Дженифър Стайл
Жената на посланика (49)

14 февруари 2011 г.
Фин

Фин лежеше буден, заслушан в самолетите. Не знаеше, че има още една вълна от държавни бомбардировки, но разпозна шума от двигателите. През първата му година тук имаше поредица от бомбардировки, но те бяха спрени — поне временно, докато той преговаряше с шейховете, точно преди Миранда да бъде похитена. Сега чуваше звука на неговите години усилия да се срутва в нищото. Въпреки цялото си старание, Силия не бе успяла да убеди шейховете да продължат преговорите, не и с жена начело на масата. Този над главата му бе звукът на провала. В посока север. Мамка му. Север. Изправи се в леглото, грабна мобилния си телефон от пода и набра номера на Дакс, който вдигна на първото позвъняване.

— Сър? — каза той енергично, свикнал на среднощни разговори.

— Те отново бомбардират скапаните бунтовници, Дакс.

Фин излезе в коридора, за да не събуди Кресида.

— Да. Чухме още вчера вечерта.

— Трябва да поговорим.

— Идвам до десет минути.

Фин се навлече набързо в дънки и блуза с дълъг ръкав. Нощите тук бяха студени. Докато стигне на долния етаж, Дакс вече чакаше на вратата, всеки косъм от главата му бе старателно пригладен и на мястото си. Дали изобщо някога спеше?

— Да се поразходим?

— Не мога. Креси.

— Да, вярно.

— Можем ли да говорим в градината?

Дакс влезе през портата и се огледа, сякаш очакваше да открие шпиони, сгушени в ъгъла на буренясалата им малка градинка.

— Може би. Имаш ли радио?

Фин качи стълбите по две наведнъж и се върна с малко преносимо радио. Включи го на някаква арабска музикална станция, усили звука и го постави на земята пред тях. Двамата с Дакс седнаха рамо до рамо, облегнати на каменната стена, която ги разделяше от съседите. Фин се приведе към Дакс, за да не му се налага да повишава глас.

— Миранда е някъде там, нали? Така поне смятаме?

— Напълно вероятно. Въпреки че не разполагаме с достатъчно информация, за да продължим търсенето.

— Ние трябва да го направим. Какво са си мислили, да бомбардират някъде, където би могла да е? Какво, по дяволите, Дакс…?

— Съжалявам, нямахме достатъчно време, за да ги предупредим…

— Нима те не знаят? Те трябва да знаят поне това, което знаем и ние, и да са наясно…

— Колкото и да е странно, не мисля, че приоритетите ни са едни и същи.

— Имаме ли човек, който може да отиде?

— Ще видя какво мога да направя.

— За бога, Дакс, ако никой друг не тръгне, аз излизам веднага оттук и си хващам такси.

— С цялото ми уважение, Фин, колко далеч си мислиш, че ще стигнеш без пътни документи? Освен това със сигурност ще бъдеш убит. Все още си в първите десет в списъка на предпочитаните мишени. Всъщност първите пет. Всяка бойна група може да те отвлече по пътя ти натам.

— Тя може да бъде убита, Дакс. Може да пострада. Трябва да стигнем дотам. Дали проходът е отворен?

— Не съм сигурен. Ще говоря със Силия. Ще намерим начин.

— Сега, Дакс, моля те. Преди следващата атака. Преди тя… Точно сега.

— Заемам се. Ще звънна сутринта.

Дакс се изправи, изтупа панталоните си и стисна ръката на Фин, преди да се изниже през портата.

Фин не можа да се върне в леглото. Дълго крачи от единия до другия край на коридора, потънал в мисли. Какво друго можеше да направи? Бездействието му го убиваше. Трябваше да е там, трябваше да намери жена си, не да умолява другите да го правят вместо него. Ако не беше Кресида, щеше да е вече там. Щеше да е намерил начин.