Дженифър Стайл
Жената на посланика (55)

14–15 февруари 2011 г.
Фин

Фин седеше на ръба на леглото, загледан в жена си. Ето я, свита на една страна на пода, достатъчно близо, за да я докосне. Можеше да се протегне и да прокара пръсти по гърдите й. Можеше да докосне късите еластични къдрици на косата й, но знаеше много добре, че не бива да го прави. Все още не. Тя бе тук. Жива, относително невредима. Беше си у дома. В кой дом всъщност? Беше объркан за това, което щеше да се случва от тук нататък. Службата искаше да се приберат в Лондон веднага щом бе възможно. Можеше да се оттегли от поста по-рано, му бе казал Уилкинс по телефона, когато му се обади да му каже за появата на Миранда. Можеха да се върнат в Лондон, така че тя да получи всички лечения и консултации за травмите, от които щеше да се нуждае, а той можеше да работи в мазрукския отдел, докато се появи друго подходящо назначение за него.

— Няма да бъдеш санкциониран за преждевременното напускане на мисията — каза Уилкинс. — Не е като да си позволил съпругата ти да бъде отвлечена.

Фин бе реагирал сдържано. Познаваше жена си много добре, за да дава обещания от нейно име, преди да е говорил с нея. А вчера — днес? — определено не бе моментът за това. Имаше толкова много неща, твърде много други неща. Двамата с Креси бяха пристигнали в резиденцията и завариха Миранда в безсъзнание на дивана в предния салон. Сърцето му спря да бие за миг, но Силия побърза да го успокои.

— Просто припадна, Фин. Добре е. Тя е добре. Изглежда малко наранена, но като цяло е добре. Обадих се на д-р Джей.

Фин коленичи до главата на Миранда.

— Ще ви оставя — каза Силия, отстъпвайки към стълбите.

Той погледна жена си. Слаба, мръсна, със сплъстена коса. Протегна ръка към лицето й, искаше да я докосне, но се сепна. Не искаше да я стресне. Облекчението го заля, разтърси тялото му и най-накрая сълзите му потекоха свободно.

— Това мама ли е?

За момент бе забравил Кресида, толкова потресен бе от вида на немощната си жена. Тя стоеше зад него, вкопчила пръсти в ризата му.

— Да, скъпа, това е мама. Сега е малко болна, но ще се оправи.

Кресида гледаше със съмнение. Взираше се в майка си, но не помръдваше.

— Можеш да я докоснеш, ако искаш, да я целунеш. Мисля, че това ще й хареса.

Креси надникна иззад баща си, за да погледне по-добре.

— Тя мирише — сбърчи нос детето. — Защо мирише така странно?

— Беше се изгубила, habibti. Трябва да говорим с нея, за да разберем какво е станало.

Сърцето му прескочи. Беше ужасен от това, което тя щеше да му каже. Не личеше да е изтезавана, но човек не може да каже това от пръв поглед. Колко големи бяха щетите?

— СЪБУДИ СЕ, МАМО! — извика Креси и запляска с ръце.

Звукът на гласа й и на пляскащите малки ръце близо до ухото й стресна Миранда, която се изправи рязко и се огледа с широко отворени подивели очи. Тя извика, придърпа коленете до гърдите си и се отдръпна назад, към по-безопасния диван. Кресида се втренчи в нея и също отстъпи бавно назад.

— Това не е мама — прошепна тя.

Фин приклекна до жена си, но внимаваше да не я докосва.

— Това съм аз, Мира, аз съм.

Секунда по-късно очите на Миранда се проясниха и тя осъзна присъствието му.

— Фин? — попита, протягайки предпазливо пръсти, за да докосне ръкава на ризата му.

— Да.

Той стоеше там, ухилен като идиот. Тя му се усмихна в отговор, докато тялото й почна да трепери. Отначало леко, после по-силно, докато мръсните й дрехи, полата и блузата почнаха да се тресат целите — Фин не бе сигурен дали от облекчение, или от страх.

— Вече си в безопасност — каза той и положи нежно ръка на коляното й.

Тя просто се взираше в него и поклащаше глава с преливащи от сълзи очи.

— Не, никога вече. — И едва тогава най-накрая видя дъщеря си. — Креси! — извика тя и протегна треперещата си ръка.

Но момичето продължи да отстъпва назад, скривайки се зад сигурния гръб на баща си.

— Ти се изгуби — каза обвинително то. — И миришеш. — Обърна се към Фин. — Нещо не е наред с миришещата дама.

— Можеш да говориш! Ти говориш! — Миранда плачеше и се смееше, и гледаше към Фин, който хвана ръката й в своите. Само когато почувства грубата тъкан, забеляза кървавата превръзка.

— Мириша — каза му тя на арабски, зъбите й потракваха.

— Как може да мислиш изобщо, че ме интересува това!

Челото на Миранда внезапно се сбърчи.

— Къде е Лулоа?

— Кой? — Фин изведнъж се зачуди защо тя още говори на арабски.

Доктор Джей влезе в момента, в който Негаси се появи от кухнята, носеща на ръце малко дете със сивкава кожа.

— Umi! Мама! — извика детето и протегна ръце към Миранда.

— Негаси! — усмихна се през сълзи Миранда на икономката си. — Това е Лулоа.

— Мадам — Негаси дойде и я прегърна. И после Теру и Деста, и градинарите, и Тъкър, и Дакс, всички бяха тук, посягаха към нея, плачеха и се смееха, тълпяха се около нея. Лулоа се разплака в ръцете на Негаси.

— Нахраних я с банани и йогурт — каза икономката на Миранда. — Добре ли е така? Беше гладна.

Миранда се пресегна, пое детето от нея и го залюля в прегръдката си. Докато му тананикаше и пееше на арабски, телцето му бавно се успокои. Дакс и Тъкър се оттеглиха, като обещаха да се върнат по-късно.

Фин коленичи до жена си, завладян в равна степен от еуфория и объркване. Миранда внезапно го погледна притеснено.

— Фин, можеш ли да се обадиш на Тазкия? Кажи й, че съм тук и всичко е наред.

— Ще се обадя на всички по-късно, скъпа, след като си починеш — постави той ръка на косата й, сплъстена и мазна под пръстите му.

— Не, не. Момичетата ме докараха тук. Чакат да им звънна, че съм пристигнала. Моля те, просто се обади!

— Момичетата? — Фин се изправи, извади телефона си и потърси номера на Тазкия в контактите си.

— Тук е — каза просто той, когато тя вдигна. — Вие ли я доведохте?

— Помислихме, че в резиденцията ще е най-безопасно за нея. Добре ли направихме? Тя как е?

— Дали сте постъпили добре? Тазкия, това е най-фантастичното нещо в света.

Доктор Джей, получилата образованието си в Англия индийска лекарка, която лекуваше цялото посолство, чакаше спокойно в края на стаята, стискайки голяма черна чанта. Тя обикновено не правеше посещения по домовете, но това не можеше да се нарече обикновена ситуация. Силия бе тази, която най-накрая отпрати всички, като се появи от горния етаж и помоли персонала да се върне в кухнята.

— Ще поговорите с нея по-късно — каза тя. — Но Миранда в момента се нуждае от спокойствие. И от лекар.

Поведе Фин и Миранда към горния етаж, към старата им спалня, където доктор Джей можеше да я прегледа. Миранда не искаше да остави момичетата долу.

— Искам да видя дъщеря си — каза тя. — А и Лулоа ще се уплаши.

— Те ще дойдат след минутка — обеща Фин.

— Трябва да прегледате и Лулоа — обърна се Миранда към доктор Джей, докато тя опипваше подутия и глезен. — Сигурна съм, че е недохранена и може да има кой знай още какви болести.

— Всъщност — каза доктор Джей, когато до този момент не бе произнесла нито дума, — преди да превържа ръката и глезена й, защо не я отведете в банята? Детето също. Трябва да се изкъпят и почистят.

След като инжектира обезболяващо на Миранда, лекарката се оттегли долу за чаша чай, а Фин напълни ваната с топла вода и ароматни соли. Миранда лежеше неподвижно в леглото и го гледаше с изморени очи, докато той нежно я разсъбличаше. Дали лопатките й винаги се бяха подавали в такива остри малки триъгълници? Уплаши се, когато видя колко е слаба. Кожата над ребрата й бе бледа, насинена и покрита с малки червени ухапвания. Имаше и по краката, корема и ръцете. Някои се бяха подули и изглеждаха възпалени. Тъмни косми покриваха прасците и мишниците й. Единият глезен бе двойно по-голям, а и какво бе станало с ръката й? Едва когато разви напълно кървавото парче и го свали от дланта й, тя трепна и присви очи от болка, докато той издърпваше и последната ивица от зейналата дупка в лявата й ръка. Фин се опита да сдържи гаденето и й се усмихна успокояващо.

Въпросите си пробиваха път до устните му, но се боеше да не я притисне, да не влоши случайно състоянието й. Ако страдаше от някакъв посттравматичен стрес — както най-вероятно бе — не можеше да си спомни как би трябвало да се държи с нея.

Приклекна, плъзна ръце под голото й тяло и я отнесе в банята като бебе, както носеше Креси. Тя затвори очи, когато кожата й докосна топлата вода и почти веднага я превърна в сива и ръждясала маса. Фин покри с шампоан това, което беше останало от косата й, сапуниса тялото й, нежно прокара кърпа по ухапванията и раните й. Страхуваше се да докосне ръката й, затова само обля раната с вода. Когато я изплакна веднъж, пусна мръсната вода да се оттече и отново напълни ваната. Миранда лежеше неподвижно. Когато затвори кранчето, Негаси почука и влезе, носейки странното дете на ръце, а Креси я последва, хваната за полата й. Миранда се изправи рязко.

— Дай ми я.

Фин й помогна да измие бебето; Креси се бе навела над ваната и гледаше очарована.

— Креси, това е Лулоа — каза Миранда. — Тя преживя някои трудности. Ще бъдеш ли особено мила с нея?

— Защо е имала трудности? Защо?

Кресида изобщо не намираше за странно, че майка й — или тази жена, която твърдеше, че й е майка — говореше на арабски.

Всички, с изключение на баща й, й говореха на арабски или амхарски.

Миранда се наведе през ваната, за да целуне по бузата дъщеря си.

— Липсваше ми толкова много, habibti — каза тя. — Липсваше ми повече от всичко в този свят.

Повече, отколкото ти липсвах аз, не можа да се въздържи да не се зачуди Фин. Но не го каза на глас.

Лулоа се пресегна към Миранда, отваряйки устни като малка рибка.

— Фин — каза Миранда. — Трябва да я накърмя. Но не мисля, че Креси…?

Озадачен и все още неразбиращ, Фин изведе дъщеря си от банята. Силия бе оставила купчина пухкави бели кърпи на леглото, заедно с хавлиен халат и памучна лятна рокля и бикини.

— Изпратихме хора до Стария град за нещата ви — каза тя на Фин през затворената врата. — Трябва да са тук до час.

Когато Миранда беше суха и облечена, тя протегна ръка към Кресида.

— Подуши ме сега.

Дъщеря й предпазливо подуши ръката й, но не дойде по-близо.

— Моята мама не говори като теб — каза тя.

Фин видя болка да се изписва на лицето на Миранда.

— Тя просто се нуждае от време — каза той.

Миранда кимна, преглъщайки сълзите си.

Доктор Джей се върна да прегледа и Лулоа, и Миранда, дезинфекцира и превърза различните й рани, сложи шина на пострадалия глезен.

— Ръката ви трябва да бъде прегледана от хирург — каза тя. — Възможно най-скоро и за предпочитане, не тук. Когато се върнете в Лондон. Има повредени мускули и сухожилия, вероятно и някои от по-малките кости. Нужен ви е специалист, ако искате да използвате отново тази ръка. Ще ви предпиша антибиотици.

Миранда решително поклати глава.

— Не мога да замина за Лондон. Трябва да се грижа за децата.

— Ще ви е нужна помощ и за тях, докато не оправите това.

Но Фин се замисли за нещо друго.

— Това е ръката, с която рисува — каза той. — Трябва да я оправите.

— Не мога да си тръгна — погледна го умолително Миранда.

— Скъпа, ще говорим за това по-късно. Ще оправим всичко, обещавам.

— Що се отнася до детето — продължи докторът, — вероятно има недостиг на витамин D. Което може лесно да се оправи. Може да се наложи да й вземем кръв, за да видим дали има и други проблеми. Предполагам, не знаете дали са й правени някакви ваксинации?

— Сигурна съм, че няма никакви.

— Ще й направим, веднага след като двете си починете няколко дни и се подсилите с добра храна.

Деста донесе кашона с омалелите дрехи на Кресида от старата й стая и Миранда извади фланелата пижама с планети, която навлече върху слабичкото тяло на Лулоа. След като всички бяха облечени, Негаси се появи със супа от моркови и леща и малко хляб върху поднос. По средата на купата си Миранда започна да се плъзга надолу по дървената табла на леглото като някоя от меките кукли на Креси, които тя отхвърли в полза на косматите животинки. Фин взе купата, помогна на Негаси да довърши храненето на Лулоа и понеже не знаеше какво друго да прави с нея, я намести до Миранда. Беше очаквал Кресида да протестира срещу претенциите на Лулоа към майка и, но дъщеря му все още бе предпазлива, несигурна. Нямаше ни най-малко желание да се качи в леглото с тази непозната, която твърдеше, че е изчезналата й майка, и бе щастлива, когато Фин я сложи да си легне в старото й креватче, което служителите на посолството бяха донесли заедно с останалата част от вещите им от къщата им в Стария град. Докато лежеше неподвижно, заобиколена от свитата си от мечки, Фин й почете от оригиналната книжка за мечето Кордирой, нейната любима; четеше я и за тримата, като благословия.

Часове по-късно се качи до жена си и посегна да я притегли към себе си. Отчаяно искаше да се обвие около нея, за да я накара да се почувства защитена и сигурна. Но в момента, в който я докосна, тя се изправи с вик и му бе нужен половин час, за да я успокои отново. Детето не се събуди.

— Не мога да заспя — прошепна му тя около два през нощта, когато се събуди за втори път. — Леглото е твърде меко.

И тя се плъзна надолу, като придърпа одеялото върху себе си. Миг по-късно Лулоа започна да плаче неутешимо, докато Фин я взе и я сложи до Миранда.

Сега Лулоа бе простряна на пода до нея, светещият Сатурн на корема й се надигаше и спускаше при всяко нейно вдишване. В един от ъглите на стаята Кресида тихо похъркваше в кошарата си. Фин също не можеше да заспи, но не мекотата на леглото го държеше далеч от ръцете на Морфей. Защо Миранда се грижеше за това дете и кои бяха родителите му? Какво щяха да правят сега? Форин офис щяха да искат да разговорят утре с Миранда, за да я убедят да се качи на самолета и да отлетят за Лондон. Но Фин осъзна, че това ще бъде по-трудно, отколкото си мислеше. Много, много по-трудно.