Дженифър Стайл
Жената на посланика (62)

5 май 2011 г.
Миранда

Миранда седеше и гледаше Тазкия, която мачкаше една от сините копринени носни кърпички на Фин. Малката й приятелка бе свита на кълбо в ъгъла на синия диван в ателието, изпаднала в истерия. Никога не я бе виждала такава.

— Толкова съжалявам — каза тя. — Много, много съжалявам.

Какво друго би могла да каже? Бе разрушила живота на човека, когото обичаше най-много след членовете на семейството си. Ако само беше казала: Не, не е добра идея да правим тези портрети. Ако беше ги изгорила веднага след като ги бяха завършили. Ако не бе проявила тази гигантска глупост да ходи да обикаля планините в сегашната политическа ситуация. Ако един от многото братовчеди на Тазкия не работеше на летището.

— Тази, Тази, трябва да обсъдим какво да правя.

Нямаше отговор. Миранда стана и й направи чаша чай, със седем супени лъжици захар и много мляко. Занесе я обратно до дивана и Тазкия я пое с треперещи ръце.

— Къде ще отида? — каза тя най-накрая. — Къде има място за мен? Никъде. Никъде другаде нямам семейство.

— Имаш нас.

Тазкия я погледна скептично.

— Не мога да остана тук.

— Не. Не и прекалено дълго. Можеш да останеш тук няколко дни, но мисля, че трябва да те измъкнем от страната, преди семейството ти да разбере къде си.

— И къде ще отида?

— В тази държава, за която можем да получим виза. Имаш ли паспорт?

Лицето на момичето се сгърчи.

— Добре, добре. Виж, Фин ще ни помогне. Той ще измисли нещо.

Миранда нямаше представа дали това е вярно.

— Таз. Семейството ти наистина ли би те наранило?

Познаваше семейството на Тазкия, бе яла домашните питки на майка й, бе вземала назаем за сватби роклите с пайети на сестрите й, бе обсъждала политиката с баща й. Не можеше да си представи някой от тях да навреди на най-малкото си дете.

— Не знам. Не знам. Никога не се е случвало нещо подобно. Вероятно не се е случвало в цялата страна. Не мисля, че някога ще ми простят. — Тя издуха силно носа си в кърпичката.

— Може би някой ден, може би, ако заминеш за известно време, може някой ден да ти простят? Можеш да им пишеш, да се опиташ да обясниш.

— Те няма да разберат! И как бих могла да обясня на Адан?

— По същия начин, по който обясни на мен защо искаш да го направиш?

Тазкия само поклати глава.

— Той е най-хубавият, най-нежният, най-любящ мъж, когото някога съм срещала. Но той е мазрукец. Той е мюсюлманин. Няма начин да разбере това. На него му липсва… какво казваш винаги? Липсва му културният подтекст?

— Културният контекст. О, Таз. Аз съсипах живота ти.

Тазкия не я опроверга, просто седеше и усукваше смачканата синя коприна между пръстите си. Може би бе лоша идея да останат в ателието, където бяха заобиколени от картини. Голи жени, сами, преплетени, превърнати в предмети, ги заобикаляха отвсякъде. Миранда изпита желание да ги обърне с лице към стената.

Опита се да вдъхне някаква надежда на протежето си.

— Повечето от приятелите и семейството ми са в САЩ, но не мисля, че можеш да стигнеш дотам. Ще бъде много трудно да се получи виза. Същото е и с Великобритания. Нека помисля… Имаш ли приятели в някоя друга арабска страна? Йордания? Египет?

Тазкия поклати глава.

— Никога не съм имала възможност да пътувам. Семейството ми няма пари. Хора като нас не напускат дома. Ти знаеш това.

Вярно бе. Само жени от най-елитните семейства, с пари и политически връзки, можеха да учат в чужбина, да имат кариера.

— Има ли място, където би искала да отидеш? — попита Миранда с надежда. — Може би е най-безопасно да напуснеш въобще Близкия изток.

— Не — отсече Тазкия решително. — Това е моят дом. Искам да бъда тук. С Адан, със семейството си.

Със свито сърце Миранда изброи на глас местата, където имаше приятели, готови да помогнат на Тазкия.

— Имам много добър приятел в Стокхолм. Но там е студено. Много студено. Можеш лесно да се разболееш. И приятелят ми е мъж, така че най-вероятно няма да се получи. Да видим… Анна е в Австралия, но отново стои въпросът с визата. Саудитска Арабия — по никакъв начин. Така или иначе, не познавам никого там. Добре, закъде най-лесно можем да получим виза? Доминиканската република? Имам приятелка, която се премести там. Или Панама? Приятелката ми Вирджиния от училище замина да живее там и много й харесва. А какво ще кажеш…

— Мира, не мога да отида никъде сама. Никога не съм била някъде сама в живота си. Никога не съм била сама в кола. Никога не съм спала сама. Никога не съм се качвала в самолет, сама или с друг човек. Не можете просто да ме изпратите някъде, като колет.

Миранда се вгледа в лицето и, опитвайки се да измисли някакво решение, каквото и да е…

— Добре — каза тя. — Добре. Е, значи просто трябва да намерим начин да те вземем с нас, където и да отидем от тук нататък. Ти си ми като сестрата, която никога не съм имала. Докато не тръгнем, ще останеш тук.

Тазкия изглеждаше по-нещастна от всякога.

— Ти не си ми семейство. Това не е моят дом.

— Не — отвърна Миранда тъжно. — Не сме твое семейство. Но сме семейството, което е по-малко вероятно да те убие.