Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ambassador’s Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Стайл

Заглавие: Жената на посланика

Преводач: Паулина Мичева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: декември 2016

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Ива Колева

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-2178-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10105

История

  1. — Добавяне

5 ноември 2010 г.
Миранда

Айша я погледна въпросително, когато тя препаса Лулоа пред себе си, а не на гърба си.

— Така може да суче по-лесно — обясни Миранда. Удивително бе колко бързо се подобряваше арабският й, когато това бе единственият език, който чуваше.

Айша сви рамене.

— Стига да можеш да носиш водата — каза тя.

Пръстите на Миранда трепереха, докато завързваше кърпата около ребрата си и около малкото дете. Пристегна я плътно, доколкото бе възможно, без да задуши Лулоа, и направи няколко допълнителни възела. Не можеше да рискува да я изтърве. Беше ясен слънчев ден. Тук дните винаги бяха ясни и слънчеви. Дори и след като дъждовете започнеха, сутрините щяха да продължат да бъдат такива, безмилостно ослепителни и ярки. Въздухът бе остър и чист, с металния мирис, който обикновено Миранда свързваше с настъпването на есента. Но тук нямаше есен.

Нямаше смисъл да чака повече. Не беше сигурна колко месеца още щеше да остане на това място, дали щеше да бъде преместена, нито дори дали щяха да я държат още жива. Във всеки един момент похитителите й можеха да разберат коя е, ако не бяха открили вече. И това само щеше да я постави в по-голяма опасност. Не можеше да разбере нищо от Айша, която повтаряше непрекъснато, че не знае какво става. Тя не знаеше нищо. Миранда нямаше представа дали бе направено искане за откуп. Не беше нужно да пита дали е платен такъв; знаеше, че не е.

Но не можеше просто да чака, докато решат да я пуснат. Можеше да чака вечно и бе напълно възможно, след като Лулоа станеше достатъчно голяма, за да яде боб и хляб, Миранда вече да не им бе от полза. Въпреки че се чудеше доколко всъщност мъжете, които я държаха в плен, наистина ги бе грижа за съдбата на това дете. Животът тук не се ценеше кой знай колко. Повечето родители бяха загубили деца. За това дете не претендираше никой. Това бе крайно необичайно обстоятелство. В страна, където всяка жена имаше средно по шест и половина деца, винаги имаше братовчеди, лели и чичовци в изобилие. Може би имаше някакви роднини, които бяха избягали от бомбардировките и бяха потърсили убежище другаде и те не знаеха къде да търсят малкото момиче. А може би всичките й роднини наистина бяха мъртви. Бомбардировките бяха сравнили дома на Лулоа, все пак, а често няколко поколения живееха заедно под един покрив. Ако майката на Лулоа бе жива, помисли си Миранда, щеше да я е намерила досега. Една майка никога не би спряла да търси детето си.

Миранда гледаше. Всяка сутрин, когато минаваха по старата кална пътека до кладенеца, за да напълнят тубите си, тя оглеждаше терена. Повечето пространство бе твърде голо, нямаше къде да се скрие. Просто напукана равна земя, изпъстрена само на места от бодливи маслиновозелени храсти и няколко порутени колиби, които изглеждаха необитаеми. Но имаше път. С Айша го пресичаха всяка сутрин и тя забавяше ход, когато наближаваха към него, и спираше да се огледа притеснено наляво и надясно, за да се увери, че никой не ги вижда. Миранда никога не бе видяла нито едно превозно средство, което не беше изненадващо. Беше по-скоро черен път, подходящ само за джипове или магаре, отколкото истинско шосе. Вляво завиваше нагоре към планината. Вдясно се спускаше надолу и се скриваше зад групичка рехави дървета. Надолу бе най-добрият й шанс, мислеше Миранда. Надолу можеше да стигне в крайна сметка до друг път или до село. Единственият въпрос бе дали може да стигне дотам достатъчно бързо. Знаеше, че е загубила мускулна маса и издръжливост, но подозираше, че все още може да надбяга Айша, която въпреки оскъдната им диета бе все така яка и тромава. За първи път се зачуди дали Айша тайно нямаше достъп до повече храна. Все още не бе сигурна дали има оръжие. Но ако имаше пушка, я криеше много добре. Доколкото й бе известно, никой никога не ги следваше по време на тяхната сутрешна разходка. Въоръжените мъже обикаляха периметъра на лагера си, пазеха, но никога не се отдалечаваха чак до кладенеца.

През последните няколко седмици Миранда се подготвяше. Когато Айша и Лулоа спяха следобед, правеше плахи лицеви опори, клякания и навеждания. Криеше фурми под тънката черга. Всеки път, когато се появяваха в чинията й, скатаваше по една-две. Надяваше се, че разстоянието до съседното село не е далеч. Надяваше се, че ще мине някой с кола и ще я закара до столицата. Трябваше да стигне там възможно най-далече и възможно най-бързо. Защото нямаше представа къде е, не знаеше дали се намира сред шиитите на Севера или сунитите на Запада. Не че бе от значение за нея; повечето хора в тази страна бяха приятелски настроени и не желаеха да вредят на другите. Повечето хора.

Айша изчака нетърпеливо Миранда да завърши прикрепването на Лулоа и бутна в ръцете й две големи жълти пластмасови туби. Доста щяха да й тежат на връщане. Само че днес тя нямаше да се върне. Сърцето й се ускори, почувства как кръвта й пулсира във врата, в слепоочията й във вътрешната част на бедрата. Лулоа се размърда на гърдите й и я погледна с големите си черни очи.

— Kull shee tamaam, habibti — погали тя с пръст бузата на момиченцето. — N’aie pas peur[1], съкровище.

Но детето продължаваше да се взира, редките косъмчета на веждите й се повдигаха нагоре към челото й. Беше права да се притеснява, помисли си Миранда. Излагам я на опасност.

— Yalla.

Айша ставаше нетърпелива. Миранда прегледа мислено списъка в съзнанието си. Малка пластмасова бутилка с вода, пъхната в слинга на бебето, шепа фурми, увити в парче плат, и Лулоа. Още първия ден й бяха взели балсама за устни и банкнотата от хиляда динара. Погледна към Айша, чието лице бе закрито от никаба. Виждаха се само тъмните й очи, които я подканваха да побърза.

Страхът я стисна за гърлото и забави стъпките й; Айша се изнервяше все повече. Какво щеше да стане, ако не успееше? Айша никога вече нямаше да й се довери. Но сега не можеше да мисли за това. Ние да пропаднем?/ Лъка на смелостта си изпъни/ и няма да пропаднем, слушай мен![2], прошепна си тя и след това се смъмри, че е цитирала прокълнатата пиеса. Последното нещо, от което се нуждаеше в момента, бе лош късмет.

Пътуването бе едновременно твърде бавно и прекалено бързо. Слънцето печеше по-горещо от обикновено и потта се процеждаше от мишниците на Миранда към талията на панталоните й. Тялото на Лулоа се отпусна в ритъма на разходката и тя задряма на гърдите й.

Както обикновено, Миранда не видя никого по пътя. Айша спря — сякаш мина цяла вечност — и се огледа, преди да премине пътя до дърветата от другата страна. Миранда я остави да върви напред, като каза, че иска да си оправи слинга. При първата редица дървета се спря и се загледа в Айша, която продължи по пътеката, с клатушкащите се от двете страни на тялото й туби. Притисна Лулоа по-близо до себе си и се огледа наляво и надясно. Контурите на скалите и дърветата се очертаваха рязко на фона на яйцевидния купол на синьото небе. Зрението й се бе изострило невероятно, имаше чувството, че може да вижда през стени. Пое си дълбоко дъх, на пресекулки, и се върна обратно на пътя. Единият крак вцепенено последва другия, ръката и се обви около детето и изведнъж тя вече тичаше.

Бележки

[1] Не се страхувай (фр.) — Б.пр.

[2] „Макбет“, Шекспир, 1 действие, 6 сцена. Превод Валери Петров. — Б.пр.