Дженифър Стайл
Жената на посланика (64)

5 — 6 май 2011 г.
Миранда

Миранда лежеше будна, загледана в съпруга си, който тихо дишаше в сумрачната им спалня. Как можеше да спи в такъв момент? Но тя бе благодарна, че може да го съзерцава незабелязано, без някой да й пречи. След завръщането си се носеше из тяхното партньорство, из брака им сковано, автоматично. Смътно осъзнаваше, че любовта й към него все още е жива в нея, но бе останала студена, недостъпна, като ДНК на динозавър, затворена в кехлибар. Той беше мил, търпелив и се вслушваше в нея и тя му бе признателна. Но усещаше устните му върху своите сухи и чужди. Не желаеше да я докосва. До тази вечер. Тази вечер черупката около сърцето й бе разчупена и оттам рукна желанието, което бе изгубила надежда, че ще преоткрие.

Вероятно бе заради вестта, че може би (insha’allah, insha’allah) скоро и завинаги Лулоа ще бъде нейна — ще бъде тяхна. Когато Фин й сподели плана си, тя протегна плахо пръсти към лицето му, към очите, към страните му, неспособна да изрази с думи благодарността си, надеждата си. След това се вгледа в очите му, търсейки съмнение, колебание, но не откри никакво и се наведе, за да го целуне. Колко време бе минало, откакто се бяха любили за последно? Но телата им си спомниха, проговориха си отново, откриха това, което някога идваше толкова лесно при тях. Кожата му бе мека, без мирис, ребрата му бяха по-очертани, отколкото тя помнеше. Потъна цялата в него, стопли се, стана пак човек, гладна за нежност. Ето го отново, Фин, когото бе забравила как да обича. Но сега си спомни. Искаше й се да отвори всичките си рани и да ги промие със сълзите си.

Когато най-сетне се отпуснаха неподвижно в леглото и дишането им се успокои, а потта им се бе изпарила в пустинния въздух, Миранда се завъртя настрани в ръцете му.

— Скъпи — каза тя и погали внимателно лицето му с лявата си ръка, — мислиш ли, че сега вече можеш да ми разкажеш за Афганистан?

Освободен от бремето, което бе носил сам толкова дълго, Фин заспа дълбоко, непробудно. Но сънят не успяваше да покори Миранда, която лежеше, загледана в мъжа си, и се опитваше да сглоби тази история с останалата част от живота му, с всичко, което се бе случило, откакто се бяха срещнали. Какво чувстваше? Вихрушка от емоции, смесица от състрадание и съжаление, любов и тъга. Не чувстваше гняв, не го винеше. Мислеше за обречената Шарлот и екипа от нейните обречени спасители. Нямаше как да свали отговорността за тези смъртни случаи от раменете на Фин. Мъжът й никога нямаше да спре да изпитва тази болка; тя щеше да живее в него, като върха на отровна стрела, забит прекалено дълбоко, за да бъде изваден.

Странно е, но мисли по-дълго за момичето, за омайната Афсун, с нейните дълги крака и тъмни очи. Ако Фин не бе споделил плановете за операцията с нея, ако тя не бе казала на брат си, дали, в крайна сметка, щяха да се оженят? Дали Фин щеше да я убеди? Дали той спеше сега до Миранда само защото се бе доверил на това момиче и тя го бе предала? Колко различен можеше да е животът им. Какво бе станало с Афсун? Дали той някога се бе опитвал да разбере? Миранда искаше да научи. Ако Фин не знаеше, тя щеше да проучи сама. Струваше й се важно да разбере дали Афсун бе оцеляла, дали е намерила някакво щастие. Добре. Можеше да почака. С малко късмет, щяха да имат време за това.