Дженифър Стайл
Жената на посланика (10)

3 септември 2010 г.
Фин

Фин стоеше пред вратата на бившия дом на Миранда, стиснал здраво ръката на Кресида. Той почти не я пускаше, откакто майка и бе отвлечена, не можеше да понесе да бъде дори в друга стая. Беше преместил кошчето й в спалнята си, за да я чува как диша, когато се будеше нощем. Миранда би се смяла, ако научеше, че сега се будеше по няколко пъти на нощ. Той, когото нищо не можеше да пробуди преди зазоряване. Сега скачаше от леглото на всеки час или два, за да постави длан върху коремчето на Креси и да докосне гладката й млечна кожичка с наболата си буза.

Пое си дълбоко въздух и потропа силно на металната порта. Креси го имитира и затропа по долната част на вратата, докато Фин спря малкото й юмруче с ръката си. Зачуди се дали някой отвътре може да го чуе. Вероятно не. Извади новия си телефон от джоба си и потърси телефонния номер на Моси.

— Salaama aleikum!

Ведрият глас го стресна. Забулена фигура се появи до него и му протегна ръка.

— Чудехме се кога ще се появите — каза тя. — Притеснявахме се за вас.

На Фин му бяха нужни няколко секунди, за да разпознае гласа.

— Здравей, Медина. Креси, помниш ли Медина?

Креси се бе вкопчила в крака му и гледаше с огромно подозрение обвитата в черен плат Медина.

— Това е Медина — обясни й отново той.

Момичето отдръпна настрани никаба си, така че Креси да види лицето й. Успокоена, Креси се спусна и обхвана коленете на Медина.

— Елате.

Медина хвана Креси за ръката, пъхна ключа в ключалката и отвори портата.

След като се настаниха в дивана и Креси се зае да проучва другите стаи на горния етаж, Фин обясни на Медина защо бе дошъл.

На Министерството на външните работи не му бе нужно много време, за да реши, че вече не може да се има доверие на Фин да изпълнява задълженията си по безпристрастен начин. Не можеше да направи нищо, за да попречи на това. Всеки ден продължаваше да работи неуморно, като се координираше с посолството на САЩ за всеки детайл от разследването на случая на Миранда (въпреки че американците избягваха да поемат видимо водещата роля, защото тяхната националност се смяташе за най-рисков фактор в подобни ситуации), но същевременно продължаваше да изпълнява почти всички други задължения на своя пост. Сега дори бе по-упорит от всякога в усилията си да постигне мирно споразумение между северните и южните лидери. Месеци наред бе работил, за да събере коалиция от дванайсет племенни лидери, по шестима от всяка страна, старателно подбрани заради уважението, което имат в родните си провинции, плюс неколцина представители на управляващите и опозиционните партии. Беше се срещал лично с всеки ръководител, обяснявайки конкретните последици от избухването на трайни военни действия и съответно — на възможностите, които би им донесъл мирът. Форин офис бе загрижен за нарастващата агресия и от двете страни, не на последно място и заради заплахата от нов наплив на имигранти, които си проправяха път на север към Великобритания, за да търсят убежище. А сега Фин имаше и личен интерес да поддържа страната възможно най-мирна и стабилна.

Но не се изненада, когато министерството реши да го замени с много компетентната Силия Роудс, току-що идваща от Судан — временно, както бяха обещали, само докато Миранда се върне. При тези обстоятелства не биха задържали на поста му никой посланик. Без значение колко е добър. Без значение колко неотложни бяха текущите му проекти. Винаги щеше да съществува „загриженост за способността му да взема безпристрастни решения и да се съсредоточи върху приоритетите на правителството на Нейно Величество“. Уилкинс, настоящият му ръководител в министерството, бе крайно съпричастен и го успокои, че мястото му в службата е гарантирано, стига да се върне в Лондон, докато Миранда бъде намерена. Би могъл да работи в мазрукския отдел, ако желае, бе казал той. Или да върши друг вид дейност, несвързана със страната, ако така ще се чувства по-удобно.

И все пак връщането в Лондон бе немислимо. Как би могъл да се прибере без Миранда? Как би могъл да я остави в страна, запътила се към гражданска война, особено когато вече не бе в състояние да направи нещо, за да я предотврати? Как би могъл някога да обясни на Кресида решението си да напусне Мазрук без майка и? Така че Фин поиска специален неплатен отпуск, СНО, на жаргона на Форин офис. Имаше малко спестявания, а животът в тази страна не бе скъп. Щеше да остане толкова дълго, колкото бе необходимо. В края на краищата, вината бе негова. Не можеше да е случайно похитителите да отвлекат жената на посланик. Но не това го измъчваше най-много, не това го караше да се взира в мрака, докато сутрешните молитви се понесяха гръмко преди изгрев от съседната джамия. Не можеше да спре, смяташе, че го заслужава. Това бе отплата за Афганистан, за смъртоносната му наивност, за Шарлот. Така светът не му позволяваше да забрави. Фин не беше религиозен човек, но не можеше да се отърве от чувството, че това бе някакъв вид божествено възмездие. Че не бе възможно да се случи подобно нещо без божествена промисъл.

Министерството беше крайно притеснено от решението му. Ще бъдеш в опасност, му бе заявил Уилкинс. Не можем да си позволим да плащаме за охрана за теб, след като новият посланик пристигне. Хората знаят кой си. Ти си мишена. И дори не си помисляй да тръгнеш след нея сам. Знаеш, че трябва да контролираме ситуацията. Знаеш за риска от измамници. Фин търпеливо изслуша всичките му доводи, остави го да изложи аргументите си, а след това каза просто: „Никога ли не си обичал някого?“.

Приятелят на Миранда Карим, който живееше в близост до старата й къща и често бе изпълнявал разни поръчки за нея и Висента, помагаше им с плащането на сметките за електричество или им водеше майстор, който да поправи капризната им пералня, му намери къща. Беше в Стария град, където Фин винаги бе мечтал да живее, но като посланик мястото бе забранено за него. Дипломатите живееха в заможно предградие, северно от града, за което се твърдеше, че е по-безопасно, но в действителност просто ги правеше по-лесна мишена, със своите чудовищно големи охранявани къщи и явни дипломатически регистрационни номера (наричани CD номера, от corps diplomatique, „дипломатически тела“). В Стария град Фин имаше чувството, че почти може да изчезне. Все още не можеше да се ориентира сам добре из лабиринта от улици. Да, съседите му го зяпаха втренчено, но му викаха „Добре дошъл, добре дошъл!“, когато излизаше от къщата, и не му се струваха особено заплашителни.

Разбира се, много хора знаеха кой е той. Нещо подобно трудно можеше да остане тайна. Бяха любопитни да видят посланика, който се бе преместил в Стария град, където никой посланик никога не бе живял. Посланикът, загубил съпругата си. Посолството не бе в състояние да скрие станалото от вестниците въпреки всички усилия. Колко срамно бе за Мазрук, за тези мазруки, които носеха отговорност за тях, че не бяха успели да защитят съпругата на посланик. Посланик, който беше тук не само за да подкрепи демократичните стремежи на страната, но и да осигури повече безопасност на храните, чистота на водата и образование за момичета. (Не че всички смятаха това за истина. Все още имаше много хора, които вярваха, въпреки доказателствата за противното, че британците са там, за да ги колонизират отново. Фин постоянно се налагаше да успокоява племенните лидери, че когато Великобритания бе напуснала страната на 18 ноември 1968 г., тя наистина го е направила и не смята това да се променя.) Този човек бе помагал в селата им да бъде прокарана канализация, а те бяха допуснали жена му да изчезне. Веднага щом научиха новината, всичките му познати в правителството позвъниха на Фин и поднесоха красноречивите си съболезнования. Той не се нуждаеше от тяхната поезия; искаше помощта им, която до този момент не бе получил.

Фин искаше отчаяно да запази идентичността на Миранда от пресата, за да попречи на похитителите й да разберат каква голяма риба бяха хванали. Тя не би им казала истинското си име. Със сигурност не би споменала, че е — как мразеше термина, който според нея я превръщаше в притежание, в съпругата аксесоар — жената на посланика. Фин бе убеден в това. Но нямаше начин да прикрие изчезването й. Би могъл да измисли някаква история — че е заминала по работа, в резиденция за художници или за отваряне на галерия. Но никой не би повярвал, че ще остави Креси. И нейните момичета никога нямаше да вярват, че си е тръгнала, без да им каже. Тя познаваше твърде много хора, очакваха я на прекалено много места. Освен това, разбира се, с нея бяха изчезнали още две други жени. И Мухтар. Мълчанието беше невъзможно. Беше удивително, че похитителите още не бяха почнали да се хвалят; жената на посланик беше голям удар.

Откакто новината излезе на бял свят, единайсет дни след изчезването на жените, британската преса не го оставяше на мира. Репортери звъняха в кабинета му, на мобилния му телефон, на леля му Мери в Рос-он-Уай, на негови приятели от училище, на университетските му преподаватели, на началника му. Идваха пред портите на резиденцията, повдигнали камери над главите си, опитвайки се да заснемат нещо през решетките. Слава Богу, че ги имаше портите, системата за сигурност. След като охраната му ескортира неколцина от репортерите обратно до главния път, поставиха блокада на самото шосе, за да ги държат зад нея. Фин не бе казал нито дума. Смяташе, че ще бъде грешка да говори пред британската преса, която никога не бе успяла да го цитира точно или да напише достоверна история за Мазрук. Което не бе толкова изненадващо, като се имаше предвид, че нито един британски вестник нямаше кореспондент, който да живее тук. Дори „Гардиън“ и Би Би Си, които някога бе обичал, не бяха успели да схванат тънкостите на мазрукската политика и култура. Как биха могли, когато техните репортери никога не прекарваха повече от три дни в страната? Международното репортерство бе загинало със смъртта на чуждестранните информационни бюра. Накрая Фин изключи мобилния си телефон и го зарови в градината под смокинята. Преди да утъпче рохкавата пръст върху лъскавия черен корпус, се бе поколебал. А ако Миранда звънне? Какво ще стане, ако й се наложи да се свърже с него и той не отговори? Но тя знаеше домашния им телефон наизуст, успокои се той. Можеше да се свърже с резиденцията или с посолството. В случай че все още бе жива.

В един сук си намери евтин нов телефон. Само тези, които трябваше, имаха номера му. Е, повечето от тях. Всички, освен един.

Премести се в Стария град с помощта на Тъкър и екипа му, в средата на една студена безлунна нощ. Пресата все още не бе научила. Скоро щяха да загубят интерес и да се върнат към дебненето на знаменитости, шпионирането на кралското семейство и от време на време — клеветите по адрес на някой обикновен човек, просто ей така, за спорта. Съседите на Фин в Мазрук наблюдаваха вратата му и забелязваха как влиза и излиза с Креси, а понякога и с Башир или Негаси. Неговият предан бодигард Башир бе напуснал работата си в полицията и екипа на охраната, за да дойде да спи в малката барака в двора на къщата. Фин се опита да му попречи, каза, че не може да му плаща достатъчно, че посолството предлага по-добри обезщетения, но не успя да го разубеди. Башир се бе заклел да го защитава, докато той е в страната, и това беше.

— Ако не ви е грижа за себе си, помислете за дъщеря си — бе казал Башир най-накрая и Фин млъкна.

Тъкър се отбиваше най-малко два пъти на ден, от чувство за вина и от страх, че Фин ще бъде следващият. Дори повдигна темата за изпращането на Кресида извън страната.

— При кого да я пратя? — попита Фин. Не му беше останал никой, освен една възрастна леля; майката на Миранда бе заминала за Мексико или Южна Америка, а баща й едва ли бе в състояние да се грижи за активно прохождащо дете. Но дори Фин да имаше по-малък брат или сестра с емоционалните и финансовите ресурси да се грижи за дъщеря му, той не бе сигурен, че би могъл да я пусне да си отиде. Къщата бе достатъчно пуста без Миранда. Ако Кресида не беше тук, за да го разсейва с молбите си „да играят на мечки“ или да й чете книжките за Кордирой, как щеше да съхрани разсъдъка си здрав и да не полудее от раздиращата го болка?

Негаси и Теру се редуваха да ги посещават, носейки винаги пластмасови кутии, препълнени с мъфини, киш или салати.

— Не мисля, че е позволено да ми давате храна — каза им Фин. — Не мога да я взема.

Но в крайна сметка го правеше, за да не разбие сърцата им. Те имаха нужда да се грижат за него, също както той имаше нужда да се грижи за Креси.

Обикновените неща му се струваха като истински лукс. Можеше да отиде до магазина, да си купи мляко и зърнени закуски. Карим бе винаги на разположение като гид, помагаше му да се придвижва из лабиринта от улички и да намери най-пресните продукти на най-добрите цени. Можеше да реши да излезе на вечеря на ресторант в последния момент и да отиде дотам пеша. Можеше да седи в градината на хотел „Алан“ и да наблюдава как Креси къса листенцата на ментата на малки парченца. Имаше я и къщата. Също като предишния дом на Миранда, тя бе на четири етажа и имаше малки прозорци и почти дузина стаи. Фин нае една сомалийка, която идваше да чисти веднъж седмично, и задържа Габра, която се грижеше за Креси, когато той работеше. Но през повечето време с дъщеря му бяха сами.

Едно от предимствата на това, че вече не бе на служба към министерството, бе свободата. Сега можеше да посвети цялата си енергия на търсенето на Миранда, без да се съобразява с правилата на дипломацията. Пренебрегвайки предупрежденията на Форин офис, набра достатъчно хора, за да създаде своя собствена малка мрежа от шпиони и търсачи. Безполезно беше самият той да тръгва след нея. Наясно бе с това, не беше глупак. Щяха да са му нужни разрешителни, за да минава през всеки контролно-пропускателен пункт, щеше да се изложи като лесна мишена и хората щяха да знаят, че идва. Той не беше анонимна личност тук. А и Креси… Как би могъл да се изложи на сигурен риск, когато вече бе останала без майка?

И все пак тази неспособност да пътува го влудяваше. Не искаше нищо повече от това да тръгне из планините и долините и да претърси всяка къща за Миранда. Нищо не можеше да бъде по-лошо от това чакане, от тази безкрайна пустота. От дългогодишния си опит знаеше, че тези ситуации винаги включват ужасно дълги периоди на бездействие и търпеливо изчакване. Имаше няколко фалшиви следи, бяха забелязали западни жени на уединени места, но не бе отбелязан реален напредък. Сякаш пустинята бе погълнала Миранда и другите жени и вятърът бе заличил всяка следа от тях по пясъчните дюни.

Медина и Моси му помогнаха да донесат картините от бившата й къща — където Миранда бе продължила да преподава рисуване, докато се бяха оженили — по улицата, до неговата къща. Преди да ги извади от стаята на покрива, където ги държеше Миранда, той ги запечата в картонените им кашони със заетото тиксо. Моси и Медина знаеха какви са картините, макар че само Миранда имаше ключ за тази стая. Фин го бе намерил в чантата си, която беше оставила в ателието си.

— Ако видите ученичките й — каза той, — моля ви, уверете ги, че работите им са на сигурно място. И никой не ги е виждал.

След като не успя да защити Миранда, най-малкото, което можеше да направи, бе да се опита да защити жените, които тя бе обичала.