Дженифър Стайл
Жената на посланика (68)

8 май 2011 г.
Миранда

Миранда приклекна в празен парцел срещу училището, държейки Кресида под мишниците, докато момиченцето пишкаше в прахта. До тях Тазкия придържаше Лулоа на бедрото си, с притеснен вид.

— Добре че ни хрумна да отидем сега — каза Миранда на дъщеря си. — Това ще бъде дълго пътуване.

Дръпна нагоре панталоните на Креси и я хвана за ръка. С другата си ръка носеше куфара, който бе приготвила за себе си и за момичетата. Тазкия носеше своите вещи в малка раница.

— Готова ли си? — попита Миранда, обръщайки се към приятелката си. Тазкия кимна сковано и те пресякоха улицата заедно. Миранда чувстваше притеснението й и й се искаше да хване й нея за ръка, да й предложи някаква утеха. Но нямаше време, а и не разполагаше с повече ръце.

Въпреки предупреждението на Фин, тя се смая от огромния брой американци, проправящи си път към предната част на имиграционните линии. Стотици, може би хиляди жени, мъже и деца се стичаха покрай тях към ръждивочервените врати на сивата сграда на училището с плосък покрив, мъкнещи куфари и бутилки с вода. Откъде, за бога, бяха дошли? Миранда почти никога не бе виждала американци в Мазрук. Възможно ли бе всички да са служители в посолството, пуснати най-накрая от затворения им комплекс? Със сигурност там нямаше начин да има толкова хора.

— Добре.

На входа на училището Миранда остави куфара на земята и пусна ръката на Креси, за да извади документите от чантата си. Ето ги: американските паспорти за нея и Кресида (двойна гражданка на Съединените щати и на Обединеното кралство), британски временни документи за пътуване за Тазкия и бебето. Когато вдигна глава и видя зашеметеното изражение на Тазкия, изведнъж бе завладяна от съмнения. Те дори не бяха дали шанс на семейството на Тази или на Адан да реагират на случилото се. И все пак, тя бе тук. Тазкия не би дошла при нея, ако не знаеше, че е в опасност. Спомни си отново за нещастната Айла, за обгорените й длани.

— Да взема ли Лулоа?

Миранда носеше един от новите си домашно направени слингове, готов за бебето. Но Тазкия просто стоеше безмълвно там и се взираше в нея.

— Тази — каза Миранда, взе внимателно детето от ръцете й и го притисна до себе си. — Тази, ще се оправим. Ще бъда с теб през целия път, обещавам. Ще ми се довериш ли?

Тазкия поклати глава бавно, без да откъсва очи от нейните.

— Не мога да дойда — каза тя категорично. — Не мога.

Паника прониза сърцето на Миранда.

— Тази, трябва! — провикна се тя. — Ти си в опасност тук. Ако не заради семейството си, то заради тази война; Тази, страната ти е на път да бъде разкъсана на две.

Дребната фигура до нея не се помръдна, краката и бяха здраво впити в земята.

— Тогава и аз ще бъда разкъсана с нея.

Вдигна ръка, сякаш за да докосне Миранда, след това я отпусна немощно.

— Ти не разбираш; за мен няма живот без семейството ми. Няма свят без семейството ми, няма страна, няма дом. Ние не сме като теб, не можем да се пресаждаме другаде.

— Но ти никога не си излизала оттук, няма откъде…

В гласа на Миранда звучеше отчаяние — отчаяние да спаси приятелката си, но и себе си. Тазкия бе причината да остане тук, човекът, който бе насочвал действията й през последните няколко години. Възможно ли бе целият й труд, цялото старание, цялото й менторство, внимателното култивиране — всичко това да се бе оказало напразно? Нима единственото нещо, което бе постигнала, бе да тласне ученичките си към пропаст, която не можеха да избегнат?

— Всичко, което познавам, е тук.

— Но ти не можеш да създадеш нищо тук! Не можеш да бъдеш художник, не можеш да бъдеш себе си!

Тазкия я изгледа с любопитство, сякаш я виждаше за пръв път.

— Ако не мога да бъда това, което съм тук, тогава коя съм аз сега? Коя съм била през целия си живот? — Замълча, линиите на лицето й изведнъж се отпуснаха, вече бе спокойна. — Мира — каза тя. — Живописта не е живот. Четките, платното и боите не са живот. Те са удоволствие, лукс, а не самият живот.

Наведе се към Кресида, която бе седнала на куфара й се преструваше, че кърми плюшеното си мече.

— Креси — каза тя и положи малката си кафява ръка върху тъмните къдрици, — грижи се за майка си. — Целуна детето по бузата и се изправи. Погледна обърканата Миранда. — Трябва да кажа още нещо. Не бива да вземаш бебето.

Миранда се взираше безмълвно в нея.

— Това е нейният дом. Хората й са тук.

— Тя си няма никого! — извика Миранда. — Тази, мислех, че разбираш.

— Може да има Надя.

— Надя? — Миранда не проумяваше напълно думите и.

— Надя е от племето й. Семейството й ще я вземе.

— Но, Тазкия…

Защо Надя никога не бе казала нищо? Не бе дошла нито веднъж в резиденцията след спасяването на Миранда.

— Ще направиш това, което си решила, разбира се. Но трябваше да го кажа. Така че си помисли, моля те, преди да тръгнеш.

За момент Миранда забрави да диша. Как бе възможно най-близкият й човек тук да не може да я разбере? Лулоа не познаваше друга майка, освен нея. И тук тя щеше да страда така, както и Тазкия, както всички местни жени, предали доброволно живота си и всички решения за него в ръцете на мъжете. Ако изобщо оцелееше. Миранда бе смазана, сърцето й едва намираше сила, за да тупти.

— Ma’a salaama, приятелко моя.

Тазкия целуна още веднъж Кресида, Лулоа и Миранда, преди да се обърне и да си тръгне. Не погледна назад.

Едва след като приятелката й изчезна сред тълпата от напускащи страната хора и напълно се скри от очите й, почти парализираната от шока Миранда осъзна, че има нов проблем. Без Тазкия, която да се представи за майка на Лулоа, нямаше как да изведе детето извън страната. Ужасът от тази перспектива временно я накара да забрави разбитото си сърце. Скръбта и душевните терзания трябваше да почакат.

— Мамо, може ли бисквитка? — Кресида я дръпна за полата.

Миранда бръкна в чантата си, извади шоколадче с плодове и ядки и й го даде. Лулоа изхленчи, възмутена, че е пропусната, и Миранда й отчупи едно парченце. Спечелвайки си по този начин минутка спокойствие, извади телефона от джоба си и позвъни.

Трийсет минути след като затвори, Фин пристигна. Излезе от бронираната кола и притисна малък кафяв плик в ръката й.

— Използвай това — каза той. — Ще се оправим с последствията по-късно. Най-важното сега е да се измъкнете.

Креси се спусна да прегърне краката на баща си, а Миранда отвори плика и зърна познатия виненочервен цвят на паспортите на Обединеното кралство.

— На кого е?

— Това не е важно. На някого, който не дойде да си го вземе.

Миранда отвори паспорта, за да види снимката. Тъмнокожо бебе, на около година, се взираше тържествено в нея. Изобщо не приличаше на Лулоа.

— Сигурен ли си?

— Спри да ме питаш дали съм сигурен — каза той с раздразнение. — Мисля, че отдавна съм доказал решителността си.

— Съжалявам! — Миранда усети, че ще се разплаче. Дали това бе началото на края? — Толкова много съжалявам.

Едва сега изведнъж почувства загубата с цялата й чудовищност: не само кариерата на Фин, но и целият им живот заедно, всичко, което познаваха. Всички, които познаваха. Погледна го и се опита да се усмихне.

— Тъкмо започнах да схващам тая работа със съпругата на посланика.

— Така е, справи се. — Хвана ръката и. — Трябва да се връщам.

Но не помръдна. Останаха така за миг, гледайки се с невиждащи нищо и никого другиго очи, хаосът около тях отстъпи някъде надалеч.

— Ще успеем ли? — попита тя накрая. Не питаше за кораба, нито за новата страна. Питаше за нещо по-голямо, нещо, което включваше всичко и всички тях.

— Не знам — каза Фин, като отпусна за кратко ръка на топлата главичка на дъщеря си. — Надявам се.

Тя не беше сигурна на кой въпрос й отговаряше.