Дженифър Стайл
Жената на посланика (28)

Ноември 2010 г.
Миранда

Взираше се към тавана в тъмнината на новия си затвор, без да може да затвори очи, неспособна да заспи. Как можеше отново някога да заспи? Приемаше с радост неудобството на грубия камък под гърба си, пулсиращата болка в главата и в глезена; не заслужаваше нищо по-меко. Ръцете й се отпускаха свободно покрай тялото, влажната риза прилепваше към кожата й. Отчаянието, което бе успявала да отблъсне надалече през последните месеци, най-накрая я завладя, изпълни я с отровата си, започна да поглъща разума й. Как можеше да е толкова глупава? Разбира се, че двете с Айша бяха наблюдавани. Разбира се, че бяха.

Беше изминала само няколко крачки, преди да усети куршума, който се заби в глезена й като чук. Когато се строполи на това стъпало, болката я събори на земята, краката й се сгънаха, докато извиваше тялото си така, че да не смачка Лулоа. Чу мъжки вик, след това се разнесе и гласът на Айша.

След това тропот на крака и ръце, които я сграбчиха и завлякоха обратно по пътя й към лагера. Гласът на Айша премина в силен вой.

— Какво направи? — повтаряше тя отново и отново. — Какво направи?

С груби ръце Айша разхлаби слинга достатъчно, за да издърпа плачещата Лулоа.

— Отнеси я оттук — нареди мъжът.

— Моля ви — примоли се Миранда. — Моля ви, тя има нужда от мен. Моля ви, не я вземайте. Тя ще умре.

— Ако умре, ти ще си виновна. — Мъжът беше слаб, с тънки мустаци и съдран тюрбан. Очите му блестяха студено, непроницаеми. — Ти щеше да я отвлечеш от дома й.

— Вие ме отвлякохте от моя.

Миранда бе забравила всяко чувство за предпазливост в момента, в който куршумът се заби в глезена й. Тя плака, плака с цели дробове, плака от цялото си сърце, плака с тресящи се рамене и корем. Мъжът равнодушно я побутна с приклада на пушката си.

— Ставай — нареди той. — Движи се.

Когато Миранда не успя да се изправи и тялото й се отпусна на земята, той вдигна пушката си и замахна към тила й. И тогава вече тя не бе в състояние да се изправи, дори и да искаше.

Не знаеше точно къде се намира, макар че не можеше да е твърде далеч от колибата на Айша, защото старата жена все още й носеше храна и вода и сменяше парцалите, увити около подутия й глезен. Стаята бе малка, построена от цилиндрични блокове, задушна и тъмна. Сега имаше ключалка на вратата. Не й позволяваха да излиза навън, дори по голяма нужда. Айша й бе дала тенекиена кофа за тази цел; тя вонеше в ъгъла. Нямаше ги бележника и моливите. Носеха й Лулоа само колкото да я нахрани. Едва сега Миранда осъзна каква защита й бе тя, как я бе спасявала от изолацията и самотата. Без детето не й бе останало нищо, освен негодуванието на тялото й и внезапният ужас от положението й.

Мъжете искаха да я убият. Беше ги чула да го казват, да го крещят пред колибата й, спорейки с Айша. Laa laa laa, отвърна Айша. Не, не, не! Тя няма никаква стойност за нас, казваха мъжете. Не можем да получим пари за нея. Защо трябва да я храним, когато самите ние нямаме какво да ядем? Тя е харам. Тя е чистото зло. Трябва да я използваме, за да заявим решително позицията си. Да, съгласяваше се Айша. Да, но изчакайте. Изчакайте, докато бебето порасне. Все още не може да оцелее само. Имаме нужда от жената заради бебето. Трябва да запазим бебето живо. И най-накрая, макар и неохотно, мъжете се съгласиха да изчакат още малко. Неясно точно колко.

Каква позиция искаха да заявят? Дали я бяха избрали, защото бе американка, или защото бе жена на Фин? Кое бе по-голямото престъпление? Или… възможно ли бе да знаят за Висента? И тогава й хрумна нещо още по-ужасно. Възможно ли бе да знаят за нейните ученички? Или за частните й уроци с Тазкия? В края на краищата, пазачите бяха виждали Тазкия да влиза и излиза от резиденцията. Винаги бе напълно покрита, но мазруките можеха да се разпознават по детайли, които западняците биха пропуснали. Характерната походка, формата на чантата, нервното движение на китката. Беше напълно възможно, макар че Тазкия никога не казваше истинското си име на входа, пазачите да са разбрали кой я посещава и на какво я учи Миранда.

Преди Фин Миранда не беше казвала на никого за момичетата. Дори един човек да знаеше, бе прекалено голям риск. И никой, никой не знаеше за сесиите й с Тазкия. Те бяха започнали преди брака й с Фин, след един от последните им часове. В края на урока Тазкия се забави, коленичи на червените кадифени възглавнички, притисна длани до хладното кръгло стъкло и се загледа как на залез-слънце варовиковите скали на родния и град стават от сиви златисторозови.

— Ние нямаме прозорци като този — каза тя на Миранда. — Нашите стаи са затворени.

Когато слънцето се скри зад сградите, плъзгайки се надолу по стените им като жълтъка на счупени яйца, тя се обърна към Миранда и премигна лениво.

— Може ли чаша чай?

Отначало говореха само за работата си — за материали, теория, цвят, баланс, рамки, светлина. Тазкия винаги искаше да научи всичко наведнъж. Миранда извади малката колекция от книги за изкуството, които беше успяла бавно да натрупа, вкарвайки по няколко в куфара си всеки път, когато се завръщаше в Мазрук от чужбина, и двете ги разглеждаха с часове. Първите няколко пъти беше предпазлива. Прескачаше някои художници и картини. Но Тазкия се възмути от цензурата и стисна китката й с късите си, но силни пръсти, докато тя се опитваше да обърне набързо една страница.

— Единствено на теб вярвам, че няма да криеш нищо от мен — каза момичето строго. — Не ме предпазвай. Не бъди като всички останали в живота ми.

Миранда погледна в тези искрени кафяви очи, вперени в нейните, и бавно кимна.

Когато започнаха да се срещат в резиденцията, сгушени далече от любопитни очи на дивана в кабинета й, Миранда показа на Тазкия всичко: портрети, голи тела и от двата пола, прегръщащи се двойки. Тазкия бе очарована от разнообразието на човешките фигури. Когато Миранда й показа „Давид“ на Микеланджело и други мъжки голи тела, тя не трепна, само се загледа с интерес. Беше любопитна за моделите, за отношенията им с художниците. Проститутки ли са били? Или съпруги на художниците? Откъде идват те? Миранда и обясни, че всеки може да стане модел. Голотата пред друг човек не означава задължително сексуални отношения. Да позираш, освен това, бе неудобно. Разказа й за годините, когато като студентка бе позирала по няколко пъти на седмица, за да си плати обучението. Често й бе много студено, в малки, претъпкани стаи, ужасно скучно.

— Няма нищо бляскаво в заниманието — каза тя.

— Тези жени… — Тазкия посочи с ръка към „Голата край камината“ на Делфин Анжолрас, — те, изглежда, се чувстват толкова удобно голи.

— Забравяш, че тялото ти е твое. Трудно е да се обясни. Понякога се случваше да забравя, че тялото ми въобще е там. Освен когато ме заболяваше.

— Но тя сякаш се наслаждава на тялото си… Не мисля, че жените тук се наслаждават на телата си, ако са голи…

— Сигурна ли си? Дори и омъжените жени?

— Може би. Омъжените жени говорят за тези неща само помежду си. Но моите приятелки, те се срамуват от телата си. Научени сме, че сме грозни там долу. — Тя посочи между краката си. — Казват ни, че телата ни са отвратителни и никога не бива да гледаме там или да позволим на мъж да поглежда. Всеки мъж, който постави главата си между краката ти, се смята за слаб. Това е проблемна част на тялото.

— Никога ли не си се поглеждала в огледало?

— Не, не и там.

— Никога?

Миранда се опитваше да осмисли това. Естественото любопитство към тялото очевидно не беше поощрявано от религиозната диктатура.

— Забранено ни е да се гледаме голи в огледалото.

— Дори да гледате сами себе си?

— Aiwa.

— Ясно… — Миранда се вгледа в лицето на Тазкия, завладяна от все по-голяма тъга. — А дали ще ти е забранено да се погледнеш на картина?

Тазкия се намръщи. След това, бавно, в ъгълчетата на устните й се появи усмивка.

— Това не е изрично споменато. Предполагам, че влиза в онези „бежови зони“, както ги наричате вие.

— Сиви зони — поправи я автоматично Миранда. — Нека ти покажа нещо — каза тя. Както седеше с кръстосани крака, се изправи сковано и прекоси дивана, за да вземе друга книга. Седна отново до Тазкия и прелисти страниците й, докато стигна L’Origine du Monde, „Произходът на света“ на Курбе.

— Нека ти покажа — каза Миранда. — Нека ти покажа колко си красива.

И тогава, една нощ в задушаващата тъмнина на затвора на Миранда, мислите й се заблъскаха в черепа й и тя се запита дали всичко това би могло да има някаква връзка със случилото се в Афганистан. Това мистериозно нещо, за което Фин отказваше да говори. Възможно ли бе? Но това бе станало преди повече от седем години, напомни си тя. И терористичните организации тук бяха различни. Безсмислено беше да се тормози за това, когато нямаше представа какво крие в тайна от нея Фин. Трябваше да го накара да й каже, преди да се оженят.

Повече от думите на мъжете, повече от тази смъртна присъда, която бе отложена за неопределен момент, я ужасяваше тишината. За да я отблъсне, за да предпази сърцето си от острата болка на спомените, тя си говореше и пееше сама. Не твърде силно, за да не я чуе някой, но все пак достатъчно, за да стигне гласът й до ушите й и да запълни пустотата. Говореше си предимно на френски и арабски език, защото се опасяваше, че може да я подслушват. Искаше й се да знае повече песни наизуст. Репертоарът й бе оскъден. Помнеше най-вече коледни песни. Това си спомняше след всички тези години. Не популярните песни, които си пееше в спалнята, когато танцуваше, след като се бе къпала. Не и рок песните, които слушаше по време на дългите пътувания с кола. Помнеше коледни песни. Опитваше се да си ги преведе на френски и арабски, когато бе сама, но никога не успяваше да се справи с всички думи (ясли, влъхви и Коледа я затрудняваха особено много) или да ги накара да звучат правилно. Но така имаше някакво занимание. Нещо, за което да мисли, за да не полудее.

Удивително е колко близо до повърхността се издига безумието, когато останеш сам със себе си, мислеше си Миранда. Колко бързо се стопява мембраната между здравия разум и умопомрачението. Чувстваше тъмния натиск на лудостта в черепа си, лудостта, която изкарваше непознати звуци от устата й и караше тялото й да върши странни движения. Всеки ден трябваше да разработва нови тактики, за да я възпира, за да й попречи да я обвие в мрачния си плащ. Музиката бе една такава тактика. Малко по-трудно е да полудееш, докато пееш „Рудолф, северният елен с червения нос“, макар, очевидно, да не бе съвсем невъзможно. Замисли се за Офелия, носеща се по отрупаната с цветя река, напяваща имената на растенията. Чакай, пееше ли? Или просто рецитираше? Миранда приемаше, че Офелия пее, може би просто заради разтворените й устни в картината. Бе гледала „Хамлет“ само веднъж, но образът на Офелия на сър Джон Евърет Миле бе запечатан в мозъка й от безбройните слайдове в часовете по История на изкуството и от посещенията й в галерия „Тейт“. Но Офелия не беше истински човек, напомни си тя. Често се нуждаеше от напомняне, че персонажите в картините невинаги са реални личности. За нея те много често бяха. Е, помисли си тя, ако пеенето не можеше да предпази човек от подхлъзване от ръцете на реалността, то поне добавяше елегантност в пропадането.

Защо оставането насаме ни тласка към лудост? Защо строгият тъмничен затвор е тъй тежко наказание? Колко слаб трябва да е мозъкът ни, за да се изключва толкова лесно? Усещаше как разумът й буквално се облизва и отделя слюнка, жадуващ да се самоизяде. За да спре това, за да попречи на чудовищния мазохизъм на съзнанието си, Миранда почна да си прави система. Сутрин, преди закуска, си пееше седем песни (или стихотворения). Трябваше да са различни всеки ден. Подборът й включваше детски стихчета, O Little Town of Bethlehem, Шекспир, Deck the Halls, песни на Том Лерър, It Came Upon a Midnight Clear^[1]. След това правеше стотина коремни упражнения, лицеви опори, както и йога пози, за да забави отпускането на мускулите си.

Облекчението настъпваше, когато й носеха Лулоа, често вече ридаеща от глад. Миранда живееше за мига, в който бебето я виждаше и малкото й лице грейваше от искрена радост. Удължаваше кърменето възможно най-дълго, слагаше Лулоа на всяка гърда, взираше се в тези тъмни вежди, събрани в дълбока концентрация, докато накрая детето заспеше от изтощение или от задоволство. Когато Лулоа бе с нея, Миранда се фокусираше единствено върху момиченцето. Галеше гъстата й черна коса, кадифените бузи, розово-жълтите й стъпала. Пееше й. Разказваше й приказки. Играеше си с нея, докато не й я отнемеха: „дай пет“ с малките ръчички, „къде е бебето“, гъделичкане по коремчето. Лулоа вече почваше да се смее и се кикотеше неудържимо, когато Миранда криеше лицето си под ризата и след това се показваше отново.

— Късметлийка — казваше й Миранда. — Човек забравя колко малко ни е нужно, за да се смеем.

Когато отнасяха Лулоа, се връщаше към своите упражнения, психически и физически. Опитваше се да си спомни нещо, поне едно нещо, от всяка една година от живота си, като започваше с най-ранните си спомени. Но хронологията бе изненадващо трудна. Образите от детството й бяха смесени заедно като снимки в картонена кутия за обувки, хаотично разбъркани. Ето я къщата, разбира се, прохладна синьо-сива, тип бунгало, с остър наклонен покрив и широка веранда. Дали първият й спомен бе как стои на края на миниатюрната им морава до ръчната косачка, протяга пухкавите си малки ръце, за да избута двете ръждясали колела напред и все не успява, докато най-накрая баща й слага двете си ръце отстрани на нейните и й помага да я бутне напред по малката ивица трева? Или вдъхващото страхопочитание „население“ на тавана й? Със сигурност таванът би трябвало да е първи, имайки предвид колко голяма част от детството си бе прекарала, лежаща по гръб, представяйки си алтернативни реалности.

Майка й, Леонора, която обикновено рисуваше възможно най-абстрактни и неразгадаеми картини, бе покрила скосения таван на Миранда с всичките дванайсет богове и богини от Олимп. Това беше отстъпка към интереса на дъщеря й към разпознаваеми образи, този спазъм на реализъм — ако рисуването на богини може да се приеме като реализъм. Миранда беше толкова завладяна от живота на архаичните богове, че бе подредила колекцията си с гръцки митове на рафта с документалните си книги. Тези джафкащи се човекоподобни божества й бяха по-близки, отколкото който и да е от нейните приятели от училище.

Почти всяка вечер баща й идваше при нея и й четеше от илюстрираната книга на гръцките митове на Ингри и Едгар Парин д’Олер, а Миранда седеше във ваната, докато водата станеше студена. Разви болезнена мания към илюстрацията на Аргус, с покритото с очи тяло. Как се къпеше, когато половината от стоте му блещукащи очи са отворени по всяко време, за да следят Йо? Когато баща й стигаше до тази част от историята, тя затваряше своите очи, опитвайки се да се скрие от плашещия образ на гледащото отвсякъде тяло, но любопитството винаги надделяваше. Отваряше едното си око и надзърташе към рисунката, докато се потапяше във ваната, ухаеща на органичните перли от гардения на Леонора. Как лягаше, като имаше очи на всяка част от тялото си? Дали имаше и на петите си? На дупето си? Не влизаше ли мръсотия в тях? Какво ли беше усещането да имаш сапун в петдесет очи едновременно? Потръпваше, щом си представеше такава уязвимост, и бе много доволна, че Аргус не бе на тавана й.

Миранда вече бе чела Езоп, когато се запозна с гръцките митове, така че бе обречена да търси морала в литературата. Гръцките митове я объркваха. Каква, в края на краищата, бе поуката от легендата за Аргус, отегчен до смърт от приспивните истории на Хермес? Никога да не слушаш тъпи истории? Никога да не затваряш очи? Достойни принципи, мислеше си тя, макар и трудни за изпълнение. Баща й не бе особено полезен. „Това е просто мит, казваше той. Не е нужно да има поука.“ Но Миранда мислеше, че има. Ако не научаваш нищо от една история, какъв е смисълът от нея? Тя искаше нещо, което може да вземе със себе си, когато заминаваше някъде: компас. Все още се чувстваше по този начин спрямо рисуването — че всяко парченце от платното трябва да помогне по някакъв начин, на някого, в реалния живот.

Когато стана тийнейджърка, боядиса боговете и богините на тавана си, покривайки ги с черно, сякаш за да заличи влиянието на майка си. Имаше нужда да започне отново, да започне от нищото. Отначало просто почна да преразказва приказки, като нарисува Снежанка как се жени за джудже; как Хензел и Гретел си строят къща от моркови; и Рапунцел, която се спуска с въжето, направено от собствената си коса, но без никакъв принц наоколо. Разбрах, че съм бисексуална, казваше на приятелите си, когато поисках да бъда и Рапунцел, и спасителя й.

Дали рисуването й помагаше сега, в този живот на полуразпад? Не и да. Не, никой нямаше да се появи, като в „Постигане на невъзможното“ на Магрит, да отвори ключалката на вратата й и да я спаси. Но без каталога от произведения на изкуството в мозъка й, нейният арсенал срещу лудостта щеше да бъде значително намален. През нощта, докато лежеше на тънката рогозка, извикваше в съзнанието си любимите си образи, фантасмагориите на Ремедиос Варо. Представяше си зелена катедрала над главата си, призрачен спътник в каретата си, платна, подобни на драконови крила, тласкащи я напред. Помнеше деня, в който за първи път откри Варо в местната библиотека, и начина, по който сърцето й трепна от почти еротично вълнение. На тези страници видя как границите отпадат, правилата на физиката се променят и жените призовават мистични сили. Майка й намираше манията й по тези строги жени с хлътнали бузи за зловеща, но Миранда предизвикателно покри стените на стаята си с репродукции на „Жена, напускаща психоаналитика си“ (изобразяваща жена в мантия, която пуска отрязаната глава на мъж в кладенец), „Проучване на изворите на река Ориноко“ (жена плаваше сама с лодка, направена от жилетка) и „Срещата“ (седнала жена, която разтваряше гръдния си кош само за да намери собственото си лице, надничащо към нея).

Когато съзнанието й се скиташе из спомените от детството й, тя се връщаше към първия си курс по История на изкуството и мислено преглеждаше слайдовете. Дали да започне с палеолитните пещерни рисунки от Южна Африка? Шумерите? Египтяните? Нямаше значение. Днес щеше да започне с Венера от Холе Фелс. Какво би могло да е по-древно? Тя не беше част от учебната й програма по История на изкуството, разбира се, защото още не бе открита, когато Миранда ходеше на училище. Но определено бе най-древната подобна статуетка.^[2] Затвори очи и видя подутия корем и късите крака, добави странните, отричащи гравитацията кълба на гърдите, представи си човека, който първи бе видял тази фигура от бивни на мамут. По някаква причина смяташе, че скулпторът сигурно е бил жена въпреки неправдоподобните гърди. Миранда си представяше дебелата безглава жена като някаква полубогиня. Може би носенето на закръглената женска статуетка като амулет увеличаваше плодовитостта? Но защо нямаше глава? Дали бе нарочно, или някога бе имала, но през вековете бе изчезнала без следа? Тези въпроси бяха успоредните решетки, около които се извиваше и усукваше съзнанието й, за да се съхрани гъвкаво и силно.

Амулетите и ритуалите допадаха на Миранда, връзваха се с любовта й към окултното, към магиите, към необяснимото, макар че не изповядваше конкретна вяра. Най-близкото нещо до религия, на което бе изложена като дете, бе непоколебимата вяра на родителите й в моралното задължение да се рециклира, да се купуват органични зеленчуци и да се гласува на всички избори, без значение колко незначителни са. Макар повече или по-малко да бе приела тези принципи, единственото нещо, в което истински, страстно вярваше тя, бе живописта. Само когато седеше пред статива и прехвърляше образите от съзнанието си към върха на четката, чувстваше възможността за божествено проявление. А сега това й бе отнето.

Нощем, когато й донасяха Лулоа, Миранда си спомняше приспивните песнички, които пееше на Кресида. Любимата й беше Hush, Little Baby. Миранда така и не бе научила истинските думи на песента, затова си бе измислила свои. „Шшш, малко бебе, не плачи, мама ще ти пее до зори. Ако песента не те приспи, мама ще ти купи кукли три. Ако тези кукли счупиш ти, мама ще ти купи грозд зелен. Ако гроздът сок не ти даде, мама ще ти купи рокли две. Ако роклите си скъсаш ти, мама с нов ден ще те дари…“ И така нататък. Без значение какви други стихчета пееше, по някое време все стигаше до „новия ден“. И тогава спираше, за да не трябва да каже: „Ако този нов ден не се роди…“ Не можеше да понесе мисълта за ден, в който зората няма да изгрее за дъщеря й. Понякога минаваше през четиридесет и седем стиха, преди да стигне до чисто новия ден, понякога се озоваваше там само след девет. Поне нямаше този проблем, когато пееше на арабски или на френски.

Само когато пееше тези песни, на себе си или на Лулоа, Миранда си позволяваше да потъне в спомени за дъщеря си. Затваряше очи и отправяше думите си към града или към мястото, където бяха в момента Кресида и Фин, сякаш все още притежаваше силата да утеши дъщеря си. Ще се върна у дома при теб, обещаваше тя в тъмното. Ще се върна у дома. Ще се върна у дома.