Дженифър Стайл
Жената на посланика (42)

3 януари 2011 г.
Фин

Кая и Дортье седяха една до друга на снежнобелия диван, бедрата и ръцете им инстинктивно се докосваха, сякаш търсеха утеха. Страхът не бе отпуснал хватката си; бе издълбан на лицата им. Жените бяха слаби, бледи, с изпъкнали сини вени, пулсиращи по китките и слепоочията им, макар да бяха казали, че похитителите им са ги хранели редовно и добре.

— Пленничеството не подобрява апетита — каза Кая с лека усмивка. Бяха изтощени, вече бяха разказали веднъж всичко.

Три дни след като парите (изпратени чрез двама отделни куриери от Дубай) бяха хвърлени — според указанията — през оградата на малка циментова фабрика в отдалечен северен град, жените бяха стоварени от един ван пред хотел „Интерконтинентал“. („Винаги е «Интерконтинентал», коментира холандският консултант. Любимо място на похитителите от региона. Изненадан съм, че от хотела още не са оградили специален паркинг за стоварване на заложници.“)

— Съжалявам, че трябва да ви тормозя с въпроси в този момент — каза Фин тихо. — Обещавам, че ще бъда възможно най-кратък. Знам, че сте нетърпеливи да се приберете у дома, при семействата си.

— Всичко е наред — каза Дортье. — Но се опасявам, че няма да сме от голяма полза. Не сме виждали Миранда от нощта, когато ни отвлякоха.

Жените започнаха една през друга да разказват историята си, като си довършваха взаимно изреченията. Очевидно си я бяха разказвали месеци наред, опитвайки се да открият някакви улики, някакъв смисъл.

— Мухтар е бил прострелян? — попита Фин. — Мъртъв ли е?

Сигурно бе мъртъв. Иначе щеше да се върна в резиденцията. А това означаваше — сърцето на Фин заби силно — това означаваше, че изстрелът, който бе чул по телефона, не е бил предназначен за жена му. Имаше и рисунката, която доказваше, че бе оцеляла при първата атака, макар може би да бе ранена. И все пак Фин бе гладен за доказателства, не можеше да има достатъчно доказателство, докато ръцете му не докоснеха плътта на Миранда, топла и жива.

Жените свиха рамене.

— Не сме го виждали след това.

— Значи мъжете, които са ви похитили първоначално, все още са държали Миранда, когато са ви предали на втората група мъже? Не са я дали на други?

Ако това беше случайно отвличане, може би първата група беше по-малко опасна от всяка група, на която биха могли да я продадат впоследствие. „Ал Кайда“ например.

— Всички бяхме предадени заедно първия път — каза Кая. Фин забелязва леко потрепване на пръстите на отпуснатите й на бедрата ръце. — И след това, по-късно, ни прехвърлиха на другите.

— Чували ли сте някога някой да споменава Миранда?

— Те не знаят името й — напомни му Кая.

— Разбира се. Но чували ли сте ги да споменават някаква друга жена, нещо подобно?

Дортье се наведе напред.

— Никоя от нас не говори добре арабски, така че не разбирахме много от това, което се случваше. Но успяхме да ги попитаме защо я отвеждат другаде. В онзи момент не би трябвало да знаят националността й или положението й. Така че защо я отделиха от нас?

— Мисля, че ги чух да казват „Другата не струва нищо“ в някакъв момент — каза Кая. — Което има смисъл само ако са били наясно, че е от страна, която не би платила откуп. — Изчерви се леко заради вината на оцелелия, на този, който се бе завърнал. — И че ние сме от страни, които плащат откуп. Ние бяхме казали, че всички сме французойки, така че, ако ни бяха повярвали, защо ни разделиха?

Фин ги погледна с нов интерес.

— Значи… е възможно да са знаели коя е.

Жените отново свиха рамене.

— Което означава… — Той не беше сигурен, че иска да знае какво означава това. — Че е било планирано. Била им е посочена. Или всички сте били посочени, но за нея са имали планове, които не са били свързани с пари.