Дженифър Стайл
Жената на посланика (59)

29 април 2011 г.
Миранда

Стоеше, вперила поглед в празното платно пред себе си. На работната й маса бяха подредени боите и палитрите й, четките и препаратът „Зест“. Мирисът на масло и портокали й върна някои спомени: дълги следобеди, в които рисуваше в дивана в къщата в Стария град, чувствайки се в безопасност в скалната утроба на дома си. Рисуването й се струваше толкова важно, сякаш резултатът от него наистина имаше значение, сякаш можеше да сложи край на война или да нахрани дете. Сега тя копнееше за тези инструменти на своя занаят не защото имаше илюзията, че щеше да създаде нещо трайно, нещо важно или достойно за похвала. Не, по-скоро защото вярваше, че ако успее да изпразни гъмжащата си глава върху тези празни платна, ако прелееше върху тях всяка теория, вяра и мнение, щеше да започне да ги разбира.

Но тя не можеше да докосне четките. Страхуваше се. Твърде скоро след операцията, твърде скоро след като превръзките й бяха свалени, се бе опитала да прехвърли някакво изображение на хартия и ръката й се бе движела като ръката на друг човек. Вече не беше инструмент на волята й, нито дори на подсъзнанието й, и сякаш бе подчинена на някакъв зъл дух. Резултатът бе размазана цапаница, която не казваше и не разкриваше нищо. Миранда бе все така затворена, но този път в собствения си череп.

— Изведнъж се оказах шибан аматьор импресионист — каза тя стреснато, изсипвайки цял буркан гипс върху усилията си.

По-късно същата нощ Фин я завари да гори платното в градината. Сега и кибритите изчезнаха от кухнята, заедно с ножовете и всякакви други остри инструменти. Фин не искаше да рискува с психическото й състояние. Бе му обещала няколко пъти, че без значение колко отчаяна би могла да се почувства, никога нямаше да си навреди, никога нямаше да допусне той, Кресида и Лулоа да изпитат тази загуба. Така че може би той просто се опитваше да защити работата й, макар че тя вече не чувстваше тези платна като свои. Нищо, което създаваше, нямаше някаква връзка с нея.

Но вече се чувстваше по-силна. Два пъти седмично ходеше в Саудитско-германската болница при як руски физиотерапевт, който й даваше упражнения, за да подобри фината си двигателна моторика. Тя се отнасяше сериозно към тях и всяка сутрин стискаше с пръсти малка червена топка. Фин я поощряваше да се завърне към работата си.

— Толкова пъти си ми казвала, че рисуването е начинът, по който осмисляш света — каза й той. — А кога си имала по-голяма необходимост от това?

— Може би невинаги искам да знам какво точно мисля — отговори тя. Но искаше. Искаше да знае. Просто прекалено много се боеше да види как се е променило съзнанието й, как са се променили ръката й, визията й, движенията й. Страхуваше се, че гласът, който някога бе имала, бе замлъкнал завинаги.

Миранда стана от стола, взе телефона си от бюрото и набра номера на единствения човек, който според нея би я разбрал.

Двете жени стояха една до друга в ателието, загледани в празното платно. За първи път бяха сами след връщането на Миранда. Тазкия я бе посетила няколко пъти, за да играе с момичетата, но никога не бе идвала в ателието.

— Не знам как да започна отново — каза Миранда и се загърна по-плътно в жилетката си. — Не знам какво ще правя, ако това не се получи.

Тазкия, все още облечена в абая и хиджаб, мълчеше. Погледна към статива, към боите, после навън през прозореца към Семере, който косеше тревата.

— След всичко… Това ли точно е важно?

Стресната и смаяна, Миранда се обърна към нея.

— Да. Важно е. Самият акт на рисуване е важен. Мислех, че можеш да го разбереш. Нали именно затова ти самата не можеше да спреш да рисуваш през всички тези години? Затова драскаше в учебниците, въпреки че знаеше какви могат да са последствията? Разбира се, това не е единственото нещо, което е от значение за мен. Важни са ми и Фин, и Креси, и Лулоа. И ти. И тринайсет милиона борещи се с живота жени в тази страна. И сигурността, и спирането на хода на войната, и гладът, и болката, и болестите. Но също и това.

Тазкия заби поглед надолу и съсредоточено почна да оглежда обувките си.

— Не съм сигурна, че съм най-подходящият човек, който може да ти помогне.

Миранда се обърна към нея.

— Тази, няма друг. Никой друг тук не знае какво означава да говориш чрез четката.

Гласът й бе отчаян, умоляващ. Мразеше звука му. Защо бе решила, че Тазкия може да направи нещо за нея?

— Не съм сигурна, че все още знам как. Да говоря с четката, искам да кажа — пристъпи смутено от крак на крак Тазкия.

Миранда я погледна учудено.

— Не си ли рисувала?

Момичето поклати глава, кафявите й очи бяха лишени от блясък.

— Не и откакто картините изчезнаха.

Миранда хвана ръката на Тазкия и я дръпна на дивана в ателието.

— Тази. — Погали късите й кафяви пръсти. — Ще ги намерим. Обещавам. Ще бъдеш в безопасност.

Тазкия извърна очи, втренчи се в скута си и гънките на хиджаба й паднаха по пухкавите бузи.

— Не мисля, че това е възможно.

— Но ние не сме чули нищо за тях. Ако някой ги беше видял, ако някой искаше да те разкрие — да разкрие нас, нямаше ли вече да го е направил?

Фин не бе успял да проследи тайните картини.

Късно една нощ, подкрепен от няколко джин-тоника, притисна Норман в един ъгъл в клуба. Но той бе отрекъл да знае нещо за картините.

— Но само ти имаше ключ — бе настоял Фин. — Кой друг би могъл да ги вземе?

Норман бе свил рамене. Беше влудяващо да чакат появата им. Ужасяващо за Тазкия. Слава Богу, че Норман си тръгваше през май; на Миранда й се гадеше всеки път, щом видеше лицето му.

Тазкия вдигна глава, но погледът й бе все така отчаян.

— Какво друго могат да правят с тях?

Миранда въздъхна.

— Не знам.

Тазкия извърна очи от нея, в посока към отворената врата.

— Освен това какви са шансовете някой да разбере, че на картините си ти? Може би този, който ги е взел, не знае коя си.

Тазкия най-накрая я погледна, с първия намек на надежда в очите.

— Може би — каза тя. Едва тогава Миранда си спомни, че глупаво бе написала името на Тазкия на гърба на платното, с малки, може би нечетливи букви. Но не го каза на глас.

— Защо не порисуваш малко с мен? Да добавим малко красота в света? Да се опитаме да помислим за нещо друго?

— Не — гласът й бе твърд. — Не искам.

Миранда я погледна, отчаянието натежа в червата й като оловна тежест.

— Добре — каза тя, решила да не настоява. — Съжалявам, Тази. Съжалявам, че те доведох тук, не знаех, че ще се разстроиш.

— Иска ми се да ти помогна, ако това е, което наистина искаш.

Тазкия погледна отново към платното, след това надолу към белезите на лявата ръка на Миранда.

— Помниш ли упражнението с пръчката? — каза тя внезапно, а тонът й стана по-ведър. — Когато закрепвахме клечките към четките си и ни казваше да се откажем от контрола?

Миранда се втренчи в бившата си ученичка, смутена от промяната в разговора.

— Това трябва да направиш! Сега ръката ти е пръчката. Тя ти пречи да владееш четките си по обичайния начин, нали?

Миранда обърна ръката си в скута си и я огледа, сякаш очакваше да открие поникнали листа.

— Не можеш ли да оставиш ръката си да говори по нов начин, въпреки че не го чувстваш правилен, не го чувстваш като нещо твое? Защото това все още си ти. Повредено ти. Неконтролирано ти.

Миранда вдигна глава от ръката си и се изправи. Без обичайния й контрол може би подсъзнанието й най-накрая щеше да поеме ролята. Може би й предстоеше да открие чудеса, сюрреалистични идеи, до които не можеше да стигне съзнателно. Бавно, като сомнамбул, пристъпи към триножника си. Тазкия продължи да седи, докато Миранда потопи четката си в купичката с черно мастило и я повдигна към празното платно.

— Нищо не е от значение — прошепна Тазкия, цитирайки учителката си. — Това, което излиза изпод ръката ти, не е важно.

Когато Миранда докосна платното и започна да движи четката с мастилото в нестабилни линии, Тазкия се плъзна към вратата. Мина почти час преди Миранда да разбере, че си е тръгнала.