Дженифър Стайл
Жената на посланика (31)

11 август 2009 г.
Миранда

Първия път, когато Миранда остави Кресида сама с детегледачка за повече от половин час, беше в деня, когато най-накрая отиде в сиропиталището. Планираше да отиде там от повече от година, но нещо винаги й пречеше: преподаване, национални празници, работа, усложнения с бременността. Нямаше причина да се притеснява, че оставя Кресида; бебето обожаваше Габра, а и имаше три други жени в къщата, които да се грижат за нея. „Това бебе има четири майки“, казваше винаги Негаси. Но натрапчивата вина продължаваше да я гризе, докато Алтаф я водеше през полупавираната улица, осеяна с боклуци. Не трябваше ли да вземе Кресида със себе си? Със сигурност щеше да й хареса да си играе с други деца. Или щеше да им се отрази зле, когато видеха друго дете, за което има кой да се грижи? А и трябваше да вземе предвид болестите. В Лондон бяха сложили на Кресида почти всички възможни ваксини, преди да се върнат тук и да започнат живота си отново, вече трима, но тя бе твърде малка, за да бъде напълно ваксинирана срещу всички бактерии, които нападаха децата с по-малко късмет в тази страна.

Пристигането на приятелката й Маргьорит я откъсна от мислите й. Чакаше я на алеята и подрънкваше с ключовете за колата си, русата й коса бе сплетена и прибрана, очите й бяха прикрити зад огромни слънчеви очила.

— Закъснях ли? — попита Миранда, слизайки от колата си.

— Non, pas du tout^[1] — каза Маргарьорит и я целуна три пъти по бузите. — Просто исках да съм готова, когато дойдеш. On y va?^[2]

— Oui.

— Suis-moi.^[3]

Щеше да бъде много по-просто, ако двете жени можеха да пътуват заедно, но на Миранда не й бе позволено да пътува в чужда кола, а Маргьорит, която нямаше бодигард, бе казала, че има да свърши няколко задачи след посещението. Сиропиталището не се намираше далече. Петнайсет минути по-късно паркираха пред ограден комплекс и се запътиха към входа. Миранда отчаяно искаше да може да остави Башир (днешния и ескорт) навън. Боеше се да не изплаши децата. Надяваше се, че пистолетите му не се виждат.

На входа на двора бяха посрещнати от ято облечени в абаи жени. Те приветстваха Миранда и Маргьорит с хор от птичо бърборене и ги поведоха през серия от дворове към сградите, където живееха повечето от децата. Маргьорит идваше всяка седмица вече няколко месеца и познаваше много от тях.

— Радвам се, че си тук — каза тя на Миранда. — Не говоря арабски и през половината от времето нямам никаква представа какво ми казват.

Миранда очакваше нещо, излязло от романите на Дикенс, разпадащи се, изоставени постройки, пълни с мръсни личица и кльощави ръце и крака на прегладнели деца. Но не видя нищо подобно. Детските стаи в квадратните бетонни блокове бяха просторни и чисти, с по две или три легла. Нямаше матраци на пода, а истински дървени легла. Всички бяха грижливо оправени, със сгънати одеяла върху всяко легло. Всъщност бяха много по-хубави от стаите в повечето от домовете, които Миранда бе посещавала. Имаше и гостна, и телевизор във фоайето.

В първата сграда момчетата се спуснаха да се здрависат с тях, стискайки ръцете им с благодарност, която Миранда не чувстваше, че заслужава само задето се бе отбила да ги види. Момчетата бяха чисти и спретнато облечени, в дълги панталони и изгладени зелени ризи. Жената, отговаряща за къщата, дойде в дневната, държейки малко дете, увито в розово полиестерно одеяло. Това е Абдул-Малик, каза Маргьорит. Момчето имаше стърчаща лъскава черна коса и белези от варицела по лицето. Жената подаде бебето на Миранда. Тя веднага усети неестествената топлина на тялото му през одеялото.

— Треска? — попита тя.

— Да — каза възпитателката. — Но се подобрява.

Детето бе леко като коте в ръцете на Миранда и се втренчи в нея с невиждащи кафяви очи.

— На около два месеца е — каза Маргьорит. — Въпреки че никой не знае със сигурност. Майка му е умряла при раждането.

А къде е бащата, искаше да попита Миранда. Къде са лелите и чичовците, братята и сестрите, бабите и дядовците? Обикновено в тази страна нямаше недостиг на роднини. Къде е умряла майката? Как може това дете да е останало само? Но не каза нищо. Откъде да започнат?

Докато притискаше унеслото се дете, група момчета, на възраст от две до дванайсет години, ги заобиколиха.

— Salaama aleikum! — викаха те. Откъде бяха те? На колко години са? Какво мислят за страната им? Децата имаха безброй въпроси, но никой от тях не бе: „Къде са родителите ми?“. Когато Миранда им каза името на родния си град, те го превъртяха с наслада на езиците си.

— Сий-а-тул! — повториха те. — Хубаво име за град.

Питаха я неща, които всяко дете би попитало. Харесва ли футбол? На какво обича да си играе? Има ли телевизор? Когато Миранда каза, че тя и съпругът й нямат телевизор, те се втренчиха в нея с внезапна симпатия. Тя очевидно беше по-зле, отколкото изглеждаше.

Една от жените каза, че има две други бебета, и Миранда попита дали може да ги види. Преди Кресида не бе проявявала никакъв интерес към бебета или деца. Когато приятели й идваха на гости с детето си, тя се насилваше да демонстрира ентусиазъм, но всъщност се чувстваше отегчена и изтормозена. Никога не бе искала да бъде детегледачка и когато бе тийнейджърка, се ужасяваше от вечерите, когато й се бе налагало да се грижи за децата на други хора и да ги слага да си лягат. Така че определено не бързаше да има собствени деца. Всъщност преди да се запознае с Фин, изобщо не мислеше за това. Но когато го бе видяла как си играе с децата на първото им общо коледно парти в посолството, се бе замислила, че може би отглеждането на дете с него ще е забавно.

Сега направо не можеше да се познае. Нещо странно се бе случило, нещо се бе отворило в душата й, и не можеше да види бебе, без да й се прииска да го прегърне и да го защити — по възможност завинаги. Спря да чете вестници от страх да не се натъкне на някоя история за ужасните неща, които се случват на бебетата и децата. Винаги им се случваха ужасни неща: войни, глад, родители насилници, педофили, инциденти. Фин се прибираше вкъщи и я заварваше ревяща заради новина, която бе чула по Би Би Си Радио 4, което слушаше на лаптопа си. Тя се опасяваше, че идването й в дома ще й се отрази по същия начин, че страданията на децата ще я смажат. Но ако тези деца страдаха ужасно, те го прикриваха добре.

Едно от най-малките момченца ги поведе през двора към съседната сграда, наречена „Дар ал-Икрам“. Там, на последния етаж, видяха малката Шафия, която бе само на шест дни. Увита в бяла кърпа и гушната в прегръдката на друга възпитателка, тя се втренчи в тях с големи любопитни очи. Лицето й беше все още покрито с пухкави меки косъмчета.

— Къде е майка й? — попита Миранда.

— Mayyitah — каза жената. Мъртва.

— А бащата?

— Няма баща.

Още една майка, починала при раждането, още един липсващ баща. Дали тези деца не бяха родени извънбрачно? Изглеждаше невъзможно в тази страна. Може би просто бащите на всички са били неизлечимо болни? Миранда взе детето и го задържа, докато възпитателката приготвяше бутилка със сухо мляко. Загледа се как жената мери дозата формула и водата, борейки се с импулса си просто да дръпне ризата си и да накърми малкото момиче. Не можеш да спасиш всички, винаги й казваше Фин.

— Какъв е шансът да бъде осиновена? — попита тя възпитателката, която мереше формулата. — За бебетата по-лесно ли е, отколкото за по-големите деца?

Жената вдигна поглед и се намръщи.

— Не — каза тя. — Няма осиновявания.

Миранда погледна изненадано Маргьорит.

— Няма осиновявания?

— Тук това е незаконно — обясни Маргьорит. — Предполага се, че винаги ще има кръвни роднини, които да вземат осиротяло дете. Тъй като семействата са толкова големи.

— Но очевидно не става така — отбеляза Миранда. — Иначе това сиропиталище не би съществувало.

— Е, ще те оставя да им го обясниш. Мисля, че е нещо, свързано с исляма. Има нещо, наречено кафала, което означава, че можеш да се грижиш за дете, но не и да станеш негов законен родител. Разбира се, може и да съм разбрала всичко погрешно.

Миранда се обърка. Защо, за бога, някой би искал да попречи на дете да си намери нов дом? Защо да е по-добре за тях да бъдат тук, вместо с хора, които не могат да имат свои деца? Чудеше се дали наистина пише нещо подобно в Корана. Трябваше да проучи този въпрос.

След това ги заведоха при още едно бебе, едномесечната Бадай. Тя също имаше много тъмна коса и огромни очи. Докато Миранда и Маргьорит гушкаха бебетата, малки момичета тичаха и излизаха от стаята, поглеждайки ги срамежливо, преди отново да избягат. В тази сграда стаите също бяха подредени и чисти. Момичетата бяха с прибрани сплетени коси и красиви рокли. Миранда искаше да говори с тях, но откри, че не може да намери нужните думи. Попита ги за имената и възрастта им — най-малкото бе на пет, а най-голямото на четиринайсет — и не беше сигурна как да продължи. Не можеше да ги попита за тези неща, които всъщност я интересуваха. Щастливи ли бяха? Знаеха ли кои са родителите им? Тревожеха ли се бъдещето си? Бяха ли добре образовани? Някой нараняваше ли ги?

Преди да си тръгнат, Миранда и Маргьорит посетиха още една сграда с момчетата. Миранда прегърна още едно дете с треска, двугодишно, което също имаше варицела. Предположи, че щом едно дете се е заразило, болестта ще плъзне из сиропиталището. Момчетата се събраха около нея, отрупвайки я с безкрайните си въпроси. Познаваше ли Корана? На арабски или на английски го бе чела? Молеше ли се? Една от възпитателките беше гушнала по-голямо момче, което бе толкова болно, че можеше само да лежи проснато. Името му беше Рахман и бе на седем години. Имаше големи очи с гъсти мигли и развалени зъби. Миранда се запита дали даваха на децата четки за зъби. Може би трябваше да им донесат? Някой друг трябваше да чисти зъбите на това момче. То беше слабо, със следи от варицела и със слаби като клечки за зъби крака. Но се усмихваше и изглеждаше щастливо, докато лежеше на дивана. Миранда клекна до него и го погали по косата. То я погледна и й се усмихна, показвайки всичките си кафяви зъби.

— Елате — каза една от жените, която се представи като Лей-ла. — Сега ще ви попеем.

Заведе ги на двора близо до входа, където се бяха събрали повечето от по-големите деца, подредени в стройни редици. Когато ги видяха да идват, децата отвориха усти в унисон и запяха. Миранда се загледа в малките момичета, застанали изпъчени в роклите си на зелено-бели карета, а момченцата — с изпънати покрай телата ръце, със сресани назад коси. И макар да не можеше да разбере думите на песента, звукът от извисяващите се едновременно над прашния следобед гласове на децата изстиска вътрешностите й като парцал.

Както песента свърши, Миранда забеляза, че Маргьорит бе изчезнала някъде, но след малко тя се върна с кашон, пълен с пакети с курабийки. Докато децата минаваха покрай нея, им даваше по един пакет. Доволни, те ги разкъсаха и почнаха да тъпчат в устите си пълните с крем курабийки.

— Имам ги от посолството — каза Маргьорит на Миранда. — Останаха ни отнякъде.

Изведнъж една от възпитателките дръпна ръката й.

— Вижте! — извика тя на арабски. — Вижте! Те са с изтекъл срок! Не добро!

Миранда взе един пакет и погледна датата. Срокът на годност на курабийките бе изтекъл преди седем месеца.

— Няма да ги давате на нашите деца — каза възпитателката.

— Няма да ни давате остатъците от вашия боклук! — развика се тя гневно.

Маргьорит се изчерви от срам, когато жената почна да изтръгва пакетите от ръцете на децата, оставяйки ги объркани и разплакани. След като всички пакети, отворени или недокоснати, бяха събрани, тя ги изхвърли в една кофа за боклук.

— Съжалявам — обърна се безпомощно към нея Маргьорит. — Много съжалявам. Не знаех. — Големите й сини очи се напълниха със сълзи. Миранда беше сигурен, че не бе знаела.

— Следващия път… — започна тя.

— Няма да има следващ — каза жената. — Не ни трябва нищо. Ние се грижим за децата. Те не се нуждаят от вашия боклук.

Колебливо Миранда преведе думите й на Маргьорит.

— Съжаляваме — каза Миранда на жената. — Тя наистина не знаеше. Моля ви, кажете на децата, че съжаляваме.

Но жената просто се втренчи в тях и скръсти ръце на гърдите си, гледайки непреклонно, докато те бавно се обърнаха и си тръгнаха.