Дженифър Стайл
Жената на посланика (54)

14 февруари 2011 г.
Миранда

Взираше се в колата, сякаш беше мираж. Бяла, покрита с пласт кал, с четири очукани и ръждясали врати, това бе най-луксозното превозно средство, което някога бе виждала. Бяха нужни няколко телефонни разговора, за да могат приятелките й да разберат къде се намира, как да я открият. И ето сега — невероятно, абсурдно — те бяха тук. Стояха заедно на ъгъла на относително безлюдна улица в покрайнините на града. За един кратък момент Миранда се зачуди дали може да им се довери, но вече нямаше енергия за повече съмнения. Освен това Тазкия се затича към нея и я прегърна силно.

— Внимавай! — каза тя, като премести покровителствено ръка над Лулоа. Мозъкът й внезапно отказа да мисли.

— Коя е тя? Къде беше? Как успя да се измъкнеш? Бомбардираха ли ви? О, Миранда, съжалявам… — Тя сложи ръка на устата си. — Забрави! Не обръщай внимание на въпросите ми. Просто съм толкова щастлива да те видя. О, ти си ранена!

— Добре съм… — очите на Миранда бяха замъглени, недоумяващи.

— Ела в колата. Ще те приберем у дома! — Тазкия внимателно я докосна по рамото.

— Не разбирам какво правите тук. — Миранда имаше чувството, че е парализирана, не можеше да помръдне краката си.

— Бързо, помогнете й, преди някой да я види — настоя Медина.

Побутна Миранда и Тазкия към вратите на колата, като се оглеждаше за евентуални преследвачи. Надя се премести на предната седалка, а Тазкия се качи отзад.

— Ще взема бебето. На колко години е? Къде я намери? Ще ти я дам отново, след като се настаниш. Не мога да повярвам, че си жива!

Миранда се усмихна слабо.

— Нито пък аз.

Защо изведнъж й бе толкова трудно? Защо не можеше да говори с тези жени, които познаваше от години, жени, които познаваше толкова добре, колкото бе възможно да познаваш някого? Но изведнъж имаше просто прекалено много неща, които да се кажат. Всичко заседна някъде около гръдната й кост. С изключение на един въпрос, единственият, който имаше значение:

— Кресида и Фин?

Все още стоеше до колата, без да помръдва.

— Те са добре, al-haamdulillah. Не се тревожи. Ще ти обясним в колата! — Медина излезе от мястото на водача. — Хайде, habibti — каза тя, като хвана Миранда за ръката. — Тук не си в безопасност.

Сякаш за да подчертае думите й, брадат мъж внезапно се спусна към тях. Викаше нещо неразбираемо и размахваше ръце. Беше облечен в камуфлаж и носеше черни ботуши. Може би бе войник, който ги предупреждаваше да напуснат града. Или искаше да го откарат донякъде. Или беше част от някоя особено агресивно приветстваща организация. Но никоя от тях не бе в настроение да поема рискове. Медина избута Миранда в единия край на задната седалка в момента, в който Тазкия излезе от другата. Момичето застана между мъжа и колата и повдигна треперещите си ръце, в които стискаше пистолета на баща си.

— Не — каза само тя. — Не.

Мъжът се спря смаяно, взирайки се в дребната, обвита в роба фигура пред него.

Медина зае мястото си пред волана. Двигателят заръмжа, докато се събуждаше за живот.

— Тази, влизай вътре! — изкрещя тя. Като продължаваше да държи пистолета си насочен към мъжа, Тазкия пристъпи назад и влезе в колата. Свали надолу прозореца и подаде пистолета навън. Може би от рязкото движение на колата, докато тя потегляше, или от напрежението, но тъкмо на тръгване пистолетът гръмна и изстреля един куршум в прахта зад тях.

— Стига, Тази — каза Медина. — Не им давай основание да тръгнат да ни преследват.

Неохотно, Тазкия прибра оръжието в колата. Когато се обърна наляво, видя Миранда, долепена до вратата, стиснала здраво детето в прегръдката си.

— Всичко е наред, Мира — каза тя успокоително.

— Прибери го — каза Надя. — Плашиш я.

Тазкия зарови из чантата си за металната кутия.

— Предпазителят — промърмори Миранда.

— Какво? Имам кутия за него.

— Първо оправи предпазителя — кимна Миранда към пистолета, без да го докосва, и й показа как да плъзне предпазителя на мястото му. След като оръжието бе обезопасено, Тазкия го прибра в кутията, а нея пъхна в чантата си.

Миранда осъзна, че досега бе сдържала дъха си, и най-накрая издиша. Те се движеха. Движеха се! Сърцето й потрепна предпазливо от радост. Все още имаше толкова много километри между нея и дъщеря й, между нея и любовта й, толкова много пунктове, въоръжени автомобили, толкова много мъже. Лулоа бе потънала в зашеметено мълчание и гледаше около себе си с широко отворени очи.

— Казва се Лулоа — най-накрая сподели тихо Миранда на Тазкия. — Родителите й ги няма.

Това бе всичко, което трябваше да знаят, засега. Но Тазкия не можеше да мълчи, дори и за миг. Затрупваше я с въпрос след въпрос, след въпрос. Миранда й отговаряше, доколкото можеше, но и тя имаше въпроси. Как така бяха успели да я намерят? Как бяха разбрали къде да дойдат? Къде бяха Фин и Креси? Жените се прекъсваха взаимно, нетърпеливи да й разкажат за семейството й, историята с рисунката й и полезната верига от приятели на Медина. Миранда се опитваше да осмисли всичко. Не искаше да говори повече; искаше да затвори очи и да остави гласовете им да се размият над нея, да се унесе в сън.

— Арабският ти се е подобрил много, между другото — каза Тазкия, впечатлена.

Миранда се стресна. Не бе осъзнала, че все още говори на арабски. Дали винаги бе говорила на момичетата на арабски, или бе водила уроците на английски език? Защо не можеше да си спомни? Искаше й се да ги попита, но не желаеше да помислят, че е изгубила ума си.

Няколко километра преди първия контролно-пропускателен пункт Медина отби встрани.

— Не ми е приятно да го правя, Миранда, след всичко, което си преживяла, но не можем да рискуваме да те видят. Трябва да влезеш в багажника, докато минем покрай полицаите.

— Почакай. — Надя се зарови в чантата си. — Чакай, не, аз имам… — Извади обикновена черна абая, хиджаб и никаб. — Може да си ги сложи. Малко ще са й къси, но в колата няма да се види.

Миранда въздъхна дълбоко от облекчение. Не гореше от желание да влезе в друго затворено пространство. Подаде Лулоа на Тазкия и излезе от колата, за да се преоблече.

— Спусни воала над очите си — каза Тазкия. — Имаш прекалено американски очи.

Миранда почти се разсмя.

— Не се притеснявай, habibti — каза тя. — Не съм в настроение да поемам повече каквито и да било рискове.

Оставиха Медина да говори и с всеки пункт надеждите на Миранда плахо нарастваха. Когато достигнаха до прохода, откриха, че им е по-лесно да преминат, защото калта бе отъпкана от другите преминали превозни средства. И все пак отново се наложи да слязат и да бутат, с изключение на Миранда, която стоеше объркана встрани в калта, стиснала Лулоа в ръцете си. Бебето спа през по-голямата част от пътуването, полегнало в скута й и в скута на Тазкия. Когато наближиха последния пункт преди Арнабия, Тазкия се наведе към нея. Надя и Медина разговаряха отпред.

— Картините — прошепна Тазкия. — Изчезнали са.

На Миранда й бе нужно малко време, за да проумее какво й казва.

— О, не, Таз!

— Да. Съжалявам, че ти го казвам сега, но мисля, че трябва да знаеш. Фин ме заведе да ги приберем, но бяха изчезнали.

— Но никой нямаше ключ, освен…

— Фин намери твоя. Но той каза, че човек от сигурността също е имал. Знаеше ли за това?

Сигурността? Мухтар, помисли си тя. Но не. Мухтар вече е бил на север, близо до нея. И тогава й хрумна, но не… Норман не би трябвало да има причина да ходи в резиденцията. Но може би е имало тренировка? Изтощеният й мозък се завъртя бясно.

— В безопасност ли си у вас? Някой знае ли?

— Все още не. Не мисля. Не мога да напусна дома си.

— Знам! — Тя стисна ръката на Тазкия. — Ще ти помогнем.

Тазкия я погледна, в очите й светеше нов вид тържественост.

— Не мисля, че можете — каза тя.

Миранда искаше да отиде направо при Фин и Креси в Стария град, но момичетата решиха да я заведат в резиденцията.

— Там ще си в по-голяма безопасност — казаха те. — Те могат да дойдат при теб. Има охрана.

Миранда си спомни за Мухтар и се зачуди доколко е безопасна всъщност резиденцията.

— Не можете да ме докарате до входа — напомни им тя. — Просто ме оставете в близост до магазина „Баскин-Робинс“. Оттам ще вървя пеша.

Жените не желаеха да я оставят толкова далеч от резиденцията, но те знаеха, че няма да могат да минат през портите на входа на квартала.

— Ще чакаме там, докато не влезеш вътре и не ни звъннеш — казаха те. — Не забравяй.

Слънцето почти залязваше, когато стигнаха до края на града. Докоснати от розовозлатистата светлина, дори и най-бедните скучни кафяви къщи излъчваха красота. Миранда долепи чело до стъклото, копнееща за познатите гледки: за джамията на президента, счупените тротоари, боулинг залата, бакалията на Худа, магазинчето за подправки и ядки и най-накрая — „Баскин-Робинс“.

Когато излезе от колата, краката й за малко да се подгънат. Бяха вцепенени и изтръпнали от дългите часове пътуване. Нито една от тях не бе яла; не искаха да губят време, като спират. Лулоа изяде шоколада, който Медина имаше в чантата си, но несъмнено също бе гладна. Тазкия целуна детето по бузите, подаде го на Миранда и излезе от колата след нея.

— Ще си тръгнеш ли? — попита изведнъж притеснено тя. — Ще се върнеш ли в Англия?

Да се върне в Англия? Миранда никога не бе живяла там. Фин имаше малък едностаен апартамент в Пътни, който използваха при редките им посещения там. Но те не бяха обсъждали закупуването на друг, постоянен дом, където да живеят в по-далечно бъдеще, след Мазрук. Бяха приемали съвсем естествено, че имат достатъчно време за това. Със сигурност Фин щеше да има и други назначения, преди да им се наложи да избират страна, която да нарекат свой „дом“.

— Няма да ходя никъде — каза Миранда. — Не и в скоро време.

Жените я разцелуваха бързо и се прибраха в колата.

— Ще изчакаме тук — напомни й Медина. — Но не се бави много, трябва да пишкам.

 

 

Миранда вървеше бавно, притиснала Лулоа към десния си хълбок. Имаше чувството, че двете бяха вървели заедно дълго, много дълго време. Миранда нямаше представа какъв ден е; бе забравила да попита жените.

Имаше толкова много неща, за които бе забравила да попита. Няколко коли минаха покрай нея. Заобиколи ъгъла близо до Британския клуб и внезапно видя британския флаг, развяван от вятъра на върха на резиденцията.

Очите й се насълзиха, докато зави вляво и видя портите отпред. С последни сили намести Лулоа в ръцете си и почука на металната порта. Рядко й се бе налагало да чука. Охраната винаги отваряше вратата, още преди да е стигнала дотук, след като я видеха да приближава на екраните си за видеонаблюдение. Но човекът, който й отвори сега, не й се струваше познат. Беше млад, леко закръглен, с тъмна, пригладена назад коса. Той остана на прага и я изгледа предпазливо.

— Aiwa?

— Salaama aleikum — започна тя. — Ana Miranda…

Не беше сигурна какво да каже след това. Аз живея тук? Но не живееше вече, нали?

Младият човек се втренчи в нея, в мръсните й дрехи, в превързаната ръка, в детето и изражението му бавно започна да се променя.

— Antee Miranda? — повтори той невярващо. — Miranda zawjat as-safir?

Миранда, съпругата на посланика?

— Hadda Miranda! Miranda zawjat as-safir! Това е Миранда! Миранда, съпругата на посланика! — провикна се мъжът, отваряйки широко вратата. В съседното караулно помещение настана суматоха и изведнъж Миранда бе обградена от хората на Фин. За момент я погледнаха така, сякаш искаха наистина да я прегърнат, но се спряха и вместо това се спуснаха към нея с разтворени ръце. Заляха я с порой от въпроси. Къде е била? Как е стигнала дотук? Добре ли е? Къде е Мухтар?

После забелязаха детето.

— Meen at-tufl? Кой е това?

Лулоа обви още по-плътно ръце около врата на Миранда, гледайки страхливо мъжете.

— Hiya Luloah. Това е Лулоа — каза просто Миранда.

Най-сетне един от пазачите се сети да звънне в къщата. Миг по-късно дребна руса жена се спусна надолу по стълбите и през градината.

— Какво, за бога…? — започна тя, после млъкна и се втренчи в Миранда. — Ти си жива!

И после:

— Ти си Миранда? Миранда на Фин? Не приличаш много на снимката си. Но това е разбираемо, никой не може да очаква…

— Мисля, че да — отвърна тя. Силия се намръщи леко и Миранда разбра, че е отговорила на арабски. Но английските думи просто не идваха на езика й. Бяха ръждясали и потънали някъде. Страхът да не бъде разкрита заради тях ги бе впил дълбоко навътре и сега не можеше да ги изтръгне оттам.

— Аз съм Силия — каза жената, преминавайки също на арабски, и й протегна ръка. Миранда премести детето, за да се здрависа с нея.

— Нека влезем вътре. Сигурно си изтощена. Ще се обадя на Фин. Кое е това дете? Няма значение, ела, ела…

Но Миранда не можеше да се движи. Краката й се бяха забили в земята.

— Аз съм… — започна тя. — Аз съм…

Резиденцията се разлюля пред очите й и се размаза като образ на развален телевизор. Виждаше само розовата отворена уста на Силия, която се пресегна към Лулоа, и после вече нямаше нищо.