Дженифър Стайл
Жената на посланика (71)

17 септември 2013 г.
Миранда

Излегнала се по гръб на влажната зелена трева в парка „Сейнт Джеймс“, Миранда се повдигна леко и се подпря на лакти, за да види как децата й подреждат нещата за пикника. Креси бръкна в един от пликовете и извади ябълки, грозде и опаковки със сирена — чедър и „Камембер“, докато Лулоа подреждаше картонени чинии в края на одеялото.

— Татко обича шунка — каза Креси, ровейки в чантата. — Взе ли шунка?

— Взех — усмихна се Миранда.

Бяха купили почти всичко от любимите неща на Фин, което бе подходящо за пикник: шотландски кейк „Дънди“, сух свински колбас, шоколадчета с плодове и ядки „Кедбъри“, сайдер „Скръмпи Джак“ и прясна франзела. Лулоа се отказа от подредбата на „масата“ и извади купчината си цветни твърди картони, върху които почна да рисува с миещи се маркери. Странно, оказа се, че тя бе с художнически заложби; Кресида се интересуваше повече от животни и физически игри и всеки уикенд търчеше из близкия парк с кварталния отбор по футбол. Вкъщи си играеше най-много със своя домашен любимец заек и новия химически комплект, който дядо й бе изпратил от Съединените щати; правеше отвари с него, за да „лекува повръщане, счупени пръсти и варицела“. Смръщила чело, Лулоа рисуваше фигура на мъж, вдигнал ръце над главата си и стиснал букет от някакви неравни кълба. Когато Миранда я попита какво е това, тя каза: „Балони за тати“.

Разтреперана от нерви, Миранда седна, отвори един сайдер и с наслада приветства прохладната газирана течност, спускаща се по сухото й гърло. Приключила с подреждането на храната, Кресида късаше стръкчета трева и строеше малки къщи за своите играчки мечки. Миранда се надяваше, че е подготвила добре дъщерите си, че щяха да посрещнат с радост баща си и нямаше да се противопоставят на новия авторитет, от който бяха отвикнали.

Събу разсеяно сандалите си и се замисли как ли щяха да успеят да се съберат с Фин този път, как щяха да преоткрият погребаната под толкова пластове тъга интимност. Техните първи години в Мазрук, изпълнени с очарование, онези искрящи в позлата страстни часове, онова спокойно време за разговори и небрежно рисуване вече бяха далечен мираж.

Най-сетне бяха свободни, всички те, но свободата носеше следите на ужаса. Така че им предстояха още много неща, които да решат. С Фин се бяха съгласили да изчакат, докато започнат отново да споделят един и същи дом, преди да приемат следващата си стъпка. Биха могли да останат тук, където Миранда бе започнала да си създава скромна репутация сред арт средите, а момичетата бяха тръгнали на училище. Биха могли да пътуват до Океания или Гана, или Боливия, или дори някъде по-близо, до Норвегия, биха могли да започнат наново на място, където никой не ги познаваше. Или… или какво? Имаше ли значение, в крайна сметка? Без значение колко далече щяха да заминат, един малък тъмен призрак винаги щеше да ги следва.

Докато Фин бе в затвора, двамата с Миранда бяха свикнали да си пишат по няколко пъти в седмицата, разказваха си подробно как минават дните им, разкриваха душата си до дъно, за да преминат през решетките, които ги деляха. Тя му пишеше за работата си, за момичетата, за терзанията на съвестта си, а той споделяше мислите си за тяхното бъдеще и истории за неговите съкилийници и за пазачите. В дните, когато го посещаваха, никога нямаше достатъчно време да си говорят, не и в присъствието на момичетата. Но тя обичаше писмата му. Очарована от езика му, от странните обрати в изказа му, от ясната логика на мислите му, Миранда още веднъж се осмели да се надява.

„Не идвайте да ме посрещате пред затвора“, й бе писал той. „Не искам да се срещна с вас на такова мрачно място.“ И така, решиха да се съберат до езерото с патиците, където момичетата сега трошаха стари кроасани между пръстите си, за да хранят птиците.

Една книга лежеше до дясната ръка на Миранда, но в момента тя не бе в състояние да чете. По някое време откъсна поглед от момичетата и забелязва позната походка по виещата се пътека. Висок мъж в дънки и синя, закопчана догоре риза крачеше към тях, размахвайки малък куфар в едната си ръка. В другата носеше букет балони. Още преди да различи напълно чертите му, можеше да види, че той се усмихва.

— Момичета — повика ги тя. — Момичета!

Те рязко извърнаха глави от езерото, сладките паднаха от смаяните им ръце. Кресида се спусна първа, направи няколко крачки, после спря, за да се увери, че е той. След това се понесе напред, раираната й пола се вееше зад нея. Нетърпелива да настигне сестра си, Лулоа я последва на мига.

Миранда се изправи, притисна пръстите на краката си в хладната трева и усети как земята под нея отново става стабилна и непоклатима.