Дженифър Стайл
Жената на посланика (39)

25 декември 2010 г.
Фин

Фин гледаше как малката му дъщеря кара новата си кола по килима и се опитва да се усмихне.

— Татко! Татко! — викаше тя радостно. — Виж, виж!

Бе напълнила колата, която Фин старателно бе сглобил от вездесъщите тенекиени кутии от гхи маслото „Гърл“ (като внимателно бе завил с клещи ръбовете им навътре), със седем от любимите си мечки. Имаше две мечета Кордирой, една черна мечка, синьо мече на ключодържател и три плюшени малки кафяви мечки в официални тоалети. Ако беше сам, щеше да пропусне Коледа напълно. Но той имаше дете. А децата трябва да имат Коледа.

Коледа бе празникът, заради който за първи път поиска деца — много, много деца. Коледите с родителите му бяха щастливи, но спокойни и тихи. Баща му винаги пускаше диска от службата „Празникът на деветте урока и коледните песни“ в Кингс Колидж, докато отваряха подаръците, и приготвяше своята специална коледна закуска — френски тост с пълнеж от крема сирене, орехи и кленов сироп (канадски, естествено). Беше почти единственият ден в годината, в който той готвеше. Майката на Фин седеше по нощница и си пиеше чая до обяд, възкликвайки от удоволствие при всяка книга с поезия или копринен шал, които той й даваше. Но Фин винаги бе копнял за щастливата врява на братя, сестри и братовчеди, за които четеше в книгите си или чуваше от приятелите си.

— Ти си късметлия — казваше му неговият приятел Ъруин, който имаше шест по-големи братя и сестри. — Отваряме подаръците си по ред, един по един, така че минава цяла вечност, докато стигна до моя.

И все пак Фин мислеше, че е чудесно да имаш братя и сестри, дори ако те ти вземаха или чупеха играчките. Да имаш с кого да си играеш, когато майка ти се върне към книгите си, а баща ти отиде да поеме смяната през празниците, за да получи двойно заплащане.

Беше изненадващо за самия него как бе стигнал до такава напреднала възраст без деца, като се имаше предвид колко много бе искал. Но пък и му бе отнело толкова дълго време, за да се срещне Миранда. Сега те може би никога нямаше да имат още деца, дори тя да се върнеше при него. Беше минала повече от година, преди да заченат Кресида. След първите няколко месеца бяха почнали да се тревожат. Дали не бяха закъснели прекалено? Може би нещо не беше наред?

Фин беше заявил желание първи да се провери.

— Не, трябва да съм аз — каза Мира. — Заради възрастта ми. Ще отида на лекар за кръвен тест.

Отидоха заедно до Мазруко-германската болница, Фин се запъти към горния етаж (съпроводен от четири тромави сенки) до уролога, а Мира — към руския гинеколог на партерния етаж. Само Юсеф го последва до вратата на кабинета, останалата част от мъжете се разположиха по покрития с плочки коридор, за да го предпазят от всеки евентуален терорист, който би се опитал да го простреля в стаята на лекаря.

След кратко предисловие лекарят му подаде малка хартиена чашка, от онези, в които се пие портокалов сок на детските рождени дни.

— Вземете я вкъщи — каза той. — Върнете я тук, когато сте готов.

Като се имаше предвид, че резиденцията бе почти на половин час път с кола от болницата, на Фин му се стори, че това е доста неефективно. Сперматозоидите нямаше ли да деградират, докато чашката бъдеше върната? Трябваше ли да бъдат изложени на въздух толкова дълго?

— Нямате ли стая тук? — попита той. Докторът го погледна и присви притеснено гъстите си тъмни вежди. Очевидно не му задаваха често този въпрос. И все пак един поглед към вратата и към въоръжените мъже, които дебнеха зад нея, му напомниха, че трябва да се съобразява с този пациент. — Последвайте ме — каза накрая.

Поведе Фин по коридора и потропа на една затворена врата. Друг лекар, по-стар, със сребриста, пригладена назад по челото му коса надникна през процепа. Зад него Фин видя дребен мъж, притискащ чаршаф към голата си гръд.

— Нуждаем се от стаята — каза лекарят му. — За посланика.

Фин почувства как лицето му пламва от смущение, когато среброкосият лекар отвори по-широко вратата, хвана ръката на пациента си и му подаде чифт чехли, преди да го избута в коридора, все още завит само в чаршафа. Отпуснатото тъжно лице на пациента не показваше никаква изненада. Това бе отношението и лечението, което очакваше от живота.

— Sa’adat as-safir — каза докторът, въвеждайки Фин в освободената стая. — Нуждаете ли се от нещо?

Фин мълчаливо бе поклатил глава, пръстите му щяха да смачкат хартиената чаша. Юсеф застана до вратата. Внимателно докосна лакътя на Фин.

— Колкото време ви е нужно, сър.

Докторът затвори вратата.

Трудно бе да си представиш ситуация, по-малко благоприятна за мастурбация, но той успя да покрие дъното на чашата. Трябваше, дори само за да бъде оправдано прогонването на дребния мъж. Както Мира беше предсказала, всичко при него бе наред.

— Знаех си, че имаш отлични плувци — беше казала тя. С нея също всичко бе наред. Причината за закъснялото зачеване най-вероятно бе просто притеснение. И все пак сега тя бе още по-възрастна и може би щеше да е прекалено да очакват второ чудо.

Миранда бе шокирана, че той дори не желае да обмисли осиновяване, но Фин наистина не чувстваше, че би могъл да обича детето на непознати, с неговите чужди гени, толкова, колкото обичаше Креси, детето на плътта му. Нямаше ли да се притесняват винаги какво можеше да се крие в ДНК-то на чуждото дете? Генетични заболявания, антисоциални поведения, неприятни алергии — възможностите бяха безкрайни. Всеки ден учените откриваха нови начини, по които гените ни оформят личността и поведението ни. Със собственото си дете нямаше да има изненади. Или поне щяха да са по-малко. Това беше най-сериозният спор, който бяха водили с Миранда в краткия си брак.

— Но ти си толкова добър с децата — бе казала тя с недоумение. — На детското коледно парти бе като магнит за малчуганите. Наистина ли ми казваш, че не обичаш тези деца?

Разбира се, че обичаше тези деца. Но не както обичаше своето. А и нямаше да е честно да кара едно дете да живее в сянката на безусловната му любов към Кресида.

Беше направил всичко възможно, за да създаде празнична Коледа за дъщеря си: бяха окачили чорапа, който Негаси бе изплела за нея, в дивана под цветния прозорец със звездата на Давид и й помогна да направи джинджифилови коледни бисквити, които да остави за Дядо Коледа. Майката на Фин правеше масленки с червени и зелени захарни топчици, но Миранда предпочиташе джинджифилови фигурки. Не само човечета, тя правеше динозаври и сложни цветя, и Снежната кралица от „Лешникотрошачката“, като първо ги рисуваше върху картон, а после с нож очертаваше фигурите в тестото. Правеше ги още преди Кресида да се роди и когато дъщеря им бе твърде малка, за да ги яде. На Фин му се струваше смешно, че Миранда е толкова отявлен противник на готвенето, но може да прекара целия ден в правене на празнични бисквитки. За глазурата им бе нужна палитра от двайсет различни цвята. Никой не украсяваше джинджифилови бисквитки като нея. Винаги му се струваше истинско неуважение да ги яде. Тази година с Креси се придържаха към по-прости форми: камбанки, звезди, дървета, малки момичета.

Това бе първата Коледа, която Креси можеше наистина да оцени; беше на по-малко от година по време на първата си Коледа и спа през голямата част от нея, слава Богу. С Миранда бяха организирали парти за всички техни приятели, останали в страната за празниците, включително не само задължителните британски дипломати, но и десетките приятели на Мира от Стария град и от пътуванията й. Имаше твърде много храна, прекалено много шампанско, твърде много танци. Никой не се бе прибрал вкъщи много след полунощ, а къщата изглеждаше като претърпяла средно голяма катастрофа. Двамата с Миранда бяха заспали на пода пред изкуствената камина, голи и преплетени, докато Кресида се събуди гладна около три и половина през нощта. Това беше най-хубавата Коледа в живота му.

Тази сутрин Фин направи на Кресида осакатена версия на пълнения френски тост на дядо й, като използва кафява захар вместо кленов сироп. Креси бе твърде развълнувана, за да яде много, но като че ли оцени усилията му, омацвайки бузите си с крема сирене. Фин избърса лицето й и бе завладян от пристъп на печал; родителите му никога нямаше да видят дъщеря му. Тя никога нямаше да ги опознае. Всъщност бащата на Миранда вероятно беше единственият й възрастен роднина. За милионен път съжали, че не бе от голямо семейство, със седем братя и сестри, десетки първи братовчеди, лели и чичовци, и баби в изобилие. Беше прекалено сам в този свят.

След като Креси извади всички дребни играчки, книжки и сацуми^[1] от чорапа си, двамата прекараха сутринта, месейки тесто, за да направят коледни пирожки. Нямаше да бъде Коледа без коледни пирожки. Миранда имаше своите джинджифилови бисквитки; Фин имаше пирожките си. Докато готвеха, той отвори бутилка шампанско, която Негаси бе вкарала контрабандно заедно с кутия наденички. Когато Креси приключи с отварянето на подаръците, шампанското бе почти на свършване. Дядо й бе изпратил светещи в тъмното звезди чрез дипломатическа поща, а персоналът на резиденцията — малки подаръци, дрехи и сладкиши. Тъкър се бе отбил след закуска, за да й остави малко мече, облечено в униформа на Кралската военна полиция.

— Твоят личен бодигард — каза той. — Дано никога да не се нуждаеш от него.

Сега Креси караше колата из целия диван, вземаше и оставяше мечки по пътя си. Фин лежеше на едната си страна, отпивайки последните остатъци от шампанското, и наблюдаваше решителното й личице.

— Yalla! Yalla, мечки! — викаше тя. — Трябва да побързаме.

— Къде отиват мечките? — попита Фин лениво.

Креси вдигна очи към него.

— За мама — каза тя. Гласът й бе съвсем спокоен, лишен от тъга или някакво друго чувство. Фин се запита какво помнеше изобщо за майка си. Когато казваше „мама“, дали все още виждаше лицето на Миранда в съзнанието си? Или „мама“ бе станало абстрактно понятие? Фин говореше с нея за Миранда винаги когато можеше, показваше й снимки, опитваше се да я предпази да не забрави. Не беше сигурен как да й обясни липсата на Миранда, затова й бе казал, че майка й е излязла на разходка и се е загубила. Нещо като Хензел и Гретел. Креси винаги изслушваше тази история с израз на такъв скептицизъм, че Фин се чудеше дали му вярва.

— Майките не се губят — каза тя най-накрая.

— Ах — отвърна той, опитвайки се да намери точните думи.

— Но тя трябва да се е изгубила, иначе щеше да се е върнала досега и да те намери. Никога не би избрала да бъде далеч от теб, затова явно не е в състояние да намери пътя си към вкъщи.

В този момент обикновено Кресида се разсейваше и се връщаше към подреждането на мечките си или към събирането на малки зелени стафиди от пукнатините в линолеума на кухнята.

Сега бе толкова потънал в мисли, че му бе нужно известно време, за да регистрира внезапната тишина. Кресида бе излязла от дивана, докато Фин, препил с шампанското, бе задрямал на възглавниците, от които не можеше да помръдне. Поклати глава, за да прочисти съзнанието си, и се изправи, за да потърси дъщеря си. Не му отне много време; в момента, в който излезе в коридора, видя малките й боси крачета. Тя лежеше по корем, просната през прага на стаята си, с ръце на кръста, стискайки в лявата си ръка новото си мече бодигард, на което вече бе паднала баретата. Когато стигна до нея, чу успокояващия звук на лекото й похъркване. Колко бе часът?

Очевидно отдавна бе време за сън. Наведе се, повдигна леко натежалото й телце, притисна го към гърдите си и тръгна да я остави в кошарата й.

Фин и Кресида вечеряха рано, когато чуха потропване по вратата, последвано от шепнещи гласове. Който и да бе, явно бе одобрен от Башир — малко по-късно Фин чу някой да го вика от двора. Спусна се бос до долу и отвори вратата пред задъханата Медина, стояща на прага му с препълнени с пакети ръце.

— Няколко неща, които Дядо Коледа остави у нас по погрешка — каза тя.

— Медина — каза Фин. — Ти си мюсюлманка.

— Да, е и? Той е широко скроен човек. И не забравяй, че баща ми е католик. Мисля, че това ми дава някакво право, нали?

Тя тръгна нагоре по стълбите пред него, като придърпваше подгъва на шумолящата си абая, под който се виждаха лъскави червени отворени обувки. Дядо Коледа, наистина.

— Мина! — Креси се зарадва да види своята приятелка и остави морковите си, за да се спусне към коленете на Медина.

— Весела Коледа, habibti! Това е за теб.

Медина внимателно остави купчината пакети в средата на коридора и вдигна Креси, за да я целуне. Фин погледна всички тези кутии, опаковани в блестяща червена и зелена хартия. Откъде бяха те?

— От момичетата — обясни Медина. — Оставиха ги на мен, по разбираеми причини.

Креси вече проучваше кутиите, дърпаше панделките.

— Отвори ги, отвори ги, отвори ги! — извика тя.

Фин се намръщи.

— Моля? — добави тя набързо.

— Добре, habibti, но на горния етаж, нали?

Двамата с Медина донесоха кутиите в дивана и ги сложиха на възглавниците, за да ги разопаковат. Фин разкъса хартията на квадратен пакет с размерите на постелка за маса и намери малка картина на жена. Тя стоеше пред статив, къдравата й коса бе увита в зелен шал. Усмихваше се. С усмивка, която познаваше. Фин обърна опаковъчната хартия, за да погледне картичката. Надя. Беше хубава рисунка. Изведнъж Фин осъзна, че няма никакви картини на Миранда. Висента сигурно имаше много от тях, но очевидно ги бе взела със себе си у дома.

Кресида прокара пръсти по боята и погледна към Фин.

— Мама?

— Мама — потвърди той.

Заедно разопаковаха останалите картини, като оставиха тази на Тазкия за последно. Всички бяха портрети на Миранда.

— Имах някои снимки — обясни Медина. — Те работиха по тях.

Имаше една картина на Миранда, застанала пред Голямата джамия, дългата й бяла пола и блуза се вееха от вятъра; една, на която стоеше пред сергия в Стария град и държеше по един дебел жълт нар във всяка ръка; и друга, на която седеше замислено в дивана, почти на същото място, където сега седяха Фин и Креси. Картината на Тазкия бе малко по-голяма, правоъгълна.

— Внимавай — каза той, когато Кресида почна да разкъсва опаковката. След като махнаха всички пластове хартия, Фин подпря картината срещу една възглавница. Това бе танц. От нечия сватба. Момичета в рокли с ярки пайети населяваха периферията, въртяха се, извиваха ръце във въздуха или върху бедрата им, лицата им бяха замъглени и неразпознаваеми. В центъра бе Мира, в нейната дълга до глезените изумруденозелена рокля, хванала Кресида за малките й ръчички. Креси, облечена в бялата дантела рокля, която Фин бе купил за нея в Лондон, се смееше към майка си, устните й бяха леко разтворени и се виждаха мъничките й бели зъби. Мира гледаше надолу към дъщеря си и се усмихваше, сякаш в стаята бяха само те двете.