Дженифър Стайл
Жената на посланика (57)

11 март 2011 г.
Миранда

Островният въздух прилепваше по кожата им като влажна коприна, безмилостното слънце къпеше телата им с пот, но Миранда отказваше да носи шапка.

— Пропуснах много слънчеви лъчи — каза тя. — Трябва да наваксам.

Не се противи обаче на носенето на слънцезащитен крем и намаза и двете момичета с него, така че сега те приличаха на джинджифилови човечета с много глазура. Те си играеха на ръба на водата — Лулоа, седнала в мокрия си памперс, подреждаше камъчета в прави линии, а Кресида, в бански с дълги ръкави, хвърляше радостно шепи пясък в морето.

Миранда седеше на пясъка на няколко метра от тях и ги наблюдаваше, притиснала колене към гърдите си. Все още не й бе позволено да влиза във водата; превързаната й ръка се възстановяваше от операцията.

— Това, което не разбирам — каза тя, — е какво са се надявали да постигнат. Дори и да ме бяха убили, какво щеше да се случи? Наистина ли са мислили, че ще спрат дроновете? Че ще има някакъв ефект? Аз съм абсолютно незначителен човек.

Вече бяха обсъждали това безброй пъти, но тя все още не разбираше. Нещо не бе наред с паметта й; чуваше неща, но не успяваше да ги запомни, изплъзваха се от ума й като пясъка през пръстите й, когато се опитваше да си ги припомни.

— Трудно е да се каже със сигурност. — Фин седеше на няколко крачки от нея, облечен в риза с дълъг ръкав, каки шорти и панамена шапка. — Смятаме, че е комбинация от няколко неща. Вероятно са предложили добри пари на Мухтар, за да те закара там. Повече, отколкото би спечелил за цял живот работа в посолството. Възможно е хората, които са те взели от него, първоначално да не са осъзнавали, че няма да получат откуп за теб. Или просто са искали да всеят паника сред хората. Щом могат да отвлекат жената на посланика, докато е с бодигард, значи могат да отвлекат почти всекиго. И освен това, разбира се, ти си била идеална — в тяхното съзнание — за да направят изявление. За дроновете, за американската външна политика като цяло. Обичайното. Американски цивилни ще бъдат отвличани и убивани, докато САЩ не се оттеглят от всички арабски земи… Такива неща.

— И просто са имали късмет, че са хванали и другите две жени?

— Да, възползвали са се от възможността, така смятаме.

Миранда виждаше, че той се колебае какво и колко може да й каже. Трябва да се отнасяш с нея като с бомба с часовников механизъм с невидим детонатор, вероятно така му бяха казали терапевтите. Не се знае какво може да взриви крехкото й равновесие.

Тя се умълча замислено за момент. Кресида грабна две шепи камъчета от редичките на Лулоа с пълничките си пръсти и ги хвърли в морето. Малкото момиче се вгледа с ужас в разкъсаната си линия и се разплака. Миранда взе шепа камъчета от пясъка до себе си и ги занесе на Лулоа.

— Ето, habibti. Креси, не вземай нещата на бебето. Тя не разбира.

Без да й обръща внимание, Кресида грабна още няколко камъчета.

— Скъпа… Недей повече, нали?

Нямаше отговор. Дъщеря й не я възприемаше като фигура с авторитет. Миранда въздъхна, взе Лулоа и я премести няколко стъпки по-надолу по плажа, след което се върна при Фин.

— А картините на Тази? Кой може да ги е взел?

— Имам някаква идея. Трябва да го обмисля.

— Искаш да кажеш, че знаеш? Фин, осъзнаваш ли, че има и мои потрети? Тази не ти ли каза?

Фин се втренчи в нея, зениците на лешниковите му очи се свиха на точици на слънчевата светлина. Очевидно Тазкия бе пропуснала тази част.

— Фин, намери тези картини. Моля те, веднага след като се върнем. Не мога да се боря с нови врагове в момента. Последното нещо, което ми трябва, е нравствената полиция да ме погне.

Той кимна бавно, все още преценявайки какво означаваше това за тях. Щяха да се върнат в Арнабия чак след две седмици. Като по чудо Миранда бе успяла, след продължителна битка, да убеди Форин офис да ги оставят в страната до края на назначението на Фин през юни, при условие че тя посещава терапевтични консултации за преодоляване на травмите и при драконови мерки за сигурност. Двамата с Фин не бяха оставали много време заедно от бягството й досега. Оценителите от Отдела за определяне на риска от травми (ОПРТ) се появиха около седемдесет и два часа след пристигането и, за да разговарят с нея и да оценят състоянието й. Очевидно не я бяха намерили за необратимо повредена, иначе нямаше да разрешат да остане.

— При някои хора равносметката на сцената на травматични събития им помага да се възстановят — каза един от консултантите на Фин. — Може би на нея й е нужно да остане известно време тук, за да се пребори или да неутрализира спомените си от преживяванията си.

Миранда имаше по-простичко обяснение.

— Не искам да се страхувам от Мазрук, от живота си тук. Не желая да напускам с такова отношение мястото, което бе мой дом толкова много години. А и не искаме терористите да останат с впечатление, че съм се затърчала в паника към вкъщи, към уютния Запад, нали?

Терапевтът я потупа нежно по коляното и каза:

— Нека да не се безпокоим за впечатлението, което ще оставиш в терористите, скъпа.

Един от консултантите предложи да опита нещо, наречено „Десенситизация и преработка на информация чрез движение на очите“, ДПИДО^[1] — очевидно последният вик на модата при лечение на жертви на травма. Трябваше да движи очите си, имитирайки начина, по който те се движат насън; това би трябвало да помогне за прехвърляне на травматичните събития в дългосрочната памет, където щели да имат по-малко неприятен ефект върху нея. Миранда го изпробва с радост — още повече, щом щеше да остане в страната, но по принцип се чувстваше голяма късметлийка по отношение на травмите. Наистина, какво толкова бе преживяла? Бяха я пребили само няколко пъти, никога не бе изнасилена, не я бяха изтезавали. Не бе пострадала физически колкото много други хора. Колкото бе страдал онзи мъж в съседната килия. Това бе споменът, от който получаваше най-силни вълни на гадене, онзи, за който щеше да пробва ДПИДО. Но да си подслушвал травмата на друг, броеше ли се за нейна травма? Не й се струваше правилно. И все пак. Питаше се къде ли бе този човек сега. Дали бе загинал в бомбардировките, или бе успял да избяга по някакъв начин?

Нейното най-голямо лично страдание бе отделянето й от дъщеря й и от Фин. Все още не можеше да повярва, че се бе върнала и при двамата. Всяка вечер се измъкваше по няколко пъти от гнездото си на пода, за да притисне буза до лицето на Кресида, да вдиша сапунения аромат, да чуе тихото й дишане.

Всеки ден прекарваше по няколко часа, ровичкайки се из утайката на спомените си с терапевт, като се оплакваше, че това време би било по-добре оползотворено в опити за сближаване с дъщеря й. Само един нежен жест от страна на Кресида щеше да подобри психическото й здраве много повече, отколкото които и да е терапевтични сесии.

Във Форин офис се бяха съгласили да ги оставят в страната, но настояха за поне двуседмична почивка. Но Миранда отказа да напусне Мазрук, защото Лулоа нямаше да може да ги придружи. Детето нямаше паспорт, свидетелство за раждане, нищо. Фин не обясни това на Службата. За началниците му Лулоа бе една от племенниците на Тазкия, която се нуждаеше от грижи, докато майка й бе в болницата. Като компромис Фин и Миранда се съгласиха да прекарат две седмици на този остров в Червено море, технически част от Мазрук, макар да изглеждаше като място на другия край на света. Халим ги посрещна с радост в отдалечения си курорт, топлите му кафяви очи бяха насълзени.

— Не мислех, че ще доживея този ден — казваше той всеки път, когато се засечаха с Миранда. По времето на техния престой Халим не допусна други гости (не че туристите се избиваха да идват тук на почивка, предвид събитията от изминалата година). Нощем спяха в кръгла колиба с покрив от палмови клони, а под него имаше няколко слоя мрежи против комари. Халим им готвеше лично, правеше салати, риба на скара и скариди, хумус, хляб. През нощта, след като момичетата заспяха, Миранда и Фин отиваха до морето, държаха се за ръце и се взираха в черната нощ, която бе толкова тъмна, че не можеше да се каже къде свършва водата и къде започва небето.

Звукът от песъчинките, хрускащи под краката й, опъваше нервите на Миранда, но момичетата бяха изпаднали в екстаз от морето, а това бе всичко, което имаше значение за нея в момента. Фин, изглежда, също се наслаждаваше да строи фантастични пясъчни замъци и катамарани и да копае канали, отвеждащи до морето. Никога не бе изглеждал по-щастлив, отколкото когато организираше пикник за мечките на Креси или й четеше „Шумът на върбите“. Бе мил и с Лулоа, пееше й нощем и помагаше на Миранда да я изкъпят и преоблекат. Но загрижеността му бе някак предпазлива, като грижите, които полагаш за приятелско дете по време на купон с преспиване. Винаги имаше лека дистанция и въпрос в очите му, когато погледнеше Миранда.

Преди да отпътуват за този остров, Миранда летя до Ду-бай, за да я прегледа специалист и да оперира ръката й. Фин искаше да я придружи, но тя го накара да обещае да остане с момичетата. Не вярваше на никого, освен на Фин. Беше рискувал да загуби работата си, но не се бе върнал в Лондон, за да чака, докато тя бъдеше намерена. Не, беше останал тук.

Той обаче се съгласи да остане в Мазрук едва когато бащата на Миранда реши да се пребори със страха си от летене, за да се срещне с дъщеря си в Дубай.

— Това трябва да е любов — каза Миранда. — Този човек не се е качвал на самолет от 1987 г. насам.

Не вярваше, че наистина ще го направи, докато баща й не почука на вратата на хотелската й стая в нощта преди първия й преглед. Изглеждаше по-дребен, отколкото помнеше, блед и слаб, с оредяваща бяла коса, очите му бяха насълзени от емоция.

— Този „Ксанакс“ е чудесно нещо — каза той, когато тя го прегърна.

Направиха си джин-тоник с напитките от минибара и си говориха до след полунощ, Миранда — проснала се на леглото, а баща й — кацнал на ръба на розовото кадифено кресло. Отначало той нямаше търпение да се увери, че тя наистина е добре, психически и физически, но в крайна сметка, се успокои достатъчно, за да я подложи на дълго монотонно излияние за най-новите си изследвания. На Миранда й бе все едно дали баща й седеше там и й четеше от някакъв учебник по физика; просто искаше да слуша приспивния му боботещ глас, както бе правила като дете, когато той й четеше мита за Ариадна и Атина. Явно се бе унесла, докато й бе говорил; когато се събуди преди разсъмване, баща й се беше върнал в стаята си.

На следващата сутрин я придружи до болницата. Миранда беше благодарна за невзискателното му присъствие; не я тормозеше с трудни въпроси и й четеше в продължение на часове, докато чакаха анестезиолози и хирурзи. Присъства на прегледите й и зададе на хирурга въпросите, които тя нямаше енергията или смелостта да попита.

— Това е ръката, с която рисува — многократно обясни той.

— Моля ви, бъдете изключително внимателен.

Операцията мина гладко, макар след като въздействието на упойката премина, следоперативната болка да бе изключително силна. Няма причина да не може да рисува отново, каза докторът, но щяха да са нужни месеци, докато мускулите се възстановят напълно.

— Сигурен ли си, че не искаш да се върнеш в Мазрук с мен? — попита Миранда, когато всичко свърши и те тръгнаха към летището.

— Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш в Сиатъл с мен?

— Татко, била съм в Сиатъл! А ти никога не си виждал Мазрук. Арнабия е най-красивият град на света. По-важното е, че ще видиш Фин. Той винаги те е харесвал.

— Ако нямаш нищо против, бих могъл да ви посетя в друга държава, при следващата мисия на Фин?

— Леле, този „Ксанакс“ явно наистина е много добър. Но не съм убедена, че той ще има следващо назначение.

Баща й я погледна въпросително.

— Трябва да уредим още много неща.

Той кимна.

— Мога да си представя.

Баща й бе изслушал разказа й за Лулоа, за пленничеството й, за Фин, и не предложи никакви решения или съвети. Просто я слуша. За Миранда това бе достатъчно.

— Няма ли новини от мама?

— Все още не.

Миранда се загледа през прозореца към блестящите в далечината кули на Дубай.

— Съжалявам.

— Когато поиска да бъде намерена, ще я намерим, не и преди това. Познаваш майка си.

— Така е.

Тя хвана малката суха ръка на баща си и я държа през целия път до летището.

 

 

С оперираната си ръка Миранда трябваше да остави цялото къпане и смяната на пелените на Лулоа на Фин, който пое тази отговорност с готовност, без да се оплаква.

Тя му бе разказала всичко, което знаеше за Лулоа. Макар да не бе много, то беше достатъчно, за да го разтревожи. Когато му призна кой според нея е бащата на детето, вертикалната линия между веждите му се задълбочи.

— Това не са хора, които искаме да вбесим — каза той.

— Малко късно е за това. Мислиш ли, че са щастливи, че се измъкнах от лапите им? Със сигурност не смяташ, че е трябвало да остана при тях просто за да не ги нервирам, нали?

— Разбира се, че не. Но тя не е наше дете, Мира.

Миранда го изгледа, в очите й сякаш изведнъж се затръшнаха врати пред него.

— Е, може би не е твое дете — каза тя спокойно.

Фин остави думите й без коментар.

Фин

Но тук, на брега на морето, докато гледаше малката Лулоа, която пъхаше камъчета в гърлото на една пластмасова бутилка, изхвърлена на брега (по-добре бе да ги скрие от Креси), той се почувства принуден да повдигне отново темата.

— Мира, може ли да поговорим за детето?

Тя примижа към него и внезапно се намръщи.

— Детето?

— Лулоа.

— Говори.

— Виждам какво изпитваш към нея. Навярно имам съвсем малка представа за това, през което сте преминали двете, и подозирам, че в голяма степен тя те е спасила също толкова, колкото ти си спасила нея. Но не можем да я задържим.

Миранда придърпа коленете си по-близо до гърдите и заби поглед в пясъка. Не искаше да го погледне.

— На първо място, осиновяването е незаконно в тази страна — най-малкото това осиновяване, което ще ни позволи да я отведем у дома с нас. Без значение колко го искаме. Знаеш го, нали?

Миранда остана безмълвна, неподвижна.

— И дори ако имаше начин да заобиколя закона, ти знаеш какво е мнението ми за осиновяването. Просто не мога да изпитвам към нея същото, което изпитвам към Креси. Няма да е честно, нали?

Тя го погледна.

— Наистина ли няма да можеш?

— Водили сме този разговор и преди.

— Знам, но… Погледни я, Фин. Погледни я.

Фин я погледна. Лулоа вече бе забележимо по-пухкава, отколкото когато за пръв път я бе видял. Косата й бе гъста и остра, а когато се усмихваше, разтърсвайки бутилката си с камъчета към Кресида, можеше да види двете зъбчета на долната й челюст.

— Мира, тя е прекрасно дете. Не е нужно да ме убеждаваш.

— Дори и да не я обичаш, както обичаш Креси, нима родителите си не обичат децата си по различен начин, биологични или не? Във всички случаи това, което можеш да предложиш, е много по-добро от алтернативите.

— Тя принадлежи на племето си, Мира. Има си свои хора.

— И какво се предполага да направя с нея? Да я изпратя обратно при терористите, за да я превърнат в бъдещ атентатор самоубиец? Или да бъде покрита от главата до петите, да й бъде отказано всяко образование и да бъде омъжена на дванайсет години за развратен старец?

— Има и други в племето й, не всички са терористи, може би ще се намери семейство, което да се грижи за нея…

— Не може да си толкова наивен. Тези мъже ме държаха жива единствено заради нея. Тя е единственото оцеляло дете на Зайнун. Смяташ ли, че ще й бъде позволено да води спокоен семеен живот? Сериозно ли мислиш, че няма да бъде принудена да произведе наследник, щом стане на тринайсет?

— Има сиропиталище. Ти каза, че с децата там се държат добре, че са изглеждали щастливи.

— Само в сравнение с моите мрачни очаквания! Това все още си е дом за сираци, където никой няма да й обръща внимание повече от няколко минути на ден. Където може да се зарази с всяка мазрукска инфекция. Ще има храна и дрехи, но какво ще кажеш за любовта? А когато порасне? Къде ще отиде? И всъщност наистина ли смяташ, че хората на Зайнун няма да я намерят там?

Фин въздъхна.

— И какво предлагаш да направим?

— Да я вземем с нас, когато си тръгнем.

— И как според теб да й осигуря паспорт? Предполагам, че не си взела удостоверението й за раждане?

Миранда го погледна с насълзени очи.

— Ти не разбираш. Тя не помни друга майка, освен мен. Как ще й се отрази, ако сега се откажа от нея?

— Тя е много малка — каза Фин възможно най-нежно. — Няма да помни нищо.

— Може би не съзнателно, но клетките й ще знаят. Всяко нейно атомче ще знае, че някога е било обичано, а после е било захвърлено.

— О, скъпа — каза Фин, натъжен и отчаян. — Не искам да я захвърляш.

Посегна с ръка към нея и след това я отдръпна.

— Не искаш ли?

Сълзите на Миранда потекоха като бурни потоци по лицето.

— Мира, Мира, спри. Можем да говорим за това друг път. Децата не бива да те виждат така разстроена.

— Кърмих това малко момиче повече от пет месеца. Тя е направена от молекулите на млякото ми. Виждаш ли пухкавината по бузите й? Това е част мен. Тези пръсти? Малки късчета от Миранда. Ако това не я прави част от моето племе, тогава не знам кое би могло.

Фин не знаеше какво да отговори на това.