Дженифър Стайл
Жената на посланика (70)

11 август 2011 г.
Миранда

Виновен. Думата се впиваше около нея, докато спеше. Определяше я. Беше най-постоянният й спътник, когато се пробудеше преди зазоряване, и държеше клепачите й отворени през нощта. Запълваше стомаха й я принуждаваше да остави храната неизядена. Беше толкова препълнена с чувство за вина, че нямаше място за нещо друго. Как не се бе досетила какво ще се случи с Фин? Как бе допуснала да бъде толкова късогледа, непростимо заслепена? Любовта й към Фин, тази любов, която някога бе обляла всяка нейна клетка, се бе оказала недостатъчна. Ако го обичаше достатъчно, би разбрала. Искаше й се да падне на колене и да се помоли за опрощение, за някакъв начин да свали мантията на болката, наметната на раменете й.

Но никога не бе имала навика да пада на колене, за да измоли прошка от някакво божество, така че и сега й бе невъзможно. След всичко, което бе сторила, нямаше желание да се превръща в лицемерка. Така. Тя рисуваше.

Апартаментът на Фин — все още мислеше като за негов — имаше само две малки спални, хол-трапезария и малка кухня. Даде хола на момичетата. Втората спалня бе твърде малка, твърде тясна за тях двете. Те трябваше да имат място да се просват по корем, да пръсват цветните си моливи и мечки и коли-играчки около тях. Нуждаеха се от маси за рисуване и тапицирани кресла, на които да четат книги. Опита се да даде на Лулоа собствено легълце, но детето отказа. Щеше да спи с Креси или изобщо нямаше да спи.

Миранда спеше в най-малката стая — не й бе нужно пространство за през нощта, а по-голямата превърна в ателие. В нея имаше светлина, спасителната й благодат — от наскоро поставения оберлихт и двата прозореца на срещуположните стени. Тук стоеше сега, с широко отворените прозорци, опитвайки се да намери начин да продължи, нов начин да живее. Искаше да даде обещания в картините си, обещания и кръв. Но освен това искаше да се освободи от всичко, да го изхвърли от себе си, пък било и само върху платното.

Имаха достатъчно пари, за да се справят известно време, година или две, но рязкото изпразване на банковите им сметки, откакто се бяха преместили в Лондон, я плашеше. Щеше да си намери работа. Американското училище търсеше учител по рисуване за началните класове. Работата определено я привличаше; чувстваше се уморена от възрастните, боеше се от техните присъди, струваха й се досадни със своята непреклонност. Ако работеше там, момичетата щяха да получат безплатно образование. В града имаше и десетки университети, които можеше да обмисли като вариант. Художествени галерии, които можеха да приемат творбите й, ако успееше да сътвори нещо интересно. Този път не амбицията я тласна към статива, а елементарното желание да оцелее — финансово, физически, психически, емоционално.

И все пак тези предизвикателства бяха странно успокояващи, също като всекидневните задължения, които имаше — да нахрани дъщерите си, да измие чиниите и да почисти петната от дрехите на децата. Нещо вътре в нея се отпусна тук, от само себе си. Това бе повече, отколкото заслужаваше. Изпитваше облекчение от тяхното падение, от напускането на пълния с привилегии живот. Спокойствието да се отдадеш на незабележимия обикновен живот.

Не пропускаше ден за свиждане в затвора и винаги водеше децата. Охраната и някои от затворниците я гледаха с любопитство и с критични погледи. Как може да водиш децата на такова място, казваха очите им. Ти си причината мъжът ти да е затворен тук, как си могла да го направиш? Но тя искаше Креси и Лулоа да бъдат всяка минута, в която могат, с Фин. Те бяха твърде малки, за да осъзнават какво е затвор, твърде малки, за да проумяват мрачността на това място, макар и не толкова малки, че да не се плашат и да не се питат защо баща им не може да се върне у дома с тях. Когато идваха, Фин им четеше „Шумът на върбите“. Креси винаги разпределяше роли на всички.

— Лулу е Видрата, аз съм Къртичко, мама е Язовеца, а татко е господин Плъх — каза тя, като накара всички да си променят гласовете, за да звучат като съответното животно.

— Скъпа — каза Миранда, — напълно съм убедена, че аз съм Плъхът^[1].

И Тазкия. Беше я обичала години преди да размаха торбата със зрели плодове към Фин, години преди Кресида и Лулоа, години преди своя настоящ живот. Тази любов, която предхождаше всичко, която бе направила всичко друго възможно… Миранда бе извършила предателство към нея. Всяка нощ, докато лежеше сама в студеното двойно легло, правеше опис на цялата информация, свързана с това предателство, на грешките си, на неспособността си да прозре истината, сякаш ако бе осъзнала всичко това по-рано, можеше да спаси приятелката си.

Пишеше имейли на Тазкия почти всеки ден след заминаването си, надявайки се, че бяха останали интернет кафенета в Арнабия, надявайки се, че Тазкия може да стигне до някое от тях, че бе оцеляла. Първоначалните й отговори бяха лаконични, но любезни. „Добре съм, отседнала при приятели. Твоя любяща приятелка завинаги, въпреки начина, по който се разделихме, Тазкия“. Миранда я беше попитала при кого е отседнала, но Тазкия се страхуваше да й каже, страхуваше се от враждебни очи, които можеха да следят интернет контактите. Не е при нито една от другите й ученички, написа тя. Сред хаоса на войната се бе оказало по-лесно да се скрие, въпреки че се боеше през цялото време. Надя и семейството й бяха изчезнали, пишеше тя. Никой не знаеше дали са заминали на Север, за да се присъединят към бунтовниците, или са били измъкнати от дома си и разстреляни. Тазкия поддържаше все така връзка с Акила и Мариам, всички те трябваше да внимават повече от всякога да не ги заварят заедно.

След това, шокиращо, един ден написа, че е ходила при Адан. „Аз очаквах живота си с него, не можех да си представя бъдещето си без него и реших, че си струва да рискувам.“ Приятелката й я закарала до кафе-сладкарница с уединени сепарета, където той бе обещал да се срещне с нея. И тя му разказала всичко, всичко. В крайна сметка, какво значение имало, след като някоя бунтовническа бомба можела да избухне над главите им във всяка една минута? Какво би могла да загуби, след като вече бе загубила семейството и репутацията си? Като по чудо, той не избухнал в яростен гняв. Може би Тазкия все пак била права, че не е като другите. Обяснила му внимателно, че чистотата й е непокътната, че е благочестива, девствена и е готова да се откаже от рисуването, ако той смятал, че може да й прости и да възстанови честта й. След няколко дни в размисъл и молитви той се върнал при нея и подновил предложението си за брак. Следващите й писма преливаха от щастие. „Ще ти пиша скоро с повече подробности, защото чувствам, че вече съм различен човек… по-мъдър, по-зрял. Явно всички трудности ни връхлитат с причина; за да се даде възможност на истинските хора да се появят в живота ни и да ни помогнат да намерим смисъла на съществуването си.“ В края на юли беше написала на Миранда, че с Адан се готвят да отидат при семейството й, за да поискат прошка от тях. Няколко квартала на Арнабия бяха заличени от експлозии, но семейството на Тазкия все още бе в безопасност. „Трябва да оправя нещата с тях, за да мога да продължа“, й написа тя.

Това беше последният път, когато получи вест от нея. След като изпрати поредица от паникьосани електронни писма, на които не получи никакъв отговор, Миранда й се обади по телефона, а когато и така не успя да се свърже с нея, звънна на брат й Хамид, чийто номер Фин все още пазеше в телефона си. Но когато каза името си, линията внезапно прекъсна.

Опитваше се да се убеди, че мълчанието не бе задължително знак за нещо злокобно. Може би Тазкия просто не можеше да стигне до компютър, може би телефонните линии бяха взривени или тя и Адан бяха попаднали в престрелка и се криеха в някакъв примитивен подслон. Може би Хамид й бе затворил, защото не желаеше да продължи да влияе на сестра му. Но тя знаеше, дълбоко в костите си знаеше истината.

Миранда се потеше от необичайната жега в този летен следобед и от усилията да накара пръстите си да се придвижат приблизително там, където искаше да бъдат.

— Хайде — промърмори си сама. Тазкия бе права за това. Веднага след като започна да възприема ръката си като пръчка, веднага след като си разреши да не контролира всяко свое движение, всичко се промени. Тези ранни усилия не бяха нещо, което щеше да покаже на света, нито дори на Фин, но бяха прогрес.

Тази не бе права за всичко; рисуването беше живот за нея. Без него тя беше безчувствена, движеше се из света като сомнамбул. Тази четка за рисуване, тази в ръката й, бе единствената връзка, единствената частица от света й, която бе пътувала с нея от дома на родителите й в Сиатъл до Мазрук, и после дотук, до този красив и меланхоличен град. Нуждаеше се от този простичък малък предмет.

Докато стоеше пред статива, прехвърли тежестта си върху левия си крак и притисна четката към платното, по което работеше вече няколко дни. В един ъгъл на стаята бяха подредени десетина от предишните й опити, но нито един от тях не беше сполучлив. Но тя продължаваше, надяваше се, че ще успее да освети някое кътче на опустошената си душа.

Сега пред нея стоеше чародейка, гола, с изключение на корона от тънки четки, които се вееха като ореол над ситните й къдрици, а от върха на всяка капеше различен цвят. Стоеше сама на пуст остров, тъмното море разбиваше гневно вълните си в бреговете му. Едната й ръка бе вдигната към небето, стиснала вярната й четка за рисуване; другата бе около кръста й, придържаше палитрата. Около краката й се бяха събрали в кръг шафраненожълти зайци с абаносови рога — митичните, ядящи хора миражи. Фантастични морски създания пореха водите с оголени зъби, а ято абабили се спускаха от небето.

От всички посоки жени в черни роби плуваха или летяха към магьосницата, като отзоваващи се на повик на сирена. Когато наближаваха, робите им се смъкваха от телата им и се превръщаха в абабили. Зверовете поглъщаха беззащитните жени. Две голи жени вече висяха от клюновете на хищните птици. Чародейката не виждаше нищо от това, потъналите й в екстаз очи бяха отправени нагоре, към върха на искрящата във всички цветове на дъгата четка.

Само една жена успя да стигне до брега, съблечената й роба се преобрази зад гърба й в птица, дланта й бе пронизана от рога на миража, а краката й бяха захапани от Левиатан. Бавно, много бавно тялото й бе разкъсано на части.