Дженифър Стайл
Жената на посланика (56)

17 февруари 2011 г.
Миранда

Не можеше да заспи. Отпуснала гръб на хладния каменен под на спалнята им, тя се вслушваше в джаз симфонията на сърцето си, докато болката пълзеше от дланта й нагоре през ръката й назад към рамото й. Моля те, моля, нека нервите не са увредени. Нека ръката ми излезе от този затвор. Призракът на онова острие оставаше забит в дланта й. Предпазливо сгъна пръстите си и по ръката й преминаха агонизиращи искри. Обърна се на дясната си страна и подпря лявата си ръка на възглавницата, както и бе показала д-р Джей, но това не помогна. Трябваше да вземе успокоителните, които й предлагаше, но тя не искаше да притъпява съзнанието си. Не и сега, когато повече от всякога искаше да усеща всичко край себе си, да присъства тук. Седна и погледна към Фин, свил се на една страна като дете, дишащ спокойно, с леко отворена уста.

Ето го, толкова близо до нея, като по чудо. И все пак тя все още се опитваше да намери пътя си обратно към него. В продължение на месеци бе мечтала да се хвърли в прегръдката му, а сега се отдръпваше от докосването му. Мирисът му й бе непознат. Не разбираше. Къде бе физическата лекота, която винаги бяха споделяли? Дори говоренето й се струваше трудна задача, понякога дори невъзможна. Струваше й се, че помежду им има толкова много неща; мисълта да се опита да му каже всичко, което се бе случило, което бе мислила и чувствала, откакто за последно го бе целунала за „довиждане“, я смазваше. Не знаеше как да започне. Той бе търпелив с нея, не я притискаше, но тя усещаше самотата му. Фин искаше жена си обратно — истинската си съпруга, жива и смееща се, не упоения призрак, в който се бе превърнала. Лулоа се намираше помежду им, почти се бе търкулнала под леглото, но за момента не мърдаше. Как можеше да му обясни Лулоа? Тревожни мисли изпълваха съзнанието й. Тя едва бе пристигнала у дома, едва бе успяла да погледне съпруга и дъщеря си, когато британците започнаха да тикат кризисни съветници в лицето й и да я уговарят да замине за Англия. Отделът по сигурността искаше да я разпита, приятелите й искаха да дойдат да се уверят с очите си, че е оцеляла, а д-р Джей искаше да замине за Лондон, за да оперират ръката й. От всички страни я принуждаваха да вземе решения. Само ако можеше да спре всичко, докато умът й успее да го осмисли. В момента не искаше нищо друго, освен Фин и Кресида, да седне с тях, да съзерцава лицата им и да се вслушва в гласовете им. Не беше готова да се качи на самолета. Не беше готова да я подлагат на психоанализа. Искаше спокойствие и усамотение. Искаше да притисне непознатото си семейство до кожата си, докато опознае отново телата им. Не можеше ли просто да ги оставят на мира? Прехвърляйки тежестта си върху дясната си длан, Миранда се изправи на крака и тръгна по коридора към стаята на Кресида. От завръщането й Кресида не й бе позволила да я вземе или дори да я докосне, постоянно се криеше зад баща си или зад някое мече. Миранда се страхуваше да не я изплаши и не бе направила нищо против волята й, въпреки че в продължение на шест месеца бе копняла с цялото си сърце за това. Сега се надвеси над отчуждената си дъщеря, все още спяща по гръб, все още предаваща се в съня си. Внимателно я вдигна към себе си. Беше тежка, тялото й бе неузнаваемо. На Миранда й бе нужна цялата й сила, до последния й дъх, за да я задържи в изнемощелите си ръце, но наградата бе неизмерима. Облегната на кошарата, изпотена от болката, тя се плъзна към пода, гушнала още спящото дете. Миранда наведе глава и вдиша аромата й, на напечена от слънцето земя, с оттенъци на афтършейва на Фин. Вече имаше коса, на цялата си глава, с къдрици като на баща си. Миранда целуна веждите й още по детски пълничките бузи и носле, целуна пръстите й, коремчето й. Отвори уста, за да й изпее нещо, но нямаше глас. Устата й бе суха, празна. И все пак тя седя там и попиваше присъствието на дъщеря си, нейната най-голяма любов, въпреки че ръката й пламтеше от болка. Нямаше нито сила, нито достатъчно желание, за да се надигне. Едва на зазоряване, когато Кресида се събуди и се разплака, откривайки, че е в някакви непознати ръце, Миранда я пусна. Съненият Фин се появи на прага, носещ също толкова обърканата Лулоа, и двамата безмълвно си размениха децата.