Дженифър Стайл
Жената на посланика (15)

17 септември 2007 г.
Миранда

Всеки трети понеделник от месеца бе куиз вечер в Британския клуб. Миранда обичаше викторините, а и отчаяно искаше да излезе от къщата. Седмици наред рисуваше упорито, като се опитваше да напусне реалността, наративността и си оставяше свободно време само за да седне на масата с Фин. Той често бе навън, на вечери по случай посещението на някои американски официални лица, на срещи с министъра на външните работи или на стратегически сесии с групи от разузнаването. Макар да й липсваше компанията му, през повечето нощи тя нямаше нищо против, че е сама в къщата. Наслаждаваше се на лукса, на цялото това пространство, в което живееше и трябваше да запълни. По-важното бе всъщност, че така можеше да работи, без да се разсейва, освен за да хапне нещо, когато се почувстваше гладна, или пък да обикаля из стаите и коридорите полугола. Но очарованието на самотата започваше да избледнява. Имаше дни в пустата бездушна резиденция, когато не можеше да устои на самотата, моменти, когато се изкушаваше да изтича през кухнята на долния етаж, за да бутне вратата на стаята на Негаси и да я умолява да поговори с нея. За каквото и да е. Искаше да чуе истории за Етиопия, за сина й, който бе починал загадъчно преди няколко години, за семейството й. Но никога не влезе в тази стая. Тя беше на Негаси, на Теру и на Деста — тяхното единствено лично пространство в резиденцията, и Миранда усещаше, че ако влезе там, ще наруши важно негласно споразумение.

Фин нямаше ангажимент за вечерта на куиза, но трябваше да свърши много работа у дома.

— Върви, скъпа — каза той. — Сигурен съм, че ще намериш някой познат.

Обикновено Миранда нямаше нужда да общува единствено с „някой познат“. Обикновено бе напълно щастлива да се запознава с нови хора. Но разговорите с все още вежливо дистанцирания персонал на посолството бяха трудна работа. Копнееше за недипломати. За безсрамни художници без обноски и липса на каквато и да е философия. За биполярни поети. За самовлюбени актьори. Нямаше значение какви щяха да бъдат, стига да не бяха от Професионално учтивите. Обади се на Моси и Медина, но Моси каза, че ненавижда Британския клуб, а Медина имаше две мазрукски момичета на гости. Миранда ги чуваше как пищят някъде зад нея. Всички останали, на които звънна, също бяха заети. Е, помисли си тя, не е престъпление да изляза сама. Беше официален член на клуба, в края на краищата. И то доста време преди да срещне Фин.

Пазачите в клуба бяха много усмихнати. Тя винаги бе разчитала на доброто отношение на охраната. След първото си посещение никога не й се бе налагало да показва документите си на входа, дискретно разположен откъм предната страна на постройката от бетонни блокове с плосък покрив. Абдула — единственият и неповторим мазрукски барман — също дойде да я поздрави, като излезе иззад бара, за да я целуне по бузите веднага щом я видя.

— Чувам разни неща за теб — каза той, поставяйки пред нея хартиена подложка на „Хайнекен“.

— Така ли? — попита тя и кимна към любимия си джин.

— Чувам, че се местиш в съседство.

Абдула наклони прашната бутилка „Хендрикс“ и й наля щедро в чашата.

— Кой го казва?

— Почти всички в бара.

Миранда се обърна да се огледа. Клубът бе пълен, множество хора от посолствата се трупаха на групички около кръглите маси на основната зала. Неколцина мъже, работещи очевидно в петролните компании, се бяха облегнали на бара, лицата им бяха загорели от слънцето и от вятъра, ръцете им стискаха изпотените халби. Група западняци, които не познаваше, се бяха проснали на тапицираните бежови дивани под огромния екран на телевизора и се смееха на нечия шега. Отвън стояха няколко пушачи, загледани в пустите тенис кортове. В края на краищата, всички винаги се озоваваха тук.

Миранда побутна бележката си за сметката към Абдула и вдигна чашата си.

— Не вярвай на всичко, което чуваш.

За момент остана там, отпивайки питието си с неловко чувство. Дали да се присъедини към някоя от масите на посолството? Какво се предполагаше да направи? Опита се да улови погледа на една от жените от политическия отдел, но тя демонстративно извърна глава встрани.

— Миранда?

Спасението й се появи в лицето на Карл, който работеше за организацията „Спасете децата“. Не го познаваше много добре, но бе срещала него и съпругата му Сабина няколко пъти в Германската къща и във Френския културен център, където бяха говорили за изкуство, за цензурата и за тежкото положение на децата в Мазрук.

— Търсиш ли си отбор?

— Да, моля! Опитах се да събера някои приятели, но явно всички имаха планове.

— Е, ние сме малко, така че се присъедини към нас. Ето там, на дивана.

Посочи към масивния диван, на който имаше поне седмина души. Карл я запозна с хората. Имаше една швейцарка, току-що пристигнала в страната; бременна норвежка и съпругът й, който работеше за германска предприемаческа организация; индиец на име Муун с бременната си съпруга; млад французин; и италианският ръководител на Световната програма по прехраната. Нямаше нейни познати, нямаше британци. Идеално.

Не беше от голяма полза по време на кръговете със спорт, музика и забавления, но когато дойде кръгът „История на изкуството“, беше неудържима. Съотборниците й поддържаха чашата й пълна и великодушно признаха, че ще бъде главният отговорник за евентуалната им победа. Когато я попитаха къде работи, им каза, че е учител по рисуване. Колко освобождаващи можеха да бъдат няколко часа анонимност!

Куизът свърши около десет и хората излязоха навън да пушат или останаха със съотборниците си за още няколко бири. Никой от британското посолство не дойде да поговори с нея цялата вечер. Всъщност никой дори не я бе погледнал. Веднъж, връщайки се от бара с напитки, тя поздрави две жени от административния отдел, но нито една от тях не й отвърна. Исусе, помисли си тя. Сериозно? Нима кражбата на сърцето на техния посланик беше толкова ужасно престъпление? Е, тя нямаше да им се натрапва. Имаше други приятели. Но все пак това я притесни. Те не я познаваха. Никога не бяха разговаряли с нея. Почувства се засегната, че не изпитват дори грам любопитство. Може би си мислеха, че вече я познават. Това беше проблемът с клюките. А може би бе прекалено сурова към тях. Едва ли щеше да им е забавно да се мотаят с приятелката на шефа си и да внимават за всяка дума, която изтърсят, да не би нещо нередно да стигне до ушите му?

Леко изнервена, се разходи до задната стая, за да погледа играта на билярд. Момчетата от петролната компания играеха, слагайки залозите си по дължината на масата. До тях имаше малка библиотека със стари книги с меки корици. Миранда взе няколко и ги прелисти. Романси, трилъри, военноморска история. Остави ги обратно на рафтовете и се върна в бара. Чакаше Абдула да я забележи, когато един висок мъж с медноруси коси и с военна стойка, седящ на съседния стол, й се представи.

— Лео — каза той. — Мисля, че не сме се срещали.

— Миранда. Аз съм…

— Знам коя си — усмихна й се той и й подаде ръка. Когато се изправи, тя забеляза, че е най-малко две глави по-висок от нея, по-висок дори от Фин.

— О, божичко…

— О, няма от какво да се притесняваш. Просто си мислех, че сигурно е добре човек да поговори с теб, тъй като слуховете твърдят, че си тук по-отдавна от всички нас.

— От близо три години. Чакай, ти си Лео? Аташето по отбраната, вегетарианецът?

— Виноват.

— Личи си по блясъка на кожата ти.

Той се засмя.

— Не, това е от химическия пилинг, който си правих миналата седмица. Питие?

— Благодаря. Добре съм и така.

— Значи ти си тайнствената художничка.

— Чак пък тайнствена.

— Никой не е виждал работите ти.

— Фин ги е виждал. А никой друг не е поискал. Те не са точно от типа, който ще бъде добре приет в Мазрук.

— Аз не съм от Мазрук.

— Мога да ти позволя да ги видиш някой път, ако наистина се интересуваш.

— Интересувам се.

Разпита я какво е да се живее в Стария град, къде бе пътувала из страната, както и дали е виждала образци на мазрукско изкуство. Беше спокоен, очарователен и наистина щастлив да бъде в Арнабия. Това не бе обичайната реакция на хората към столицата на Мазрук.

Смееха се на една от историите й с местните таксиметрови шофьори, когато служител от отдела по сигурността, чието име бе забравила, макар да го бе срещала няколко пъти, спря до тях. Залитайки с чашата си в ръка, той се втренчи в Миранда с леко разфокусиран поглед.

— Внимавай с нея — обърна се мъжът към Лео.

Усмивката на Миранда замръзна на лицето й. Дали не се шегуваше? Не знаеше как да реагира. Но след това човекът се наведе по-близо и тя усети мириса на уиски в дъха му.

— Мислех, че не сме твоят тип? — презрително намекна той. — Или рангът е по-важен от пола?

Дори и без да се оглежда, Миранда усети, че всички наоколо са наострили уши. Камила, най-високата по ранг жена в посолството, докато Миранда не станеше съпруга на Фин, седеше на маса вдясно от нея; можеше да я чуе как се опитва да потисне доволното си конско цвилене. Разговорите около тях престанаха, понижени до приглушено жужене. Това някакъв тест ли беше? Нека да видим как американското момиче реагира на алкохолните ексцесии на британските мъже? Не се доверяваше на себе си достатъчно, за да проговори; не можеше да рискува да обиди този човек. Парализирана от несигурност, Миранда се опита да се сети какво ли може да му е сторила, за да го засегне.

— Знам каква си всъщност, ти, американско лесби… златотърсачка — прошепна той и бутна пръст към гърдите й. — Може да си заблудила посланика, но не и мен. Не те харесвам. Не те харесвам изобщо… — Гласът му се повиши и изпълни внезапно възцарилата се на бара тишина.

Лео стана на крака, изражението му бе мрачно.

— Спокойно, приятел — каза той. — Така не се говори на дама.

Миранда не можеше да помръдне. Обичайните й импулси бяха потиснати от страха да не влоши ситуацията или да не постави Фин в неудобно положение. Докато се вглеждаше в късата военна подстрижка на мъжа и в кървясалите му очи, нещо си дойде на мястото. Норман. Името му най-сетне изплува в ума й. И изведнъж си спомни къде се бяха срещали преди. Бяха на вечеря, на шведска маса, в къщата на някого… на кого? На някой от хората от ЕС. Норман я бе приклещил в ъгъла и докато тя балансираше чинията си с хумус и табуле на коленете си и буташе храната в устата си възможно най-бързо, я бе „забавлявал“ с истории за славната си кариера в сигурността.

Докато вечерта се проточваше, постоянно й се налагаше да избутва ръката му от коляното си. Всеки момент ще ми каже колко е самотен тук, мислеше тя. Всеки момент ще ми каже как вече почти нямат никакви отношения със съпругата си. И той го направи.

— И така… с жена ми вече почти нямаме никаква връзка — започна Норман, преди Миранда да го отреже.

— Съжалявам, но трябва да се прибирам у дома — беше казала тя, с цялата учтивост, на която бе способна. — Приятелката ми ме очаква.

Сега стоеше пред нея, все още засегнат от отказа й, клатушкащ се на краката си.

— Дама? — изсумтя презрително той. Жена му, онази, с която почти нямаше никаква връзка, дебнеше мрачно зад него. Бе масивна, с огромен увиснал задник и още по-увиснали гърди, подпрени на издигащ се като хълм корем. Когато Норман — Миранда вече никога нямаше да забрави името му — насочи обвинително пръста си към нея, съпругата му се изсмя пискливо.

Той се обърна към Лео.

— Сериозно ти говоря. По-добре внимавай с нея.

И двамата със съпругата му се обърнаха и се заклатушкаха към вратата.

Миранда погледна надолу към чашата си. Няма да се разплача, каза си тя. Няма да се разплача пред целия шибан персонал на посолството.

— Хей — каза Лео тихо. — Това беше отвратително. Беше невероятно грубо. Той нямаше право да говори така.

Лицето му бе мило. Млад е, помисли си Миранда. Вероятно по-млад от мен.

— Добре съм — каза тя. — Всичко е наред.

— Нищо не е наред. Няма извинение за подобно поведение.

— Наистина няма проблем — смъкна се от стола си Миранда. — Но мисля, че сега трябва да си тръгвам.

— Съжалявам. Имаш ли нужда от превоз?

Мълчаливо, тя поклати глава. Нямаше намерение да ходи някъде далече, искаше само да отиде при Фин, в съседната къща. Взе абаята и шала си и без да се оглежда из бара, излезе през входната врата. Затича се по тъмната улица, преди да си спомни за охранителните камери. Не искаше да изглежда като терорист, атакуващ резиденцията. Сълзите се надигаха в очите й, но не можеше още да ги освободи. Първо трябваше да мине покрай охраната.

Фин винаги разбираше кога нещо не е наред. Той разчиташе всеки мимолетен израз на лицето й, често забелязвайки смущението й още преди тя самата да бъде завладяна от емоцията.

— Какво има? — попита той, когато отвори вратата. — Случило ли се е нещо?

Миранда отвори уста да отговори и избухна в сълзи. Фин я взе в обятията си и я поведе към дневната.

— Разкажи ми какво стана.

Разтреперана, тя му разказа, като следеше как изражението му се мени от нежна загриженост към ярост и, донякъде странно, към страх.

— Мира, това е ужасно. Не е имал право да се държи така с теб.

— И Лео каза същото.

И тя му разказа за Лео, колко бе внимателен, как я бе утешил.

— Той е добър човек — каза Фин. — А аз ще имам сериозен разговор с Норман утре. Пределно ясно заявих пред него и пред целия си персонал, че ти си моят партньор, и неговото отношение към теб е неуважително към моята позиция, към мен и към моя избор. Било е абсолютно и напълно неуместно.

— Замълча за миг. — Мислиш ли, че може да е било проява на ревност? Искам да кажа, дали някога… преди да дойда тук…

— За бога, Фин! Не! Сериозно ли говориш?

— Не, не, наистина не мисля така — отвърна той бързо. — Но не мога да не се запитам дали не е бил увлечен по теб.

— Интригуващ начин на изразяване имаш.

— Похотливите мъже са ирационални същества.

— Аз ли не знам.

Фин я изгледа за миг.

— Просто… Не. Не бива да го споменавам.

— Фин? — Миранда притисна длан до бедрото му. — Моля те, кажи ми.

— Ами… но не си го чула от мен… това не би бил първият път, когато той кръшка от вкъщи.

— Аха.

— Всъщност е по-скоро известен с това.

— И жена му не го е напуснала?

— Може би не знае.

Миранда повдигна вежди.

— О, хайде, Фин. Жените винаги знаят.

— Предполагам, че не иска да клати лодката. Имат удобен живот, уважавано положение в обществото. Защо да отхвърля всичко това само защото мъжът й е задник?

Миранда потрепери.

— О, божичко, спаси ме от такъв удобен живот, заради който бих се примирила с лъжа във връзката ни.

— За подобни неща има джентълменско споразумение — каза Фин с пламнало от смущение лице. — Не клюкарстваш за колегите си дипломати. Без значение колко палави са те.

Миранда отдръпна ръката от бедрото му. Сърцето й биеше силно, блъскаше се в ребрата й. Защо толкова много от зрелите британци използваха такъв ученически жаргон?

— И всички ли сте толкова палави?

— Не. Аз не съм. Не и по този начин. О, Миранда, няма от какво да се притесняваш, моля те, повярвай ми!

— Не съм лицемер, Фин. Не очаквам да се омъжа за някой непорочен светец. Но се надявам, че ще ми се довериш достатъчно, за да кажеш истината за миналите си афери. Наистина ми е все едно колко жени си съблазнил, стига от сега нататък да си мой.

Фин заби поглед към ръцете си, миглите му бяха златисти от светлината на лампата.

— Вярвам ти.

— И?

— И съм твой от сега нататък.

— Добре… — Миранда се наведе напред и го принуди да я погледне в очите. — И така, какво ще правим с Норман?

Фин въздъхна.

— Иска ми се да не се налагаше да говорим за Норман.

— Лео каза, че това е възмутителна обида! — Миранда погледна с надежда към Фин, който остана замислен известно време.

— Миранда — започна той и отново замълча. След това пробва пак: — Не мога да уволня Норман.

Тя просто го погледна.

— Той направи нещо за мен в Афганистан…

— Бил е с теб в Афганистан?

— Да.

— И не ти се е сторило, че си струва да ми го споменеш?

— Не е ставало дума. Виж, Миранда, обещавам, че ще ти обясня всичко някой ден. Но, моля те, не сега.

— Защо не? Имам време.

Миранда скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в него. Фин никога не говореше с нея за Афганистан и отклоняваше всичките й въпроси. Тя проявяваше търпение, не искаше да го насилва да говори за нещо, което очевидно му бе причинило някаква травма… Кой изобщо се връщаше от тази страна невредим? Но сега усещаше, че трябва да разбере. Нуждата я изгаряше отвътре.

— Недей — каза той, влагайки в тази единствена дума тихо отчаяние. — Моля те.

Миранда вдигна ръка към лицето му и го докосна; бузата му вече бе грапава от наболата за един ден брада.

— Скъпи. Нима не ми вярваш?

Фин хвана ръката й в двете си ръце и стисна пръстите й толкова силно, че тя се уплаши да не счупи костите й.

— Не става дума за това колко ти вярвам.

— Тогава за какво?

Той замълча за момент, очите му се насочиха към прозорците в другия край на стаята.

— Направих грешка — каза накрая. — Грешка, която ще бъде с мен до края на живота ми. И не искам да се налага и ти да живееш с нея. Все още не.

Страхът пропълзя в стомаха на Миранда. Какво ли ужасно нещо бе направил Фин? Той не можеше да направи нищо ужасно. И колко ли лошо можеше наистина да е то, след като все още бе посланик? Думите му само бяха предизвикали купчина нови въпроси.

И все пак, усещайки, че тази вечер той не е в състояние да сподели нещо повече, тя се примири.

— Но някой ден…

Това не беше въпрос.

— Някой ден — каза Фин. — Обещавам.

Когато се качиха на горния етаж, Миранда се пъхна в леглото, но Фин почна да рови в горното чекмедже на скрина си.

— Все още е рано за рождения ти ден — каза той. — Но може би няма да има по-подходящо време да ти дам това.

Тя отвори плика и извади репродукция на картина, която не познаваше. Тъмнокоса жена се навеждаше от балкон на квадратна, покрита с мозайки вила, протягаща ръце над главата си, а брадат мъж на камила бе обвил ръцете си точно над ребрата и, като родител, който повдига дете от люлката му. Зад къщата се простираше невероятно (като се имаше предвид камилата) зелен пейзаж, повече напомнящ за Англия, отколкото за Арабия.

Вътре в плика имаше бележка, на която Фин бе написал със своя ситен безупречен почерк:

За моята скъпа Миранда. Камилата ми е готова. Никога преди не съм бил толкова дълбоко и страстно отдаден на някого. Любовта ми към теб е безусловна. Ти ме изпълваш с радост и вдъхновение и даваш смисъл на съществуването ми. Нямам търпение да споделя остатъка от живота си с теб и да стана част от успеха и приключенията, които те очакват в следващите години.

С цялата си любов и безброй целувки, твой Фин.

— Виждаш ли? — каза той, когато Миранда се разплака отново. — Никой не може да ни навреди. Никой не може да ни навреди.