Дженифър Стайл
Жената на посланика (16)

17 септември 2007 г.
Фин

Миранда най-накрая заспа, със засъхнала сол от сълзите по миглите и страните си, стискайки кърпичка в едната си ръка, но Фин не го хващаше мира, не можеше да остане в леглото. Грозната вина бе възкръснала от плиткия си гроб и бе обвила сърцето му с лепкавите си пръсти. Имаше ли право да се ожени за Миранда, без да й разкаже тази история? Имаше ли изобщо право да остане до нея в това легло? Мина по коридора до банята и нахлузи халата си. Нямаше достатъчно място за разходка в тази къща. При целия чудовищен размер на резиденцията го обземаше клаустрофобия. Прибра ключа, нахлузи чехлите си и тръгна надолу по стълбите към тежката входна врата.

Щом излезе, слезе по стълбите и стъпи на порестата трева, където чехлите му мигновено се напоиха с роса. Топлият бриз погали врата му и по гръбнака го побиха тръпки. Беше нежна нощ, мека, ухаеща на жасмин, с ярко светеща луна. Нощ, която подхранва мечтите и успокоява страховете. Нощ, каквато той по никакъв начин не заслужаваше. Градът беше необичайно притихнал около него, не се чуваха ръмженето на автомобилите от главния път, песента на мюезините или виковете на продавачите. Всички добри мюсюлмани около него спяха спокойно в леглата си, в очакване на призива за ставане за сутрешната молитва. А той бе тук, с гузната си съвест и без никакъв Бог. Единственото нещо в света, което имаше някакво значение за него, бе Миранда. И не беше сигурен, че ще успее да я задържи.

Къде ли беше сега Афсун? Дали все още бе жива? Или, в крайна сметка, бе отговорен и за нейната смърт? Беше прекалено опасно за него да се опита да разбере. Или поне така се убеждаваше сам. Може би просто не можеше да понесе да научи истината. Дори и сега, онази нощ в Афганистан — 19 март 2003 г., дата, която никога нямаше да забрави — изплуваше в съзнанието му лесно, незабавно, незаличимо. Звуците и миризмите на онази страна, които не бяха особено различни от тези на Мазрук. Гърмящите мюезини, безоловните изгорели газове, блеещите кози, тамянът, натрапчивата липса на женски смях, горящият боклук, подрънкването на рубаб^[1], потта, розите. И вкусът на горещия метален прах в устата му.

— „Спи с жени от НАТО“ — мърмореше си Фин онази нощ, докато се въртеше в тясното си легло. — Жени от НАТО. НАТО, НАТО, НАТО.

Имаше достатъчно жени от двайсет и шестте държави-членки; защо не се бе влюбил в някоя от тях? Но ето го, лежеше и мечтаеше за афганистанско момиче с големи тъмни очи, тънки глезени и китки на танцьорка. Всеки ден я виждаше в офиса и всеки ден тя ставаше малко по-дръзка, кръстосваше дългите си крака, за да разкрие съблазнителен участък от кафявото си тяло, присядаше на ръба на бюрото му, толкова близо, че можеше да усети иранския й парфюм с рози. Афсун не беше обикновената средностатистическа афганистанска жена, ако имаше изобщо подобно нещо. Като дете бе пътувала много с баща си, който бе дипломат, беше учила в университета в Дърам, четеше на френски и китайски, които говореше свободно, също както говореше и английски. Беше напълно възможно тя да е най-умният човек в посолството, пратен на заточение в местния Сибир, т.е. визовия отдел. Бог знае защо се бе върнала в тази адска дупка. Ако той беше жена, никой и нищо не можеше да го спре да се измъкне от тази страна възможно най-бързо.

През първите му месеци тя му бе безценен гид, помагаше му да се ориентира из дебрите на племенната политика и да си проправи път през правителствената бюрокрация. Беше търпелива с него, рисуваше графики на племенните връзки и географски диаграми, попълваше дупките в историческите му познания — а нищо от това не бе част от задълженията й. Фин имаше хора да правят тези неща за него, но никой от тях не обясняваше така ясно като нея. Той не искаше да се ласкае, че тя се отнася с него по различен начин от другите, но Афсун обикновено не беше на разположение за никого другиго. Постепенно станаха истински приятели, пиеха чай заедно с кръстосани крака на пода на малкия му като килия кабинет, докато анализираха последните новини. Внимаваха да не ги виждат заедно извън работата. В тази страна дори невинното приятелство можеше да съсипе живота на едно момиче. Фин искаше да бъде предпазлив.

През целия си живот бе внимателен, може би дори твърде внимателен. Като дете бе срамежлив книжен плъх и се изнервяше в присъствието на момичета. Едва когато през първата година в гимназията бе назначен за лабораторен партньор по химия на Клеър Хендерсън, успя да се сприятели с момиче. Кльощаво, тъмнокосо ефирно създание, Клеър беше почти толкова плаха и сериозна, колкото и той, и вероятно — по-умна. През цялата гимназия бяха неразделни, съперничеха си в клас, редактираха взаимно съчиненията си и през почивните дни вземаха влака за Лондон, за да отидат на театър или на кино. Той я обожаваше безрезервно, болезнено, обичаше светлината в бледите й сини очи, когато се смееше, малките й стъпала, тънките кости на белите й китки, дори и дебелите черни рамки на очилата й. Никога не би се осмелил да я докосне. Щеше да е непочтително, неуважително. Казваше си, че любовта му към нея е по-висша, отколкото „любовта“, на която ставаше свидетел по училищните коридори, момчета, които притискаха момичета до шкафчетата им и плъзгаха месестите си езици в гърлата им. А и не можеше да се изправи пред вероятността тя да го отхвърли.

Неговият приятел Чарли нямаше такива угризения. През последната година той бе откъснал Клеър от него, съблазни я с естествената си увереност, небрежен атлетизъм и буден научен ум. Двамата заминаха заедно в Кеймбридж, за да се занимават с физика, и сега бяха женени и живееха в Дорсет, с две деца. Дали нещата щяха да бъдат по-различни, ако Фин бе имал смелостта да действа? Нямаше как да знае. Истината е, че тя и Чарли бяха щастливи, виждаше го всеки път, когато ги посещаваше — в начина, по който Клеър му се усмихваше над главите на децата си, или как галеше мъжа си по ръката, когато го питаше нещо.

Имаше, съвсем неизбежно, няколко романса в университета, но не и любов. Бяха нужни години, за да изтлее страстта му към Клеър, за да се примири отново с реалността. Едва през първата година от работата си във Форин офис се беше влюбил отново. Кордилия беше отдадена на кариерата си, завършила в Оксфорд, червенокоса дипломатическа рок звезда, която говореше повече езици, отколкото Фин, и веднъж бе играла крикет за националния отбор на Англия. Срещнаха се по време на първата си мисия, в Аман, където се ухажваха в римския амфитеатър, из безброй кафенета и из древните руини на Петра. Лежейки по гръб в пясъците на Уади Рум, двамата наблюдаваха падащите към Земята звезди и обсъждаха своите стремително развиващи се кариери. Сега, когато бе овладяла арабския, Кордилия искаше да научи китайски и тайландски. Тайландски ли, бе попитал Фин. Кой учи тайландски? Почти никой, бе казала Кордилия. Така че няма да имам много конкуренция. Всички учат китайски; трябва да имам резервен план.

Фин не знаеше какво иска да прави. Никога не мислеше прекалено много напред. Бе станал дипломат напълно случайно. След като завърши магистратура по съвременна арабска и испанска литература, предполагаше, че ще започне да преподава. Негова учителка го убеди друго.

— Ти си арабист — бе казала тя. — Нуждаем се от теб, за да работиш за световния мир.

Изненадващо за самия него, той се бе оказал много подходящ за тази работа. Притежаваше търпението, за да издържи усилното бачкане за малко пари през първите години, любопитство към света, което нарастваше с всяко излизане извън границите на Великобритания, и най-вече — опит по отношение на езиците и лекота за овладяването на нови. Въодушевяваше се, когато можеше да отхвърли и майчиния си език, и родината си. В нова страна, с нови гласни и глаголи, навличаше непознатата азбука като втора кожа, като алтернативна личност. Можеше да бъде всеки; можеше да се преоткрие. Облечен в непознат идиом, излъчваше новопридобита увереност.

Помагаше фактът, че слушаше. Наистина слушаше. На срещи с министри, военни лидери или дори скромни рецепционисти, Фин никога не откъсваше очи от лицето на човека, с когото говореше. (За разлика от много други дипломати, той не оглеждаше постоянно стаята за някой по-важен, с когото да разговаря.) Хората инстинктивно му се доверяваха — заради лекотата, с която говореше техния език, заради вниманието му и загрижеността му към техните проблеми.

Макар да обичаше всички езици заради уникалните им особености, Фин изпитваше особена слабост към арабския заради начина, по който се нижеше назад изпод химикалката му, като някакъв таен код, който бе изобретил, за да пише бележки на свой приятел от детството си в скучните часове. А и как би могъл някой да разбере съвременната политика без знанието на арабски, с неговите непреки, поетични отклонения, загадъчна граматика и древни нюанси?

Предполагаше, че ще продължи кариерата си в Близкия изток дотогава, докато Форин офис бе готов да го изпрати там. Двамата с Кордилия се събраха за кратко в Лондон, докато тя приключваше езиковото си обучение за назначението си в Пекин (все пак се оказа, че тайландският не й бе нужен), а Фин кандидатстваше за друг пост в Близкия изток. Успяха да останат заедно през четирите й години в Пекин и неговата мисия в Бейрут. Но Фин не искаше приятелка, намираща се в другия край на континента. Бе лоялен и постоянен, когато ставаше въпрос за любов, но искаше човек до себе си, в леглото си. Бракът не влизаше в плановете на Кордилия, нито пък децата. Единствено дете в спокоен и леко скучен дом, Фин не желаеше да се откаже от възможността за собствено семейство. Така че, изпълнени със съжаление, те се разделиха, напълно приятелски. Кордилия го изпревари в кариерата и стана посланик, преди да навърши трийсет и девет — няколко години преди Фин да получи първия си посланически пост в Бахрейн.

За дипломатите бе трудно да постигнат семеен уют, ако и двамата бяха от занаята. Единият трябваше да се откаже от кариерата си, трябваше да координират назначенията си или да се примирят да прекарват по-голямата част от живота си разделени. Всъщност беше трудно да имаш партньор с какъвто и да е професионален живот. След Кордилия Фин завързваше връзки с жени — в Лондон, Бейрут, почти навсякъде, където прекарваше много време — които се оказваха, че имат основно домакински стремежи. Бяха му нужни само няколко срещи, за да се отегчи до смърт. Притеснително голям брой жени в света, изглежда, мислеха, че нищо — дори собствената им кариера — не би могло да бъде по-сензационно от това да се появиш на коктейл, облегната на ръката на дипломат. Но защо някой мъж би искал домакиня? Никога не бе разбирал това. Той се нуждаеше от жена, с която можеше да обсъжда работата си. Някой със собствени идеи, със собствени интереси, някой, който би могъл да му разкрие други светове. Без такъв двупосочен обмен какво ставаше с партньорството? Какво би могло да го заинтригува? Не искаше някой да го следва; искаше човек, с когото да се водят взаимно един друг напред. Фин бе обречен да бъде привличан от интелигентни, амбициозни жени, чиято страст ги отнемаше от него.

След това се посвети на работата си. Когато беше в чужбина, често го ухажваха местни жени, но той бе прекалено умен, за да повярва в искреността на техните чувства. Неженените дипломати бяха изнервящо популярни сред жените от местното население на почти всяка развиваща се страна. Надушвайки шанса за западна виза и лесен живот, жените го притискаха в ъглите на приемите за националните празници, набирането на средства, а веднъж дори при обучение на бреговата охрана, като пърхаха с обилно наклепаните си мигли и споделяха трагичните обстоятелства на живота си. Те бяха влюбени в неговата националност, в неговата сигурност, в перспективите му. Личността му нямаше нищо общо с това. Ужасяваше се от възможността да се превърне в един от многобройните незабележителни и застаряващи бели посланици, обвързани с тъмнокожи красавици на половината на тяхната възраст. Със сигурност те знаеха защо тези жени са се омъжили за тях, нали? Нима не ги бяха предупредили да спят само с жени от НАТО? Фин съжаляваше тези мъже. Защото те никога нямаше да бъдат обичани. А може би бе прекалено жесток? Може би все пак имаше любов, онази привързаност, която изпитваш към бащинската фигура на своя покровител.

Но обичайната му предпазливост бе отвята от пустинните пясъци онази първа нощ, когато Афсун дойде в стаята му заедно с лунната светлина. Тя стоеше там, до вратата, запъхтяна. От леглото, на което лежеше, Фин почти можеше да чуе как бие сърцето й, неговият метрономен ритъм заглушаваше мантрата му за предпазливост, „Спи само с НАТО“.

— Кажи ми, ако искаш да си отида — каза тя.

— Не съм аз този, който трябва да ти казва какво да правиш — отвърна той и изведнъж английският му се стори като чужд език. Не можеше да я насърчи, но не беше и толкова дисциплиниран, че да я отпрати. Решението трябваше да бъде нейно; тя беше тази, която имаше какво да загуби.

Тя стоеше там безмълвна, неподвижна, колебаеща се. И след това бавно, но решително започна да развива шала от косата си.

Той я обичаше толкова, колкото изобщо знаеше как да обича някого тогава. Мислеше си, че може да я спаси, да се ожени за нея и да я отведе някъде, където щеше да бъде в безопасност. Афсун не беше като другите жени ловци на дипломати, успокояваше се той. Беше само с две години по-млада от него, имаше собствена професия, отказваше всички скъпи подаръци, а в крайна сметка, отказа и да се омъжи за него. Никой не можеше да я обвини, че е златотърсачка, преследваща високопоставени мъже. Беше се засмяла, когато той заговори за връщане в Англия.

— Защо да го правя? За да умра от самота? — каза тя. — Далеч от семейството си в страна, където ще ми трябват поне три години, за да намеря дори един-единствен приятел?

— Не е нужно да е Англия; може да отидеш навсякъде.

— Не знам как бих се чувствала на такова място, навсякъде. А какво ще стане с моята страна, ако всяка образована жена си тръгне? И без това и сега сме прекалено малко.

Това беше благородна позиция и Фин не възрази. Но намирането на начин да я изведе в чужбина го държеше буден през нощта, през малкото часове, които прекарваше в леглото си. Заради работата си стоеше до късно през повечето нощи, не на последно място, защото му отнемаше толкова дълго време, за да обработи цялата документация. Някой ден може би трябваше да се научи да пише с повече от два пръста.

— Защо не диктуваш? — питаше го Афсун. — Имаш лична асистентка. Използвай я.

Но Фин не можеше да мисли по същия начин на глас, както когато оформяше думите на хартия пред себе си. Може и да беше бавен, но времето, необходимо на мислите му да изминат разстоянието от мозъка до върховете на пръстите му и да се превърнат в пиксели, подобряваше крайния резултат.

Напоследък не само бумащината и Афсун го държаха нощем буден. Шарлот Фърнсби, британска хуманитарна работничка, бе изчезнала заедно с преводача си по пътя между Лашкар Гах и Муса Кала. Две седмици по-късно посолството бе получило искане за откуп, предполагаемо от Лашкар-е-Джхангви, терористичната групировка, свързана с убийството на журналиста Даниел Пърл. Нямаше никакво колебание за плащането на откупа — британците не плащаха. Но имаше спорове за това дали да се осъществи спасителна мисия и ако да, колко скоро.

Спасителните мисии имаха нещастната тенденция да се провалят. Драматично. Което бе причината първият курс на действие да са опитите за преговори. Но в този случай исканията за срещи с посредник бяха пренебрегнати от групировката.

Когато разузнаването най-накрая го информира, че знаят къде държат Фърнсби, Фин се изкуши. Посланикът беше извън страната и го бе оставил за заместник. Импулсът да спаси заложничката, въпреки рисковете, беше силен. Той проведе срещи. Обсъди всяка подробност с разузнаването, с политическия персонал. И най-накрая, отчаян, говори и с Афсун, макар да бе незаконно. Тогава бе млад и това бе първото му назначение като заместник-ръководител на мисията. Но не беше достатъчно млад, за да може незрялостта му да бъде извинение за това, което се случи.