Дженифър Стайл
Жената на посланика (51)

14 февруари 2011 г.
Тазкия

В колата Тазкия се обърна към Медина.

— Обади ли се на Фин?

— Не.

— Не трябва ли да му кажем?

— Не искам да го обнадеждавам напразно. Има голяма вероятност да не я намерим. А и ако я намерим, новините ни може да не са добри.

Тазкия се замисли.

— Не мислиш ли, че може да ни помогне? Не той, а посолството му?

— Какви според теб са шансовете някой чужденец да стигне дотам? Не се доверявай на никого, хлапе. Не разчитай на никого. Трябва да сме ние. Вие двете сте местни, а и аз мога да мина за такава. Освен това сме жени. Никой няма да ни вземе на сериозно.

Тазкия не можеше да спори с това. С Надя гледаха с възхита как Медина ги прекарва пункт след пункт, като обяснява за духовния център и как не са имали време да си уредят всички пътни разрешителни. Всеки път, когато човекът покажеше нежелание да ги пропусне, Медина вадеше банкнота от хиляда динара. „За цигари“, казваше тя, сгъваше я и я пъхаше в дланта му. И мъжете ги пускаха.

Не бяха спирали след напускането на града, като се подкрепяха само с провизиите, която всяка бе пъхнала в чантата си. Тазкия се почувства зле заради двете бутилки „Кока-кола“ и пакета бисквити. Може би трябваше да донесе банани. Нещо здравословно. Миранда винаги обръщаше голямо внимание на количеството захар във всичко тук.

На един от последните пунктове преди северните територии полицаят каза на Медина, че проходът е частично блокиран. Бяха забравили за прохода. Медина не знаеше за него, разбира се, тя бе чужденка. Но другите жени би трябвало да се сетят. Наводненията през дъждовния сезон често свличаха масивни количества пръст от планините от двете страни на прохода. Можеше да минат седмици преди купищата наноси да бъдат разчистени от пътя.

Но думата „частично“ им вдъхна надежда.

— Смятате ли, че можем да минем? — попита Медина.

Мъжът изгледа скептично ръждясалия им седан.

— Не е невъзможно — каза той най-накрая. — Но ще ви е нужна помощ. Ако бях на ваше място, щях да изчакам.

Медина му благодари и подкара отново колата.

Тазкия затвори очи. Ако им бе писано да стигнат в Севера, щяха да стигнат. Замисли се за Адан. Оставаше още съвсем малко. Представяше си какво ще почувства, когато докосне с пръсти гладката му карамелена кожа. Как ще зарови ръце в гъстата му черна коса и ще вдиша аромата му. Но след това сърцето й за миг прескочи. Можеше ли да се омъжи за него сега, след като картините бяха някъде и чакаха като бомба със закъснител? Фин обеща да ги потърси, но дори да ги намереше, винаги щеше да го има този друг човек, който ги бе видял. Който я бе видял. Бе видял части от нея, които само съпругът й би трябвало да познава. Ако беше почтена жена, щеше да скъса с него сега, преди той да бъде принуден да я напусне. Но тя не можеше да понесе мисълта да загуби най-милия мъж, когото някога бе познавала.

Мъжът, който й носеше малки съкровища всеки път, когато идваше да я види: миниатюрна ваза с малка теменужка, изрисуван порцеланов напръстник, плюшено мече, голямо колкото палеца й. Неща, които носеше й сега със себе си. Мъжът, който й пишеше стихове, лист след лист със стихове. Ако не можеше да има него, кого би могла да има? Беше ли се обрекла на живот в самота? На живот без деца? Ужасена от тези мисли, Тазкия отвори очи. Не бе единствената, изложена на опасност, напомни си тя. Освен портретите, които Миранда й бе рисувала, там бяха и потретите, които тя бе нарисувала на Миранда. Не бе успяла да намери сили и да каже това на Фин. Имаше достатъчно други проблеми, за които да се притеснява. А и вече може би нямаше никакво значение.

Надя, сгушена до задния прозорец, не каза нито дума през цялото пътуване. Тазкия бе изненадана, че бе успяла да се измъкне; родителите й бяха строги, може би дори по-строги, отколкото нейните. Но Надя бе единствената, която познаваше Севера, която познаваше тази територия и тези племена. Тя им бе нужна. Тазкия се запита какво изпитваше Надя към шейх Зайнун. Дали лоялността към племето й беше по-силна от приятелството й с Миранда? Може би преди да тръгнат, с Медина трябваше да обсъдят какво да правят, в случай че Надя се обърнеше срещу тях. Защото със сигурност тя би трябвало да се сети за прохода, нали?

Въздухът захладня, докато колата се изкачваше вяло нагоре по острите завои на пътя. Медина се бе умълчала, фокусирана върху нарастващото нежелание на двигателя да работи по неравния асфалт. Назъбените върхове на една синя скала се издигаха от двете им страни и закриваха гледката им към всичко друго, освен към пътя пред тях. Изведнъж Тазкия си даде сметка, че никога не е била толкова далеч от дома си. Стисна дръжката на вратата с потни ръце и започна да се моли.

— Стигнахме — обяви Медина. — Дръжте се здраво.

Даде рязко газ. Колата подскочи напред и пред Тазкия и Надя се разкри двулентовият път, покрит с кал и камъни. Лявата страна не бе съвсем зле, имаше само няколко сантиметра кал, но дясната бе непроходима, заровена под купища отломки. От двете страни на пътя имаше отвесни скали.

— Добре че се научих да карам в Африка — извика Медина.

— Време е за молитви!

Но колата измина само около една трета от пътя, след което гумите започнаха да буксуват в тинята. Медина изключи двигателя и се обърна към двете си приятелки.

— Така… Кой донесе допълнителни обувки?

Само Тазкия носеше маратонки; Медина и Надя носеха ниските си пантофки или обувките с ток, с които ходеха всеки ден.

— Излизайте — нареди Медина. — Ако не искате да загубите обувките си, първо ги свалете.

Надя колебливо събу обувките си, докато Тазкия пристегна износените си маратонки „Рийбок“ по-здраво. Когато излязоха от колата, краката им мигновено потънаха в ледената кал.

— Бързо — каза Медина. — Преди да измръзнем.

Жените повдигнаха краищата на абаите си и ги напъхаха в дънките си, после вдигнаха нагоре воалите си и тръгнаха към задната част на автомобила.

— Чакайте — провикна се Медина. — Трябва ни нещо за предните гуми, за сцепление. Можете ли да намерите малки камъни? Пръчици? Нещо, което да не е кал?

Двайсет минути по-късно жените бяха направили мозайка от чакъл под предните гуми и се събраха отново в задната част на колата. Медина бе зад волана, а Тазкия и Надя забиха изтръпналите си пръсти в земята и почнаха да бутат. Отначало гумите заораха в калта, хвърляйки силни пръсти мръсотия.

— Бутайте! — викаше Медина. — По-силно! — добави Тазкия паникьосано. — Някой идва!

Жените погледнаха през рамо й видяха зелен камион, няколко завоя по-долу, който уверено напредваше към тях. Ужасът да бъдат заварени полусъблечени имаше ободряващ ефект и секунди по-късно гумите заскърцаха по камъните отпред. Колата се понесе напред и, препъвайки се, жените се спуснаха, отпуснали цялата си тежест върху багажника, докато най-накрая не стигнаха до сух път. Медина продължи няколко метра без тях, а двете момичета тичаха с всичка сила, за да я настигнат и да скочат на задната седалка. Точно когато камионът започна своята собствена битка в блатото зад тях, Медина отново натисна педала за газта.

— Неприятно ми е да го кажа — изпуфтя Тазкия, докато с Надя оправяха абаите си и търкаха краката си с чорапите си, — но ако имаме късмет, ще се наложи да се връщаме по същия път.

— Ще се справим — увери я Медина, — ако не завалят дъждовете.

Докато се спускаха от прохода надолу, въздухът се затопли значително. Тазкия се изпоти толкова много, че имаше желание да си свали напълно абаята. (Сега бе почти — но не съвсем — благодарна за измокрянето и накисването на краката.) Между контролно-пропускателните пунктове си вдигаше никаба и си вееше с една тетрадка. Медина свали прозорците до долу, но жегата все още бе смазваща. Изведнъж Надя се изправи от мястото си до вратата, където се бе свила.

— Завий насам — посочи тя един черен път, разклоняващ се вляво.

— Наистина ли? Тук? Но…

— Това е най-добрият път — каза Надя решително. — Черен път към града. Няма да бъдем толкова подозрителни.

Когато Медина излезе от шосето и пое по прашния и виещ се път, Тазкия разсеяно погледна телефона си. Пропуснато повикване. Как бе възможно? Провери звука; беше изключен. Глупавият телефон винаги изключваше сам звука си. Погледна номера, но не го разпозна. Добре, значи не бе някой от семейството й или Адан. Вероятно бе грешка. Нямаше да звъни, за да провери кой беше, и без това й оставаха съвсем малко минути за обаждане. Но все пак включи звука и остави телефона в скута си.

— Колко още? — попита тя Надя, която вече изглеждаше по-уверена, когато бяха близо до родния й град.

— Половин час? По-малко? Зависи.

Преди да стигнат твърде близо до града, Медина отби встрани от пътя, за да могат всички да се изпикаят зад купчина скали, каквито имаше пръснати по цялата иначе равнинна провинция. Беше по-лесно, отколкото да се опитват да намерят тоалетна в града. Докато приклякваше, Тазкия можеше да види поток от хора, които се движеха в далечината. Семейства, напускащи бомбардираните си домове, предполагаше. Можеше ли Миранда да е сред тях? Или затворът й бе останал невредим? Или бяха объркали напълно мястото, където я държаха?

— Таз! Телефонът ти! — провикна се Медина от колата. Тазкия придърпа нагоре дънките си, затича се към колата и вдигна.

— Тази, ти ли си? Не затваряй.

Гласът отсреща млъкна рязко, след което се чу плач. Тазкия отдалечи телефона от ухото си и го погледна с изумление.

— Мира? — успя да каже най-накрая. — Мира?!