Дженифър Стайл
Жената на посланика (52)

14 февруари 2011 г.
Миранда

Миранда остана загледана в сгърчената фигура на Мухтар, незнаеща дали е мъртъв, или просто в безсъзнание. Не искаше и да знае. И не разполагаше с време, за да проверява. Бързо, избягвайки да поглежда към гърдите или устата му за признаци на дъх, претърси джобовете му, за да намери телефона му. Взе и банкнота от петстотин динара, след което се огледа наоколо, за да провери дали някой не я наблюдава. Но всички като че ли се отдалечаваха, напускаха горящите сгради и града. Запита се дали и другите пазачи са мъртви. Лулоа се бе умълчала и се бе унесла в игра — подреждаше камъчета по права линия. Закуцука обратно до нея и я вдигна. Лулоа се възмути и Миранда се върна по стъпките си, за да вземе шепа камъчета, преди да тръгне към светлините на града. Боеше се не от хората, а от тъмните места, от празнотата с нейните невидими ръце, протягащи се да я сграбчат. Тя и Лулоа щяха да бъдат в безопасност в града.

Докато вървяха бавно по изоставените улици, те се притискаха до стените и се криеха в сенките. Трябваше да намери нещо, за да направи слинг за Лулоа; детето бе твърде тежко, за да го носи дълго, а и глезенът й я убиваше с всяка крачка. На всеки ъгъл й се налагаше да оставя момичето на тротоара за няколко минути, преди да продължи напред. Вече ставаше все по-светло, пустинното слънце изгаряше сенките. Покрай нея минаваха хора, мъже, прибиращи се у дома от джамията, жени, носещи розови пластмасови торби с хляб, деца без родители, гонещи котка. Те се взираха с любопитство в нея, но не казваха нищо. Миранда се зачуди как ли изглежда. От месеци не бе виждала огледало. Косата й бе пораснала и от главата й стърчаха сплъстени мазни къдрици. Лявата й ръка бе увита в парче плат и напоена с кръв. Носеше дълга черна изпокъсана пола и също толкова окъсана полиестерна блуза, и двете покрити с прах. Разбира се, много от хората, с които се разминаваше, също бяха поръсени с мазилка, жертви на същия взрив. С широко отворени очи и зашеметени, често кървящи, те я подминаваха, с невиждащи изцъклени очи.

Веднага след като се почувства достатъчно далеч от затвора си, за да може да спре за няколко минути, набра номера на Фин, с подскачащо от нерви сърце, изумена, че си спомня цифрите. Но той дори не звънна; съобщение на арабски я информира, че линията е била прекъсната. Прилоша й от страх. В беда ли беше? Може би бе напуснал страната, за да отведе Кресида в безопасност. Отчаяна се опита да набере номера на посолството и резиденцията, но и двата пъти получи съобщение за грешка. Мамка му. Да не ги бе забравила?

Спря до едно малко магазинче и купи бутилка с вода за себе си и пакетче бисквити за Лулоа, която го стисна с две ръце и се втренчи в него смаяно, преди да оближе ръба му. Продавачът й се усмихна и посегна да стигне бузите на Лулоа с дебелите си мръсни пръсти. Отдръпвайки се встрани от него, Миранда разви плата около ръката си и изля водата върху раната. Болката бе толкова остра, че се облегна на стената и повърна на тротоара. Лулоа допълзя до нея и я дръпна за полата. Кръвта все още течеше от дланта й, но бавно. Уви я отново в кървавата кърпа, като се постара най-чистата част да се падне върху раната.

Какво можеше да направи? Приседна на тротоара за момент и даде на Лулоа да пийне малко вода. Можеше да помоли някой непознат за помощ, да вземе такси за целия път до вкъщи, до Арнабия, или да позвъни на още някого. Последното й се стори единственото възможно решение. Не чувстваше, че може да се довери на непознати в момента, а и не разполагаше с пари за такси или с пропускателни пътни листове. Така, на кого можеше да се обади? На Тъкър? На Дакс? Те бяха логичният избор. Но не знаеше номерата на телефоните им. Знаеше само два телефонни номера наизуст, на Фин и на Тазкия. Тазкия. Настани се по-удобно на тротоара. Лулоа се приведе към нея, докато тя набираше. Миранда остави телефона да звъни поне десетина пъти, преди да се откаже. Никой в тази шибана държава никога не си вдигаше веднага телефона, а гласовата поща все още не съществуваше тук. Тазкия нямаше да й се обади обратно; тя никога нямаше достатъчно минути на телефона си. Освен това нямаше да разпознае номера, от който я търсеше.

Миранда въздъхна, пъхна телефона в колана на полата си и гушна Лулоа отново. Когато покрай нея мина малко момче, размятащо широк палестински шал като хвърчило, Миранда се провикна след него. То се спря и я погледна. Тя извади останалите й динари и ги задържа в дланта си.

— За шала? — каза тя. — Може ли шала?

Момчето се полакоми, грабна монетите от ръката й и хвърли шала на земята, преди да побегне по улицата. Миранда вдигна шала и го използва, за да привърже Лулоа към кръста си. Така бе малко по-добре.

Мина покрай джамии, бомбардирани къщи и магазини, недостроени бетонни къщи с железни пръти, сочещи към небето, в очакване на втория етаж, който никога нямаше да бъде издигнат. Никой не плащаше данъци върху недовършени къщи, така че хората нямаха голяма мотивация да довършват новите постройки, оставяха ги в това състояние. Тя примижа, изведнъж осъзнавайки от колко време слънцето не бе докосвало кожата й. Повдигна лице нагоре, остави се на лъчите му, гмурна се в светлината му. Обзе я еуфория: в този момент вече бе свободна.

Това усещане бързо бе последвано от световъртеж и паника. Нямаше пари. Не можеше да се сдобие с храна за себе си или за Лулоа, да вземе такси или да си плати за стая в хотел. Във всеки един момент можеше да бъде отвлечена отново от улицата от злонамерени хора. Във всеки един момент някой можеше да й отнеме Лулоа. Колкото по-бързо се махнеше от улицата, толкова по-добре. Издърпа телефона от колана си и отново набра Тазкия.