Дженифър Стайл
Жената на посланика (7)

7 юни 2007 г.
Миранда

Изглеждаше точно като ключ за осветление: малко бяло пластмасово квадратче на стената до леглото. Стаята беше тъмна, а и Миранда бе уморена. Е, откъде би могла да знае? Беше четвъртък, началото на уикенда в Мазрук, но Фин бе отишъл в посолството, за да свърши някаква работа, и я бе оставил да спи. Тя не се бе събуждала често в тази стая, а и никога не го бе правила сама. Така че, когато се измъкна от чаршафите, за да стане, сънливите й пръсти потърсиха най-близкия ключ и го натиснаха. Кратък, пронизителен сигнал беше единственият отговор. Стаята бе все така тъмна. Това не вещаеше нищо добро. Остана гола до леглото, озадачена, но не долови други шумове, затова се запъти към долния етаж, за да потърси лимонов сок. Нямаше смисъл да се облича, беше сама в къщата и беше топло. Освен това имаше нещо вълнуващо в това да слизаш гол по такава елегантна стълба, в къща, която обикновено бе препълнена с хора.

Мобилният й телефон иззвъня, преди да се върне на горния етаж.

— Скъпа, добре ли си? — Фин се обаждаше от посолството и звучеше запъхтяно, като останал без дъх.

— Добре съм — каза тя и остави чашата с бледозелен сок на масичката до леглото, за да не го разлее. — Защо?

— Една от паник алармите в къщата се е включила.

— О, не…

Стомахът й се сви.

— Ти ли я включи?

— Ами, хм, тя изглеждаше точно като ключ за осветление…

Зачуди се в каква неприятност се е забъркала.

— Е, Тъкър идва, за да пусне отново алармите, така че му отвори. Вероятно е добре да се познавате, така или иначе.

— Наистина съжалявам. Но можеше да споменеш, че е аларма; наистина прилича толкова много на…

— Всичко е наред, но шестима въоръжени мъже са на път да нахлуят през входната врата, така че може би е добре да слезеш на долния етаж.

— О, божичко, не съм облечена! — Точно тогава домашният телефон започна да звъни и тя чу удари по входната врата. — Трябва да тръгвам!

— Върви, върви. Те просто ще искат да проверят къщата, така че ги пусни да го направят.

— Добре, добре. По дяволите, наистина съжалявам.

Миранда затвори телефона и посегна към най-близките неща, които успя да намери, за да се облече — зелена индийска блуза и черна пола, оставени на едно кресло. Придърпвайки блузата на корема си, се затича надолу по стълбите и стигна тъкмо когато входната врата се отвори и няколко тъмнокожи мъже с картечници щурмуваха предния коридор. Насочиха се веднага към гостната и кухнята, очите им оглеждаха балкона на горния етаж за нарушители. Розовобузест британец с късо подстригана руса коса ръководеше екипа от нашественици. Това явно бе Тъкър. Тя още не го беше срещала; бе пристигнал в Мазрук съвсем скоро, за да поеме обучението на личните охранители на Фин. Чудесен начин за представяне, няма що: дрехите й бяха намачкани и усукани около тялото, сплъстените й къдрици стърчаха във всички посоки, а лицето й все още бе сънено. И очевидно бе твърде глупава, за да различи един паникбутон. А толкова се бе надявала, че двамата ще се разбират.

— Много, много съжалявам! — провикна се Миранда. — Опасявам се, че аз съм виновна за станалото.

— Не се тревожете! — Тъкър й се усмихна, сините му очи все още оглеждаха къщата. — Най-малкото така най-накрая се запознахме. Вие трябва да сте Мира.

— Как се досетихте?

— Тъкър — стисна той ръката й, преди да продължи. — Всъщност никога не сме тествали специално този бутон, така че сега поне знаем, че работи.

— Така изглежда.

— Все пак трябва да проверим къщата. В случай че някой тук ви кара да казва какво да говорите.

— Добре — каза тя, чувствайки се невероятно глупаво. — Давайте.

Не че някой искаше разрешението й.

Той изтича на горния етаж, а тя се извини на екипа охранители на своя колеблив арабски. Те бяха мили и казаха Mafeesh mushkila („Не е проблем!“), преди да се спуснат да претърсват ъглите на къщата за терористи. Миранда седна на долното стъпало на дългото мраморно стълбище и отпусна глава в ръце. Очевидно не беше съвсем подготвена за новия си живот.

Разбира се, новият й живот не беше започнал наистина. Тя все още беше между двата си живота, между двете къщи, между разпоредбите за сигурност. И все още не съществуваше официално в биографията на Фин.