоръжените мъже, които трябваше да защитят полета.

— Ето защо искаше да изпусна самолета — каза тя.

— Да.

Но тя се качи на него. Защото в края на полета беше Фин.

В сънищата си често бе гола, дрехите й постоянно изчезваха. Навличаше черна пола върху черна пола и те се разтваряха във въздуха. Мъжете чукаха на вратата и тя не успяваше да се прикрие навреме. Дори в сънищата си не можеше да се защити от мъжете. Фин никога не се появяваше в сънищата й, все не успяваше да го достигне. Или не можеше да се прибере у дома при него, или той не се прибираше при нея.

Само в месеците преди залавянето затихнаха, едва тогава тя се отпусна и почна да се наслаждава на живота си. Сега всичко, за което бе благодарна, бе изчезнало. Нейната любов, дъщеря й, работата й, домът й, малката й Лулоа. (Защото ако Лулоа не беше нейна, чия беше?) Все още имаше живота си, или поне така предполагаше. Ако това можеше да се нарече живот. И бе относително здрава, предвид всичко. Беше мръсна, покрита с ухапвания от насекоми, някои от които се бяха инфектирали, а кожата й, изглежда, бе посивяла. Но нищо сериозно. Не, единственото сериозно увреждане бе изтръгването на сърцето й.

Преди Фин Миранда бе обмисляла да има дете, но никога не бе копняла за него. Явно биологичният й часовник бе повреден, защото вървеше твърде тихо, за да го чуе. С Висента обсъждаха възможността за бебе от време на време, но никоя от тях не се чувстваше достатъчно силна, за да преследва целта решително. Бяха толкова ангажирани с работата си, с приятелите си и една с друга. Някак си това им се струваше достатъчно.

Отначало така се чувстваше и с Фин. Нямаше и следа, че в съвместния им живот липсва нещо. Той й бе достатъчен. Те си бяха достатъчни. Пътуваха, оставаха в леглото цял следобед, четяха пиеси и стихове на глас, правеха седемчасови преходи в планината. Фин беше този, който пръв повдигна темата за дете, един уикенд в Истанбул, докато лежаха голи в леглото и опустошаваха безплатното блюдо с плодове.

— Доволен съм от живота ни такъв, какъвто е. И ще съм щастлив да живеем така завинаги. Но се чудя дали бихме се радвали още повече, ако отглеждаме заедно един малък човек.

Миранда тъкмо се канеше да захапе едно зърно грозде, но се спря, за да го погледне. Той беше усмихнат, тонът му бе спокоен, лишен от притеснение или спешност.

— Фин — каза тя. — Ти не си от най-ранобудните хора.

— Вярно е. Но щом мога да се насиля, за да се измъквам от леглото и да ходя на работа, със сигурност мога да се събуждам за нещо — някой — малко по-важен, нали?

Затова взеха купчина от хотелските листове при себе си на леглото и написаха списък „За“ и „Против“.

Плюсове: Безплатно забавление. Безусловна любов. Шансът да се наблюдава развитието на човек отблизо. Възможност за закупуване на неограничен брой плюшени животни и за препрочитане на любими детски книги. „Хариет Шпионката“; „Гънка във времето“; и „Лъвът, Вещицата и дрешникът“. Лего. Осъществяване на биологичната съдба. Принос на нов член на Демократическата партия (Миранда). Нов избирател за Зелената партия (Фин). Някой, който да ни посещава в старческия дом и да проверява дали не сме получили рани от залежаване в леглата си. Повод да пеем на обществени места, без да се притесняваме. Хората ще спрат да ни питат кога ще имаме деца. Коледа.

Минуси: По-трудно пътуване. По-скъп живот (макар и не тук). Памперси/Пелени. Продукти, вредни за околната среда. Ранно ставане (не беше проблем за Миранда, която винаги се събуждаше по изгрев-слънце). Скъпо обучение в университет. Детето все някога щеше да стане тийнейджър с достъп до Фейсбук. Тормозът в училище. Хранителните разстройства. Избухванията пред хора. Непознати, които ще се взират укорително в нас, когато пътуваме с детето със самолет. Постоянно чувство за вина.

Но те не бяха изброили най-големия минус от всички: възможността за загуба, която сърцето не може да понесе.