Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ambassador’s Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Стайл

Заглавие: Жената на посланика

Преводач: Паулина Мичева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: декември 2016

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Ива Колева

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-28-2178-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10105

История

  1. — Добавяне

Част втора

Януари 2007 г.
Миранда

Както се бореше с няколко торби с продукти, почти на здрачаване, Миранда зави зад ъгъла на безименна калдъръмена улица в Стария град и за малко да събори Фин на земята. Той просто стоеше там, неподвижен остров сред вълнуващата се река от хора, които минаваха покрай него, и разговаряше с един мазрукец в костюм. Малките момчета го заобикаляха с ръчните си колички, натоварени с манго, и пухтяха с раздразнение, а забулените жени се притискаха към варовиковите стени на околните къщи. В един град на мъже с бели роби той носеше тъмносин раиран костюм с вратовръзка със слънчогледи. Трудно беше да не го забележиш.

Миранда ходеше, забила очи в земята — и за да избегне погледите на мъжете, и за да се предпази да не си изкълчи глезен на неравните камъни. Петте найлонови торбички, които носеше, бяха препълнени с тежки нарове, лук, домати и портокали и вече се бяха врязали болезнено в кожата на китките й, така че тя нямаше търпение да се прибере.

Точно навреме забеляза Фин на пътя си, въпреки че една от чантите й, която се разлюля от инерцията, го удари в крака, което накара мъжа до него да трепне и да бръкне с ръка за нещо под сакото си.

— Много съжалявам — каза тя. Беше изпълнена с любопитство кой човек би решил да обикаля из пазарите на Стария град в раиран костюм. — Надявам се, че не получавате лесно синини.

Той се засмя.

— Всъщност лесно се губя, поради която причина стоя на пътя ви. Имате ли представа къде се намира пазарът за сребро? Търся подарък.

Говореше на английски. Британски английски, въпреки че го беше чула да говори на арабски с мъжа до себе си, когато го удари с нара.

— Няма начин да ви дам указания. Улиците са без имена.

Той изглеждаше разочарован.

— Но мога да ви покажа? Ако сте готов да ме последвате в лабиринта?

— Само ако обещаете да ме изведете обратно навън.

— Наричайте ме Ариадна.

— По някакъв начин това не ми звучи съвсем успокояващо.

— Тезей се е измъкнал.

— Но накрая се превръща в толкова ужасен човек. Тази история винаги ме е натъжавала.

Натъжавала го? Гръцките митове го натъжавали? Що за човек обикаля улиците и споделя подобно нещо? Вече го харесваше.

Миранда погледна към мазрукеца, който стоеше до лявото рамо на Фин и я гледаше намръщено. От напрегнатия му поглед я побиха тръпки по гърба.

— Да не ви прекъснах? Вие говорехте…

— О, не, Мухтар просто… Той… Е, с него имаме достатъчно време да говорим. Не се притеснявайте.

Тя намести торбите в ръцете си и направи крачка напред.

— Оттук.

За момент вървяха в мълчание; Миранда усещаше физически присъствието на Мухтар, който вървеше точно зад тях.

— Простете грубостта ми — каза мъжът в един момент. — Аз съм Фин.

— Миранда. Екскурзовод на звездите.

Той се усмихна.

— Едва ли съм звезда.

— Обикновените хора не се разхождат с бодигард. Дори и тук.

— Хм, бодигардове всъщност. Мисля, че днес съм с десетима.

Миранда се огледа, но Мухтар беше единственият, когото можеше да разпознае като охранител.

— Сигурно са много добри — каза тя.

— О, така е.

Миранда се обърна към него и го огледа. Чуплива, медено-кестенява коса, кафяви очи, трапчинки на двете бузи.

— Така… Актьор на благотворителна акция, руски олигарх или външен министър на западна страна?

— Нищо толкова вълнуващо, опасявам се.

Миранда изчака за момент, но той не каза нищо повече.

— Хайде де, наистина ли няма да ми кажете?

— И да загубя мистериозния си ореол? Никога.

— Искате ли наистина да стигнете до пазара за сребро, или предпочитате да се лутате из лабиринта от криволичещи малки улички до края на света?

Той спря, за да обмисли думите и.

— Просто се опитвам да избегна сценария, в който ме отписвате като скучен сухар, преди да сме имали шанс да поговорим.

— Е, сега имате шанс да си поговорим. Давам ви време, докато намерите своя подарък, но няма да ви върна обратно, ако не ми кажете кой сте.

— Договорихме се. Естествено, ако вие направите същото.

— Същото?

— Да ми кажете коя сте.

Тя се усмихна.

— Не искам да ме отпишете като ексцентричен бохем, преди да сме имали шанс да поговорим.

— Така е справедливо. Добре. Да говорим.

Миранда пое по дългия път. Улиците на Стария град бяха такъв лабиринт, че той никога нямаше да разбере. Просто не искаше разговорът да свършва. Торбите вече не й тежаха, изтощението й бе отминало и тя се чувстваше необичайно свежа и жизнерадостна.

— Знаете ли, че целият Стар град е издълбан в едно парче скала? Ако сте гигант, може просто да вземете цялото нещо и да го използвате като украса на масата си за хранене.

— Или като къщичка за игра на децата.

— По-скоро „град за игра“.

— Чудя се колко време им е отнело. Да издълбаят всяка една къща.

Фин докосна студената стена до себе си. От всички страни се издигаха приличащи си постройки, високи и невъзмутими.

— Поколения. Поколения хора, които не са чувствали необходимост да видят делото си завършено в рамките на своя живот.

— Питам се как сме изгубили този вид търпение…

Миранда сви рамене.

— Това е една от причините да ненавиждам модерната архитектура. Толкова е припряна. След римляните всичко е тръгнало надолу, по мое мнение. Гледам това, тази скулптура на град на милиони години, след това поглеждам новите сгради с апартаменти и еднообразните комплекси извън града и си мисля: Това ли е прогресът?

— Ще приема, че тук ви харесва.

— Този град ме омагьоса. Толкова, че явно не мога да го напусна.

Какво би могло да я примами да напусне дома си в това живо произведение на изкуството? Тя изпитваше страхопочитание към културата, която бе създала мястото около нея. Мазрук имаше своите недостатъци, но бе създал този град — и го бе съхранил.

— Имате по-скоро старомодни вкусове.

— Средновековни — съгласи се тя. — Но не и когато става въпрос за политика.

— И какви по-точно са политическите ви възгледи?

— Не искате да развалите следобеда ни, нали?

Докато вървяха, Миранда поздрави няколко души, които познаваше: съседи, бакали, преподаватели от местния университет.

— Очевидно живеете тук от известно време.

— Вече близо три години.

— Сама?

— Нямам си дори един-едничък бодигард.

— Много смело.

— Не съм важна особа.

— Сигурно сте важна за някого.

— Вече не.

Не и откакто Висента я напусна.

Беше толкова погълната от разговора с Фин, че минаха половин дузина улички, преди да осъзнае, че на пресечките вижда едни и същи мъже. Те не носеха униформи, но всички бяха с панталони и ризи с дълъг ръкав и сака, а не с традиционната тобе, освен това имаха подозрително обемисти раници. Някои вървяха пред тях, понякога едва на няколко крачки, понякога и те изчезваха в тълпата само за да се появят отново на следващия завой. Докато водеше Фин, Миранда се запита откъде мъжете знаеха къде отиват те. Мухтар вървеше до Фин през цялото време. Неколцина други сякаш ги следваха. Тя се възхити на изящната им хореография.

Когато се шмугнаха в любимата сергия на Миранда на пазара за сребро, Фин пое водещата роля, разговаряше с лекота на арабски с дребния магазинер, задаваше въпроси за бижутата, за града, за времето. Той изглеждаше несъразмерно голям в малкото тъмно магазинче и трябваше да се навежда почти наполовина, за да не си удари главата в тавана. Миранда се удиви на способността му да очарова, дори в тази неудобна поза; след няколко минути продавачът изчезна зад завесата от подрънкващи пластмасови мъниста в задната стаичка и се появи с две малки чаши чай и чиния с бисквити.

— Изглеждате така, сякаш тук сте си у дома — каза тя, като отпи от чая си.

Фин се усмихна, играейки си с наниз мъниста.

— Аз съм си у дома навсякъде.

След като му помогна да избере сребърно колие с корали и обици, които си отиваха с него, като подарък за леля му, той я попита къде живее. Тя посочи към една каменна арка над тясна уличка, водеща в посоката, в която се намираше къщата и.

— Завийте наляво там, след това надясно към пекарната, още два завоя наляво, дясно и след това на площада с най-добрия fasooleah[1], в града завивате отново наляво и вървите само направо, докато не видите синята врата с пълзящите по нея бугенвилии. Елате да пийнем чай.

Не бе възнамерявала да го кани у дома си, но думите се изплъзнаха от устата й. Можеше ли да покани на чай човек с десетима бодигардове? Не беше сигурна. Нямаше ли да бъдат малко множко? Щеше да й трябва по-голям чайник.

— Страхувам се, че не мога. Трябва да посетя тържество по повод някакъв национален празник тази вечер, който не мога да пропусна. Може би друг път? Ето. — Той потърси нещо в джобовете на сакото си. — Визитката ми. Тук съм само от седмица и съм сигурен, че можете да ми разкажете още много истории. В края на краищата, вие сте единственият човек, успял да пробие екипа ми за сигурност и да се приближи достатъчно близо до мен, за да ме нарани.

— Аз не съм ви наранила, нарът го направи. Знаете, че пазарът на оръжия тук не е съвсем регулиран. Освен това изобщо не накуцвате.

— Накуцвам, но вътрешно. По-добре да тръгвам вече; момчетата започват да се изнервят.

Подаде й ръка, топла, но суха, с тънки пръсти, и изчезна в тълпата.

Миранда погледна визитката. Фин Фенуик, посланик на Великобритания.

 

Когато се прибра, вкъщи нямаше никого.

— Медина? — провикна се тя. — Моси?

Нищо. Никой. Добре. Сложи чайника и тръсна торбите с продуктите на плота. Наровете бяха мазни и жълти, с лъскава розова руменина по страните. Завъртя един в дланта си и усети издатинките от семенцата, надигащи кората му. Ако Медина си беше у дома, щеше да се изкуши да й каже за Фин, а и се искаше да го запази само за себе си още малко.

Откакто Висента я бе напуснала, домът й се бе превърнал в нещо като общежитие за изгубени и скитащи души. Не бе възнамерявала да става така. Винаги бе обичала да живее сама; не си търсеше съквартиранти. Те просто се появиха, като бездомни котета. Сега не можеше да си представи живота без приятели, влизащи и излизащи от дома й по цял ден и по цяла нощ.

Беше срещнала Медина във фитнеса. Беше женски фитнес в по-снобската част на града и това беше първото (и последно) посещение на Миранда там. Фитнесите не бяха особено популярни в тази страна, а малкото, които съществуваха извън луксозните хотели, бяха оскъдно оборудвани. Беше се пробвала на велосипеда и на гребния тренажор, но и двата бяха счупени, така че се премести на едната от двете бягащи пътеки. Те бяха единствените неща в залата, които работеха, като изключим вибриращата платформа, за която един от членовете на персонала й каза, че топяла мазнини.

Вече тичаше, загледана с огромен интерес към едрата жена на платформата — гънките на бедрата и се вееха нагоре и надолу, докато машината вибрираше — когато Медина се качи на другата бягаща пътека. Въпреки че не попадаше директно в полезрението на Миранда, беше трудно човек да я пропусне. Гъстата й черна коса не беше покрита, а дръпната назад в конска опашка. Беше с тъмен цвят на кожата, еспресо, а не капучино, с драматични скули и огромни очи. Беше красива, но това не беше първото нещо, което Миранда забеляза. Не, първото, което забеляза, бе, че момичето е облечено с черна плътно прилепнала по тялото тениска, върху която имаше бял надпис: „Аз съм девствена“ (тениската бе стара). Което човек не виждаше всеки ден по улиците на този или на който и да е друг мюсюлмански град.

Непознатата първа заговори Миранда.

— Как работи това нещо? — попита тя на безупречен английски. — Не съм много по упражненията.

— Ти си във фитнес зала — изтъкна Миранда. — Упражненията са част от преживяването тук. Като изключим онази платформа — махна тя към вибриращата жена.

Момичето се засмя.

— Мислех си, че може би ще е подходящо място да срещна някакви момичета. Не познавам никого.

Миранда си припомни за миг времето, когато тя самата посещаваше спортните зали с надеждата да си уреди среща с жени, но подозираше, че намеренията на това момиче не бяха толкова похотливи. И все пак, човек никога не знаеше.

Запъхтяна леко (градът бе на близо две хиляди и четиристотин метра над морското равнище, така че дори и минимално усилие водеше до задъхване), Миранда й каза как да настрои контролното табло на тренажора и се представи.

— Медина — каза девойката. — Като арабската дума за град.

Беше на деветнайсет години и бе пристигнала само преди девет дни от дома си в Кения, където бе живяла с майка си, сомалийка, и баща си, италианец. В момента бе под наем при едно семейство в Стария град, но животът с мазруки не отговаряше на нейния стил.

— Просто искам малко забавление — каза тя. Което не беше обичайната причина, поради която хората идваха в Мазрук. Но тя бързо добави: — Дойдох й, за да науча повече за исляма. Или поне това казах на родителите си. — Беше почнала да посещава курсове в местния университет, които вече я отегчаваха. — Учителите са ужасно досадни. Толкова са сериозни! И каква е тази история с цялото това черно? Най-малко ние, африканските мюсюлмани, имаме някакъв стил. Стига да сме покрили косата си, няма значение какъв цвят дрехи носим.

Речникът й беше като на американска тийнейджърка, макар че никога не бе живяла извън Африка. Говореше суахили, сомалийски, италиански, арабски и английски език, всички свободно. Което накара Миранда да се почувства малко тъпо, защото знаеше само английски, френски и малко арабски. Американците бяха толкова жалки по отношение на езиците.

Напуснаха фитнеса заедно, скандалната тениска на Медина сега бе скрита под обемните гънките на една абая, и Миранда й даде номера си и принципни указания как да стигне до къщата й. Понеже улиците в Стария град нямаха имена, се налагаше да се използват като ориентири вездесъщите джамии.

Два дни по-късно тя се прибра от басейна в „Интерконтинентал“ и намери бележка от Моси, кенийския й приятел, който работеше за Министерството на образованието и се бе преместил при нея скоро след като Висента си тръгна. „Само да ти кажа, че май се сдобихме с котка, бе написал той, и дъщеря тийнейджърка.“

Медина бе намерила бяло пухкаво котенце да накуцва на улицата покрай къщата им.

— Тя е малка — примоли се момичето на Миранда. — Няма да заема твърде много място.

Котето наистина бе толкова мъничко, че се побираше в тъмната длан на Медина.

— Не това ме притеснява.

Старият град бе пълен с бездомни котки, почти всички от които бяха крастави и пълни с всевъзможни болести. Това невинно изглеждащо коте можеше да е носител на достатъчно бактерии и вируси, за да убие всички тях.

— Може ли поне да излекуваме лапата му? Но първо ще го изкъпя!

Миранда се замисли какво щеше да се случи с котето, ако го върнеха обратно на улицата. Мюсюлманите не се грижеха за домашни любимци, което бе една от причините страната да е пълна с бездомни животни. Но не ставаше дума само за това, че местните деца нямаха животни у дома си; те като че ли открито ги ненавиждаха. Колко пъти бе крещяла Ayb! („Засрамете се!“) на деца, които хвърляха камъни по някоя котка или биеха кучета с пръчка? Измъчването на животни бе широко разпространено местно хоби. Тя често се чудеше какво говори това за начина, по който хората се отнасят с децата си вкъщи.

Все още се колебаеше, но се загледа как Медина нежно насапунисва мяукащото коте в кухненската мивка с един от внесените лично от Миранда органични, нетоксични сапуни. С намокрена и прилепнала по телцето му козина, котето не беше по-голямо от мишка. След като го подсуши с една резервна кърпа, Медина го подаде на Миранда, за да огледа лявата му лапичка. Парче стъкло се бе заклещило в нея. Тя внимателно го измъкна с помощта на пинсетите си и после почисти раната.

— Все пак трябва да го погледне и ветеринарен лекар — каза Миранда.

Такива не се намираха лесно. Веднъж годишно един човек от британското посолство водеше ветеринар от Дубай, за да прегледа и лекува домашните питомци на чужденците в страната, тъй като тук нямаше много квалифицирани местни лекари. Но все пак тя позволи котето — и момичето — да останат.

Медина, Моси и котето Кишр (кръстено на мазрукската напитка, правена от кардамон и люспите на кафеените зърна) често имаха компания от студенти, поети и дипломатически стажанти, които оставаха за месец или дори за два-три месеца. И все пак къщата никога не изглеждаше пренаселена. Не само че бе достатъчно голяма, за да има място за всички, но обикновено хората бяха толкова заети, че рядко се задържаха вкъщи.

Миранда беше там най-често, защото работеше у дома си, в прохладния диван, който заемаше целия последен етаж. Лудата по момчета Медина бе почти всяка вечер навън с поредица от ливанци, палестинци, египтяни, мазруки и сирийци. Ходеха в единствения нощен клуб в града в подземния етаж на „Интерконтинентал“, пътуваха цяла нощ до плажовете на юг и организираха импровизирани купони по домовете си. Рядко се случваше да се прибере вкъщи, без да е влюбена.

— Аз дори не знаех, че тук има нощен живот, докато ти не се появи — каза й Миранда.

Тя се притесняваше за безопасността й, но Медина я увери, че всички мъже, с които общува, са джентълмени; тя все още бе девствена. След това Медина привлече Моси като свой пазач. Всяка вечер му правеше ревю с осеяните си с пайети поли и с тесните си дънки, търсейки мнението му, преди да го извлече от къщата навън с нея. Самият факт, че успяваше да го накара да излезе, бе впечатляващ; Моси ненавиждаше нощните клубове и предпочиташе да си седи сам. Но той обичаше Медина и проявяваше бащинска загриженост за нейното благополучие. Отначало канеха и Миранда, но тя винаги отказваше, защото предпочиташе да работи, докато къщата бе празна. Това бе и единственото време, когато можеше да обърне по-сериозно внимание на работите на своите ученички.

Къщата сега бе спокойна. Чайникът завря и Миранда изля водата върху листенцата зелен чай в чашата си и седна до масата в кухнята. Имаха само два твърди пластмасови стола, но в редките случаи, когато тук се събираха повече от двама души, другите сядаха на плота или на пода.

Запита се колко време трябва да изчака, преди да напише имейл на Фин. Три дни? Същият брой дни, колкото чакаше в Сиатъл, преди да позвъни на някого, когото бе срещнала на купон? Нелепа загуба на цели три дни всъщност. Би написала в Гугъл „кога да поканиш посланик на чай“, или нещо подобно, ако имаше интернет. Но нямаше. В Стария град все още нямаше уай фай, а на малкото кабели, които бяха прокарани в тези непристъпни къщи, не можеше да се разчита дори да поддържат електричеството за цяла вечер.

За да провери електронната си поща, Миранда трябваше да излезе от Стария град и да отиде до мръсното малко интернет кафене на площад „Шухада“. Не го правеше много често. Да седи притисната между две момчета, които потайно теглят порно, не бе представата й за добро прекарване. Във всяко интернет кафене в страната беше същото — млади мъже, които правеха всичко възможно, за да прикрият незаконните си търсения един от друг, намалявайки образите на сношаващите се двойки, докато станеха просто малки фигурки в ъглите на екраните им. Все пак на Миранда не й се налагаше да се напряга кой знай колко, за да разбере какво са. Цялото това трескаво и гузно поведение около нея я затрудняваше да се съсредоточи върху писмата до семейството й. Затова обикновено пишеше писмата вкъщи и ги качваше на флашка, за да може в кафенето да ги изпрати възможно най-бързо.

А и всъщност защо се бе заинтересувала толкова от този човек? Тя нямаше фетиш към посланици — малцината, които бе срещала, бяха ужасно надути и повърхностни, а и той бе мъж. Не че не се бе влюбвала и преди в мъже, но не се бе случвало често и бе минало доста време от последния път. Шест години най-малко. Преди да срещне Висента.

Наистина минаха три дни, докато успее да стигне до интернет кафенето и да пише на Фин. Дали се дължеше на колебанието й да скочи от тази конкретна скала, или просто на липса на време, самата тя не бе сигурна. Явно се бе справила доста добре с имейла, защото Фин й писа седем минути по-късно и я попита дали ще бъде свободна за чай на следващия ден. Тя отговори, да, почти всеки ден е свободна, а и не би ли искал той да отиде на чай при нея? В края на краищата, беше нов в тази страна, а и имаше нещастието да живее извън Стария град.

На следващата сутрин, още преди Миранда да бе изпила първата си чаша кафе, „момчетата“, или „екипът“, както наричаше Фин своите бодигардове, се появиха на вратата й, за да направят recce. Замъгленият мозък на Миранда за миг се озадачи на какво бе съкращение това recce. Reconnaissance? „Разузнаване“. Това ли беше? Тази дума й се стори странна, отнесена към любимата й къща. Когато ги видя на прага си, се паникьоса, притеснена, че ще претърсят стаите и ще намерят картините. Но те просто почукаха учтиво на вратата, провериха дали адресът е правилният, огледаха двора и си отидоха. Фин дойде няколко часа по-късно.

Оказа се, че не е било нужно да се тревожи за чайника. Момчетата останаха навън на двора (и в горната част на улицата й, в долната част на улицата, и на отсрещната страна на улицата. Май имаше някого и на прозореца на съседите).

— Имате ли вечерен час? — попита нервно Миранда, като надникна през един от малките прозорци прорези в стената.

— Да. Абсолютно задължително трябва да съм в посолството в седем и половина сутринта.

— Хм… — каза тя. Телефонът й показваше, че е едва пет следобед.

— Знам — каза той тъжно. — Не разполагаме с много време. Но съм свободен и в четвъртък.

Миранда се засмя.

— Но ние дори още не сме седнали на масата! Откъде знаете, че ще искате да ме видите и в четвъртък?

— Знам — каза той и се усмихна. — Просто знам.

Миранда също го знаеше. Знаеше го от мига, в който нарът отскочи от коляното му и тя вдигна глава, за да го погледне в очите. Не вярваше в любовта от пръв поглед, но очевидно не е нужно да вярваш в нея, за да се случи. Странното бе, че това не бе онзи тип физическо привличане, онова пърхащо нещо в стомаха, което й се бе случвало с толкова много от предишните й любовници, включително и с Висента. Беше по-спокойно, по-тихо нещо, което не казваше (или по-скоро, не казваше само): „Искам да съборя този мъж на тротоара и да правя луд секс с него“, а по-скоро: „Искам да решавам кръстословици с този човек в неделя сутрин през следващите трийсет години“. Такова нещо бе. Или поне това бе най-отличителното в него.

Имаше и нещо друго, което отличаваше Фин от предишните й любовници. Тя го бе избрала. Толкова дълго време просто бе допускала да бъде избирана от другите. Нямаше почти никаква пауза между романтичните й връзки. След като приключеше една, тя винаги си казваше, че се нуждае от време да остане сама, време, за да бъде свободна, но никога не се получаваше. Отиваше на парада за Деня на свети Патрик и изведнъж танцуваше с пожарникар в ирландски бар. Или боядисваше като доброволец училище и кльощаво момиче със срамежлива усмивка я канеше в арт студиото си. Хората постоянно влизаха в живота й.

Разбира се, тя беше виновна, че позволяваше това да се случва. Миранда винаги бе била по-скоро от типа „Защо не?“, отколкото „Защо?“. Така че, когато се запознаеше с някого, който бе привлекателен, ярък, мил и леко ексцентричен, тя не можеше да намери причина да не се обвърже с него. Ето защо след като Висента си тръгна, положи усилие да остане сама почти две години, с изключение на няколко дребни свалки. Оказа се, че самотата е нещо чудесно. Харесваше й, че не се налага да докладва на никого къде се намира в който и да е момент. Харесваше й да яде сама в кухнята си, четейки книга. Обичаше да скицира в дивана на горния етаж, докато пиеше първата за деня чаша кафе. Това беше един изцяло нов вид свобода.

Но Фин го избра тя. Избра го, когато го поведе по дългия път през Стария град, за да имат повече време да си поговорят. Избра го, когато го покани у дома си. И искаше да продължи да го избира.

Бележки

[1] Боб (араб.) — Б.пр.