Дженифър Стайл
Жената на посланика (23)

Октомври 2010 г.
Миранда

Клекна в пръстта пред малката колиба; Лулоа бе топла, сънлива топка, завързана за гърба й. Предпазливо, като че ли правеше нещо забранено, прокара пръст в прахта. Един ред. Само една линия. Но оттук започваше всичко. Огледа се, за да се увери, че никой не я наблюдава, освен взиращите се строго към нея планини, удължи линията, изви я, после добави друга.

От всички лишения липсата на книги, на хартия и материали за рисуване бе най-ужасната. В реалния си живот рядко излизаше от дома си без скицник и молив. Почти не знаеше как да мисли, без да изложи на празната страница образите, които съзнанието й препращаше по лактите и китките към дланите й.

Когато не можеше да мисли чрез ръцете си, чрез цветове и форми, Миранда се чувстваше в полусъзнание, почти с увреден мозък. Колко глупава бе — в свободния и привилегирован живот, който й се струваше, че е бил преди около десет години — да вярва, че изложбите в галериите са най-вълнуващата част от кариерата й. Тревогата и адреналинът, отчаяната жажда за похвала, еуфорията от получаването й. Но тук, сега, не жадуваше за тези неща, не те й липсваха. Едва се сещаше за тези вечери с обилно леещо се шампанско, в които обикаляше с неудобни обувки. Учудващо бе колко бързо атрибутите на кариерата й бяха престанали да й се струват важни. Това, което остана, което я терзаеше по-силно от всичко, с изключение на копнежа по дъщеря й, бе желанието за самия процес: създаването на идеи върху хартия или платно, превръщането им в осезаеми образи, оформянето им. Никога в живота й не й бе отказван достъп до инструментите на нейния занаят — не и откакто в детството си бе стиснала здраво в ръка първия пастел и го бе плъзнала по хартиения лист.

И колко пуст бе животът, лишен от рисунка, закачена на стената, акварел, маслена картина, дори графичен роман. Живот без мълчаливия поглед на някой портрет, без красноречието на очите. Без геометрия, без цвят, без езика на формите и движението. Дори без формите на думи. Тя бе помолила за Коран, защото това бе единствената книга, която всички притежаваха, а и от години искаше да го прочете. Вървеше агонизиращо бавно, защото се опитваше да разчете малките думи без очилата си за четене. Нейният арабски все още не беше достатъчно добър и й се налагаше да спира и да пита Айша за разяснения. Това се харесваше на Айша, която се въодушевяваше непривично за нея, когато се опитваше да обясни езика на Корана на неразбиращата Миранда. За момента намираше четивото за доста изнервящо, посветено основно на невъобразимо ужасяващата съдба, предопределена за неверниците.

Но Коранът също бе единственото нещо, което съхраняваше разума й и откъсваше съзнанието й от безкрайните главозамайващи размисли. Ако имаше молив — и ако се осмелеше — би се изкушила да скицира нещо по полетата на книгата. Това бе единствената хартия, която бе видяла. Въпреки че последното нещо, от което се нуждаеше, бе да я хванат как осквернява свещената книга. Продължи унесено да движи пръста си, загледана в изображението, което се появяваше в прахта. Извивката на гърдата, очертанията на бебе.

Мъжете, изглежда, не бяха наоколо днес. Те никога не говореха директно с нея. Даваха нарежданията си на Айша, която ги приемаше с мълчаливо кимване. Миранда не бе сигурна колко са на брой. Един от тях бе съпругът на Айша, другият бе неин син. Те спяха отделно, в другите колиби, които споделяха с останалите мъже. Сутрин Миранда ги наблюдаваше как се събират за закуска, клекнали около огъня, за да си сипят чай и боб, да си вземат хляб, докато автоматите се поклащаха на бедрата им. Двете жени ядяха, когато мъжете приключеха и Айша донесеше своята малка тенджера с боб. По-късно сутринта мъжете се събираха на един скалист кален участък отвъд къщите за някакви странни упражнения, тичаха в кръг с насочени към небето пушки, търкаляха се по земята и пълзяха по корем в прахта. Дори ги бе виждала да правят лицеви опори и да се катерят по импровизирани успоредки. Миранда не бе сигурна дали целта е просто да поддържат физическата си форма, или се подготвят за някаква атака. Опита се да си спомни за какъв вид терористична атака бе нужна добра физическа форма. За да влезеш в автобус, омотан с експлозиви, не се изискват набирания на успоредки. Разбиване на самолет в кулите на Световния търговски център? Не са нужни спринтове. Може би просто искаха да се поддържат в добро здраве, та да живеят достатъчно дълго, за да извършват мисията си.

Миранда се загледа в собствените си все по-слаби бедра и почти се усмихна. Като си помислеше, че сутрините някога бяха организирани около фитнес заниманията й. Сега, без фитнес, басейн или дивидита с йога, бе по-слаба от всякога. Сега бе толкова ужасена от отслабването си, както някога от качването на няколко килограма. Трябваше да поддържа достатъчно килограми, за да може да храни това дете. Нуждаеше се от достатъчно храна в тялото си, за да я превърне в най-необходимите хранителни вещества. Когато кърмеше Креси-да, внимаваше за всяка хапка. Всеки ден ядеше обилни порции тъмнозелени зеленчуци, оранжеви зеленчуци, боб и ядки, тофу, пълнозърнести храни, смокини и нарове от тяхната градина, както и много кисело мляко.

Тук нямаше почти никакви зеленчуци, ако не се броеше бобът. Ако бяха късметлии, имаха и лук, и халапеньос. От време на време мъжът на Айша й носеше фурми или банани, които тя споделяше с Миранда. Никой не й предлагаше месо. Ако някой някога й дадеше пилешко или козе месо, тя със сигурност щеше да го изяде, толкова бе гладна. Винаги бе гладна.

Беше странно колко сама се чувстваше. Почти без надзор. Въздухът бе застинал и тих. Усещаше острата миризма на немитите си мишници — напомняне, че все още е жива, че тялото й продължава да функционира. От време на време успяваше да се изплакне крадешком, когато с Айша ходеха за вода, но бе трудно, без да съблича дрехите си. Никога не бе виждала възрастната жена да се съблича. След първите няколко седмици я помоли да й отреже косата. Без четка, душ или балсам тя се бе сплъстила на мръсни кичури и полепваше по кожата й. Айша услужливо я острига с един остър нож, оставяйки къдрава маса колкото да покрие скалпа й.

— Сега си момче — каза тя. Отначало не одобряваше късата коса, но най-накрая се съгласи да я отреже, когато Миранда й каза, че според нея в косата й са се заселили рояк хапещи насекоми. Не беше далеч от истината. Сърбящите червени ухапвания, които се появяваха през нощта по кожата й, я държаха будна по-често, отколкото Лулоа.

Беше нужна повече от седмица, докато й намерят четка за зъби. Когато помоли за първи път, й донесоха тънка зелена клонка, дълга колкото ръката й, и й казаха да я дъвче. Казаха, че е за чистене на зъбите. Миранда я подуши, близна я и я пъхна в устата си. Но тя не разбираше как клончето ще спре зъбната плака. Мрънкаше всеки ден, докато мъжът на Айша се появи една вечер със синя четка „Орал-Би“, която бе намерил кой знай откъде. Удивително бе колко по-чиста и по-обнадеждена се почувства, след като изтърка зъбите си.

Айша дремеше до вратата на колибата. Дали някой щеше да забележи, ако се измъкнеше? Мъжете, изглежда, бяха напълно уверени, че Айша е достатъчна, за да спре бягството й. Или пък разчитаха на Лулоа? Миранда нямаше представа на колко години е нейната пазачка — смяташе се за грубо да се пита нещо подобно, а и без това повечето хора тук не знаеха точната си възраст, но тя се движеше тежко и бавно, сякаш изпитваше болка. Миранда оглеждаше внимателно пейзажа по време на дългите им разходки до водата, като отбелязваше черните пътища, пътеките — всичко, което можеше да я доведе до цивилизацията. Би трябвало да може да изпревари Айша; но нямаше къде да се скрие. Нямаше големи дървета, нито гъста зеленина. Само бодливи храсти, скали и безкрайната прах. Защо не бе опитала все пак, запита се тя. Първо, все още не бе сигурна дали Айша не бе въоръжена. Тогава не би имало значение колко бързо ще тича. А и Лулоа… Не знаеше колко бързо ще може да се движи, държейки бебето, а да я остави, бе вече немислимо. Тя си нямаше никого другиго. Без значение какво изпитваше към детето — а тя вече изпитваше много повече, отколкото си признаваше — не можеше да я обрече на сигурна смърт.

Бягството, освен това не изглеждаше толкова наложително, когато никой не я нараняваше или заплашваше. Вярно е, че бе тук вече много седмици и нямаше признаци, че ще бъде освободена. Но ако искаха да я убият, нямаше ли вече да са го сторили?

Продължи да прокарва пръста си през прахта, завърши образа на кърмачето и почна да очертава фигурата на малко дете до него. Искаше да бъде като Харолд с неговия лилав молив^[1] и само с няколко умели линии на ръката да накара дъщеря й да оживее от пръстта. Малката Кресида, гледаща към нея. Миранда така и не бе успяла да нарисува дъщеря си. Креси растеше и се развиваше толкова бързо, че не можеше да улови лицето и чертите й; опитваше, но след ден те бяха видимо променени. Няколко пъти бе започвала скица само за да я намери на следващия ден напълно различна и неотговаряща на модела.

Сега рисуваше в прахта и това нямаше значение. Образът щеше да изчезне за миг, спомен в спомена. Сложи малко прашно мече в ръката на детето. Внезапно отчаян копнеж избухна в тялото й, блъсна се в ребрата й и изригна навън с дрезгаво ридание. Не мислеше, че това ще продължи толкова дълго. Не вярваше, че ще бъде откъсната от дъщеря си месеци наред. Не бе предполагала, че би могла да бъде причината за първата мъка на Кресида. Колко време щеше да е нужно, докато Креси я забрави? Седнала, Миранда притисна песъчливите си длани до клепачите си, горещите сълзи се смесиха с пясъка. Сутрин Кресида винаги първо викаше майка си, защото знаеше, че татко й е по-труден за будене.

— Мамо! — викаше тя. — Мамомамомамо!

Фин щеше да дойде за нея, казваше си тя. Не самият Фин, разбира се, а някой от посолството. Трябваше да дойдат. Имаха ресурси. Имаха разузнаване. Изненадваше се, че още не я бяха открили. Фин нямаше да се откаже, докато не я намери. Той не би напуснал страната. Или пък…? Миранда изведнъж се запита дали страхът му за безопасността на Кресида нямаше да го накара да остави търсенето на други хора. Все пак той едва ли щеше да е в състояние да я търси сам, след като вероятно вече бе отстранен от поста. И беше останал мишена.

Разбира се, можеха да дойдат и американците. Тя се бе регистрирала в американското посолство, което бе по-голямо и имаше много по-големи ресурси. Фин бе настоял.

— Ако някога се наложи евакуация — каза той, — трябва да тръгнеш с американците. С цялото уважение към собствената ми организация, никой не е по-добър от тях.

А другите жени и техните посолства? Бяха ли намерени? Дали бяха живи? Нямаше как да разбере. Нямаше и как да узнае дали изчезването й е стигнало до пресата, или дали похитителите й са открили коя е тя. Ако бяха научили, те не се издаваха. Айша все още я наричаше Селест, а мъжете не говореха с нея.

Тя мислеше за Мухтар. Мислеше за Мухтар всеки ден. Нима не бяха открили тялото му досега? Нима някой не бе съобщил кой е? Може би така самоличността й бе разкрита? Все още не знаеше отговорите. Всичко, което чуваше, бе ехото от въпросите си в изкривените каньони на ума си.

Айша се размърда зад нея и Миранда бързо заличи скицата в прахта. Тя не беше сигурна какво изпитва спрямо Айша. По-възрастната жена не се държеше жестоко с нея, но имаше една граница, която Миранда не можеше да прекрачи. Не беше безчувствена жена, но не й предлагаше нищо повече от ежедневните вода, чай и хляб. Никога не се надвесваше над Лулоа, за да я погъделичка или гушне. Никога не започваше първа разговор.

— Айша — обади се плахо Миранда. Нищо не пречеше да опита. — Мислиш ли, че може да ми намериш малко хартия? Само малко хартия и молив?

Нейният арабски все още бе колеблив и се наложи да повтори няколко пъти въпроса си, помагайки си с жестове, докато Айша я разбере.

— Leysh? — попита тя. Защо някой би искал тези неща?

Миранда се поколеба в търсене на глагола.

— За да рисувам? — призна тя най-накрая.

— Да рисуваш?

— Рисунки. Рисунки на…

Не на хора, помисли си тя. Не трябва да казвам „хора“. Нито животни. Животните също бяха харам тук.

— Рисунки на планините — каза най-накрая. — Цветя, сгради.

— Защо?

— Защото… защото това правя. Рисувам картини. Винаги съм рисувала.

— Без писма. Не можеш да пишеш писма.

— Не. Рисунки на неща. Планини. Скали.

— Искаш да рисуваш скали? — В изражението на Айша се промъкна съмнение.

— Yimkin. Може би — каза Миранда. — Ако са много красиви.

— Получи внезапно вдъхновение. — Мисля, че Лулоа би искала да ги види. Бебетата харесват рисунки. Дъщеря ми, тя харесваше рисунки.

Айша я изгледа мълчаливо, изучавайки лицето й.

— Yimkin. Sawfa nashouf — каза тя най-накрая. Може би. Ще видим.

Няколко дни по-късно Миранда се бе облегнала на вътрешната стена на колибата им и хранеше Лулоа, която вече сучеше с решителност и сила, когато Айша се появи на прага и препречи светлината.

— Ето — каза тя. Миранда протегна ръка, опипвайки в тъмното. Най-после пръстите й докоснаха краищата на някаква книга — не, на бележник. Малък бележник с листове. Айша се мръдна от вратата и Миранда видя, че жената държи и малка кутия с моливи. — Съпругът на сестра ми има магазин.

Миранда постави бележника и моливите на земята пред себе си.

— О, Айша… Благодаря.

Когато Лулоа отново се отпусна в прегръдката на Морфей, Миранда отвори бележника и прокара радостни пръсти по празната страница. Взе един молив от прахта. И го доближи до листа.

В мига, в който моливът доближи листа, изпита желание да очертае женска фигура. Това бе рефлекс, донякъде ръждясал в нея, но все още вкоренен. Жените винаги са били нейният основен обект, нейната тема за рисуване. Трябваше да мине повече от година, за да покаже своите картини на ученичките си. След първоначалния шок те бяха станали любопитни. И никой никога не бе наказвал Миранда за това? На художниците в Америка е позволено да рисуват жени? Има ли много такива картини?

Има ли много жени художнички? Има ли много жени без дрехи на картини? И ги показват публично? И никой не се опитва да ги нарани? Те бяха опиянени от самата мисъл за тази свобода. И в крайна сметка, не успяха да устоят на съблазънта й.

В деня, в който най-накрая позволи на момичетата да рисуват човешка фигура, те млъкнаха рязко, когато Висента пристъпи боса иззад китайския параван в ъгъла на стаята. Носеше тънък копринен халат, червен, с дължина до коляното. Миранда й го бе подарила на първата им Коледа. В средата на стаята Висента се обърна, погледна я въпросително и пусна халата на яркочервения килим, който винаги и напомняше за карамелизирана ябълка.

— Отначало нещо просто — й бе казала Миранда. — Просто стой там. Улови светлината.

За момент никой не помръдна. Не можеше да е шок от голота; тези жени се бяха виждали голи в банята и в домовете си. Не, беше заради увереността на Висента, заради небрежните й движения, за пълната липса на каквото и да е притеснение. Тя постави дясната ръка на бедрото си, а лявата й бе отпусната свободно отстрани, после вдигна брадичката си към тавана. Чувстваше се повече от удобно в кожата си, с всичките си кости, стрии и бенки; беше горда от тялото си. Висента ги предизвикваше — Хайде, само посмейте да не ми се възхитите!

Беше им нужно много време, за да стигнат дотук. Тазкия и Надя рисуваха тайно фигури от години, но отначало бяха ужасени, че някой ще разбере, че го правят — дори това да бяха другите ученички в курса. Вината и съмнението бяха станали техни постоянни спътници. Не е задължително да рисувате фигури на уроците, увери ги Миранда в самото начало. Не трябва да рисувате животни, не трябва да рисувате хора. Не искам да ви карам да правите нищо, заради което може да се почувствате неудобно. Собственият нарастващ апетит на момичетата ги бе тласнал напред. Ти каза, че и други мюсюлмани са правили това, напомни й Тазкия. Разкажи ни за мюсюлманските художници, които са рисували фигури.

И Миранда го направи. Проучването й отне много време, защото тя нямаше големи познания за изкуството от тази част на света, преди да дойде тук. В мрачното малко магазинче за копиране на площад „Шухада“ разпечата статии за османските миниатюри от петнайсети до деветнайсети век, детайлни изображения на османски военни победи, мъже на коне, размахващи мечове, пищни шествия и празници в чест на обрязвания — всички, създадени за лично ползване от султаните. Човешки фигури, сътворени от мюсюлмани. Имаше и безброй творби от Индия и Персия, някои от които успя да разпечата цветно. „Жена, приготвяща храна“, впечатляваща рисунка на жена в подножието на Хималаите. „Сюлейман заповядва на пълчища хора и джинове“, турска илюстрация към Книгата на Соломон. „Пиян принц убеждава китайска девойка“, илюстрация към „Гюлистан“, книга на персийския поет Саади от тринайсети век.

Това, което наистина шокира ученичките й, това, което ги изпрати в домовете им с преобърнати светове и разклатена убеденост, бе „Мохамед и неговата армия на поход срещу жителите на Мека“. Пророкът, на хартия, на страницата на книга. Лицето му беше покрито и тялото му бе обвито в зелени одежди, но не можеше да се сбърка, той бе. Илюстрацията бе от много голямо произведение, труд в шест тома за живота на Пророка. Нито една от нейните ученички не бе чувала за тази книга, за тези великолепно изпълнени с дълбоко уважение рисунки на техния пророк. Това бе станало няколко седмици преди да започнат да й се доверяват напълно и няколко месеца преди да почнат да мислят какво биха могли да направят самите те.

Тазкия първа повдигна темата за рисуване на голо тяло.

— Всички художници, живели някога, са го правили — каза тя на приятелките си. — Откакто свят светува. Миранда има книги за тях.

И сега всички бяха тук. Тазкия бе прекалено възбудена, за да стои на място, и се изправи на коленете си, за да огледа Висента по-задълбочено. Моливите й бяха наострени и подредени красиво в редичка точно до отворения й скицник. Надя също бе развълнувана, но Миранда подозираше, че е от притеснение, а не от трепетно очакване. Мариам подреждаше листовете си и се опитваше да си придаде отегчен вид. Само Акила мислено сякаш не бе в стаята и гледаше отнесено към един от ъглите на тавана. Миранда не беше сигурна, че всички ще дойдат, но те бяха дошли.

— Преди да започнем… — каза тя. — Ето какво искам да направите. Забравете за момент, че е жена. Забравете, че рисувате тялото й. Искам само да нарисувате светлината. Наблюдавайте пътя на светлината, как пада върху тялото и, кои линии изпъкват. Забележете кои части потъват в сянка, кои се осветяват. Фокусирайте се върху светлината.

Бяха правили това и преди с предмети, с вази и столове, но нищо живо, нищо дишащо.

— Yalla — усмихна се Миранда на ученичките си. — Тя не е особено добра в дългото стоене на място.

Разнесе се шумолене на ръкави, падащи върху скицниците, и моливите оживяха. Миранда седеше на килима зад момичетата, с превити под себе си колене. Отново бе покрила прозорците срещу любопитни очи. Една-единствена гола крушка осветяваше стаята, обливайки с ярки сенки лицето на Висента. Е, нищо не можеше да се направи за това. Намирането на стая с естествена светлина, която да бъде едновременно с това напълно уединена и прикрита, бе невъзможно. Светлината правеше челото на Висента плоско, очите й бяха вдълбани в сенките, които се плъзгаха надолу по линията на носа й. Върхът на гърдите й коремът й изглеждаха бели от блясъка, лявата й ръка и пубисът й бяха потънали в сянка.

На Миранда никога не й омръзваше да я гледа. Можеха да се карат яростно и изведнъж откриваше, че се е разсеяла и се взира в стърчащите над колана на панталоните й кости на хълбоците, които толкова приличаха на птичи, в плоския й кафяв корем, в необичайно обърнатите зърна. Висента никога не носеше сутиен, дори и тук, макар че се обвиваше в достатъчно слоеве плат, за да не скандализира съседите, когато излизаше от къщата. Имаше остри скули, за каквито Миранда си бе фантазирала като тийнейджърка, тъмнозелени като нощ в гората очи и лъскава абаносовочерна коса с дължина до брадичката, ала Клеопатра. Полуаржентинка, полуиталианка, тя се бе преместила с майка си и по-голямата си сестра от Буенос Айрес в Ню Йорк още като малка.

— Баща ми никога не е бил част от картината — каза тя на Миранда на първата им истинска среща, поход до Хидън Лейк.

— Мисля, че сега е женен за четвърти или пети път. Понякога получавам картичка за рождения си ден, но обратният адрес продължава да се променя.

Беше израснала в Южен Бронкс, беше спечелила стипендия за частна гимназия в Манхатън и после бе учила изкуство в колежа „Хънтър“. Истинска нюйоркчанка дори на клетъчно ниво, тя никога не бе смятала да напуска града. Но след една обезсърчаваща година в опити да заинтригува с творбите си галеристите от „Челси“, бе почнала да пътува из цялата страна, като спираше да поработи някъде временно и да продава своето изкуство по уличните ъгли. Ето как се бе озовала на гей парада през юни в Сиатъл, седнала на верандата на чужда къща, пиейки бира „Емералд сити“ от хартиена торбичка. Миранда обикаляше из тълпата, „облечена“ само с лепенки на зърната на гърдите си и боди пейнт, опитвайки се да открие един колега от „Корниш“, когато нечий груб лакът я бутна и запрати в скута на Висента.

— Я виж ти! — възкликна тя, като пусна бирата си, за да обвие ръка през кръста на Миранда. — А дори нямам рожден ден.

Миранда вдигна молива и скицника си. Запита се какви ли неприятности щеше да си навлече, ако някой узнаеше. (Няма да са толкова големи, колкото биха били за нейните ученички, напомни си тя.) Поне не използваха мъжки модел. Със сигурност това щеше да бъде краят на всичко. Но как иначе щяха да се научат? Тези момичета не се различаваха от жените художници от началото на деветнайсети век, чиято кариера била възпрепятствана от липсата им на обучение по анатомия и рисуване на живи модели. Не дай боже жените да научат как работят собствените им тела! Не дай боже техните чисти умове да бъдат заразени от мъжката голота! Тук Миранда бе срещнала жени, които нямаха представа къде се намира матката им или как функционират яйчниците им. Кървяха всеки месец, без да разбират значението на цикъла си. Отбеляза си наум следващия път, когато излиза от страната, да се сдобие с копие на „Анатомията на Грей“.

Докато четеше оскъдната литература, с която разполагаше, за първите жени художнички, Миранда си представяше как се връща назад във времето, за да научи тези жени как работи всъщност човешкото тяло. Също както, когато бе много малка, си фантазираше как развежда Лора Инголс Уайлдър из съвременния свят, как й показва автомобилите и самолетите само за да види изумлението на лицето й.

— Изтръпнаха ми краката — каза Висента, като поклати дългите си крака и огъна стъпалата си. — Мога ли да седна?

След кимването на Миранда тя приседна сковано на пода, подви крака под себе си и се подпря на лявата си длан. Миранда стана да обиколи и да разгледа първите скици на ученичките си. Скицата на Мариам беше изненадващо добра, ярко очертаната Висента се появяваше от спретнатите й ситни напречни щрихи. Акила бе омекотила модела, бе прибавила допълнителни извивки на тялото на Висента, която бе по-скоро мъжкарана, а очите й искряха с нетипична за нея нежност.

— Виждаш ли? — попита Миранда, взирайки се в скицника на Надя, който тя притискаше близко до гърдите си. — Как светлината, самото рисуване на светлината придава обем на тялото? Сега не е просто силует, вече е истински човек.

Миранда бе скицирала и рисувала Висента хиляди пъти. Беше една от първите им игри, да се рисуват взаимно, като имитират позите на жените в известните произведения на изкуството. Рисуваше я като Галатея, мъжкараната с тесни бедра на Жером, като похотливата къпеща се девойка на Бугеро, като елегантна балерина на Дега. Любимата й бе Висента като мадам Х. на Джон Сарджънт; линиите на брадичката й шията й бяха перфектни. Веднъж, в отговор на хомофобски лозунги, поставени на таблото за съобщение на местната баптистка църква, двете цяла нощ рисуваха с пастели предната алея на църквата. Безпогрешно пресъздадоха — с помощта на големи фенери и репродукция на оригинала — Le Sommeil, „Сънят“, на Курбе, ефирното изображение на две голи жени, задрямали преплетени в еротична прегръдка. Отначало мислеха да нарисуват нещо свое, авторско, може би с тях самите, но не искаха да рискуват творбата да бъде определена като обикновена порнография. Курбе бе известен художник. Картината бе прочута. Законна. Това беше най-доброто им сътрудничество и Миранда съжаляваше, че не можеше да бъде запазено. Все пак бяха направили снимки и се бяха обадили на местен журналист, който дойде и отрази историята в раздела за изкуство на „Сиатъл Пост-Интелидженсър“ на следващия ден. До обяд тротоарът бе почистен.

— Мира? — Тазкия приклекна до нея, откъсвайки я от унеса и. — Така ли?

Миранда погледна скицника й. Тазкия бе скицирала тялото на Висента бързо, просто, но се бе спряла на лицето й, бе уловила не само играта на светлината върху костите й, но и чувствената покана в очите й. Миранда погледна сериозното личице на Тазкия и се запита дали тя изобщо осъзнава какво е направила.

— Да — каза тя. — Точно така.