Дженифър Стайл
Жената на посланика (66)

6 май 2011 г.
Миранда

Миранда бе коленичила на пода в стаята на Креси и вадеше дрехи и играчки от чекмеджетата. Дъщеря й стоеше до нея и я наблюдаваше с любопитство. Тазкия, която нямаше нужда да пренарежда малкото си вещи, си играеше долу в трапезарията с Лулоа.

Трудно й бе да реши какво да вземе. Съвсем малко дрехи, каза си Миранда. Предимно снимки, няколко играчки и книги, памперси. Мечета. Прегледа дрехите на Кресида, отдели бебешките неща, които й бяха омалели: първите й гащеризони, покрити с маймуни и лъвове; малка вълнена шапка във формата на ягода; ръчно плетен арански пуловер^[1]. Дали някога щеше да види тези неща отново?

— Виж, Креси — каза тя, като издърпа вълнено животинче от най-долното чекмедже. — Това е овцата, която използвахме, за да можеш да заспиш нощем.

— Как? — попита Креси. — Как?

Вече бе толкова висока, че Миранда все още се стряскаше понякога. Всяка част от нея бе по-дълга и по-тънка; лицето й бе загубило част от своята закръгленост. Само очите й бяха същите, големи и зелени, с дълги мигли като на баща й.

— Тя издава звуци, чуй, ето така… — Миранда завъртя ключа на гърба, докато се разнесоха звуци, подобни на лек дъжд. — Знаеш ли какво е това?

Кресида се протегна към овцата и се заигра с ключа, докато животното започна да се тресе, издавайки ритмичен звук.

— Този звук ли?

— Това е биенето на сърцето на мама. Трябваше да те успокои, защото това е звукът, който си чувала, когато си живяла вътре в мен.

Кресида долепи овцата до ухото си и слуша притихнала няколко минути.

— Как така съм живяла вътре в теб? — попита тя.

Миранда сложи ръка на корема си.

— Ето тук. Ти живя точно тук. Ще ти покажа…

Допълзя на ръце и колене до библиотеката и извади фотоалбум от долния рафт.

— Виж, habibti, това си ти.

Имаше повече от десетина снимки от ултразвуковите прегледи — всеки път, когато ходеше на преглед, й правеха нова снимка. Определено отиваха в багажа. Кресида се загледа изумено в снимките.

— Това аз ли съм? — каза тя, проследявайки с пръсти очертанията си в петия месец, съвършено заоблената си глава, малките огънати крачета.

Миранда извади още един албум, със снимки от цялата си бременност, и трети — с първи снимки на Кресида, когато тялото й все още бе покрито със защитната жълта мазнина, и тя гледаше с широко отворени и объркани очи. Момичето разгърна с любопитство страниците.

— Мама? — посочи тя снимка, на която се виждаше изтощената Миранда с подпухнали очи, държаща спящото дете. — Моята мама?

— Да, скъпа. Това е твоята мама. Това съм аз. Аз съм твоята мама.

Кресида се втренчи намръщено в снимката и след това обратно към нея, сякаш ги сравняваше.

— Мама — повтори тя замислено, неопределено. Но когато Миранда докосна раменете й, тя се отпусна с доверие в прегръдката й.