Дженифър Стайл
Жената на посланика (67)

8 май 2011 г.
Фин

Градът едва излизаше от сянката на нощта, когато Фин пристигна в посолството. Той бе първият в оградената крепост, сияеща в бяло под първите лъчи на слънцето, освен охраната, които подскачаха от крак на крак, облечени в анораци и с антифони на ушите, и потриваха длани една в друга, за да ги стоплят. След като мина през охраната, Фин отвори с ключовете си всички офиси. Скоро евакуационният екип щеше да се събере, за да координира извеждането на британските граждани от страната. Искаше да е подготвен.

Миранда, Тазкия и момичетата бяха напуснали Резиденцията точно преди него, в една от бронираните коли, охранявани от двама пазачи. Щяха да отидат до Американското училище в периферията на града, сборния пункт за евакуацията на САЩ. Оттам — след хаоса на дългите опашки, продължителното чакане и представянето на документите — щяха да се присъединят към конвоя до брега, на около два часа и половина с кола. Там щеше да ги чака един военен кораб. Получаването на ВДП не беше толкова сложно, колкото си бе представял. Той обясни на Сали, че Тазкия е в непосредствена и сериозна опасност, вероятна жертва на „убийства на честта“, и че Лулоа е нейна племенница, чиято майка наскоро е починала след дълго боледуване. Сали му вярваше и не го разпитва много.

Сега, нетърпелив да се присъедини към семейството си, той искаше да е сигурен, че британската евакуация ще мине възможно най-гладко. По всяка вероятност — заради тези фатални ВДП — това щеше да бъде последният му акт като посланик.

Когато мина през консулския отдел, Фин забеляза светлина в един от офисите. Можеше ли Сали да го е изпреварила? Не би се изненадал; тя често идваше по-рано, а днес вероятно щеше да бъде най-натовареният й ден. Но светлината не беше от нейния офис; една служителка от тукашния персонал бе оставила светната лампата на бюрото си. Фин я загаси и продължи към офиса на Сали, който бе в съседство. Зората си пробиваше път през прозорците, ярките й пръсти се прокрадваха по карамеловата повърхност на бюрото. В равна редица в горната му част бяха подредени десетина наскоро издадени паспорти. Обикновено щяха да бъдат заключени в сейфа, но Фин се досети, че Сали е искала да ускори възможно най-много хората. Всички паспорти, останали тук след евакуацията, вероятно щяха да бъдат унищожени.

Взимайки по две стъпала наведнъж, той се качи в кабинета си; само още няколко дни. Застана зад масивното махагоново бюро и огледа стаята, за да запамети невпечатляващия с нищо интериор. Големи черни кожени кресла и мека мебел в тон. Стъклена масичка за кафе, отрупана с мазрукски вестници и списания. Миниатюрни знаменца на Великобритания и Мазрук, развяващи се от дървената поставка на бюрото. Вдигна чашата, която Миранда му бе донесла при едно от пътуванията си до Сиатъл — бе украсена с картината „Звездна нощ“, но обсерваторията „Космическата игла“ бе вмъкната в шедьовъра на Ван Гог — и я пъхна в червената чанта, в която си носеше обяда.

Щеше да я отнесе у дома. Е, в това, което поне още малко щеше да бъде негов дом.

Сърцето му заби учестено, щом се сети за тръгването, за тези временни документи. На Фин му харесваше да е посланик. Обичаше разнообразието в работата, постоянното обучение, възможността да използва езиците, които владееше. Малко неща го развеселяваха така, като посредничеството при враждебни преговори и разговорите с президенти. Дори тайничко се радваше и на националните празници. Избери страна, която и да е страна, и той можеше да изтананика химна й. В един идеален свят би се радвал още петнайсет години на тази работа. Нови страни, нови колеги, нови храни, нови приятели, с Миранда до себе си.

Беше облекчен, когато се отърва от дебнещата сянка на Норман, който бе загубил работата в Мали и бе пренасочен към Лондон след порнографския скандал. Все още бе възможно Норман да се раздрънка за афганистанската история в своето озлобление заради загубата на назначението си. Но не можеше да обвини Фин за картините. А и в момента това едва ли имаше значение. След незаконното издаване на временните документи за пътуване Фин нямаше да има възможност за работа дори на края на света. За каквото и да е назначение. Това сигурно щеше да се хареса на Норман.

Самите картини бяха унищожени, макар и едва след като братовчедът на Тазкия, който работеше в митниците, бе имал достатъчно време да ги види. Нито един служител на летището не бе познал Миранда и на Фин не му беше трудно да убеди митническите служители да изгорят това светотатство. Само ако знаеха какво бе видял братовчедът на Тазкия, какво би могъл да разкаже на семейството и. Тази евакуация едва ли можеше да се случи в по-неподходящо време; просто се надяваше Миранда да успее да изведе Тазкия навреме.

Заобиколи бюрото си и влезе в личната си баня, за да се увери, че е прибрал самобръсначката си и крема за лице. Оголената стая — празните рафтове и голите стени — внезапно го натъжи дълбоко. На острата флуоресцентна светлина Фин се втренчи в лицето си в огледалото. Бръчките, които бяха едва видими, когато бе дошъл тук преди няколко години, сега бяха врязани в челото му, а къдриците на слепоочията му бяха изпъстрени с бяло. Болката хвърляше тъмни сенки в очите му.

— Ma’a salaama, sa’adat assafir — каза той. Сбогом, посланик. И загаси лампата.