Дженифър Стайл
Жената на посланика (69)

14 юли 2011 г., Лондон
Фин

Лежеше на тесния непрощаващ правоъгълник, който пазачите евфемистично наричаха легло, и се взираше към квадратните белезникави решетки на килията си. Чувстваше тесните прегради като съвсем нищожен разделител между него и множеството обкръжаващи го престъпници. Това, което ги разделяше, бе най-вече въздухът — застоялият, тревожен въздух. Но той не трябваше да прави такова разграничение, не и сега. Не беше ли тук законно, като съвсем истински престъпник? Беше и винаги щеше да си остане такъв. Това бе единственото нещо, което изпращаше тръпки на ужас по гръбнака му и го разтърсваше като повтарящ се токов удар. Не дните и годините, които щеше да прекара затворен в това пространство, вонящо на дезинфектант и мъжка пот. Беше свикнал с решетки; не бе ли живял зад решетки през последните години от живота си? Това поне бяха честни решетки, голи, откровени в намеренията си, без украса от бугенвилии. Не, времето на свобода, когато излезеше навън, го плашеше най-много.

Какво щеше да го очаква след това, в тези бъдещи дни, в които нямаше да има стени около него, а може би и покрив? Без посланически пост, без кариера, вероятно и без шанс за друга работа. Мира… Ако беше там, тя и Креси, и да, дори Лулоа, ако го очакваха през портите на затвора след пет години — или колкото време се наложеше да остане тук, би могъл да издържи. Всъщност Лулоа трябваше да бъде там задължително; нейното присъствие бе от съществено значение за него, за да открие някакъв смисъл в това. Ако бе жертвал всичко, за да изведе това дете от Мазрук само за да го види да попада отново в гладния хаос, в бездната без майка, очаквайки челюстите на смъртта да я погълнат… Добре. Нямаше да мисли за това. Нямаше.

Все още очакваха отговора на молбата им за убежище. Лулоа бе сираче и изоставено дете от страна, в която сега бушуваше гражданска война. Да я изпратят обратно сега, би означавало сигурна смърт. А ако я върнеха, на кого щяха да я предадат? Те не знаеха за никакви нейни оцелели роднини. Бяха казали истината в съда — или поне тази истина, която можеше да помогне на техните цели. Със сигурност никой съдия не можеше да е толкова безсърдечен, за да откъсне сираче от гръдта на жена, която го бе запазила живо с млякото, предназначено за собствената си дъщеря. Ако имаха достатъчно късмет, за да получат убежище за детето, щяха да започнат процедурите по осиновяване. Той се бе съгласил. Беше се съгласил искрено, с цялото си сърце. Не че в момента бе в състояние да бъде родител.

Те не бяха далеч от него, само на кратко разстояние по мокрия паваж, натъпкани в малкия му ергенски апартамент, който сега се радваше, че не бе продал. Макар да бе останала сама с две малки деца в град, който не познаваше, Миранда не се бе оплакала нито веднъж. Беше му бясна, задето се бе жертвал, без да й обясни напълно какво ще прави и без съгласието й, но бе насочила гнева си към себе си, защото не бе предвидила какъв би могъл да е резултатът от постъпките им.

— Не можех да ти кажа — настоя той. — Не бях сигурен какво ще бъде наказанието ми, а ако не бях направил това, което направих, щяхме да бъдем принудени да оставим Лулоа там. — Тя никога не би му простила това, той го знаеше. — Справихме се с твоето пленничество, с малко късмет ще се справим и с моето.

Форин офис искаше възможно най-малко публичност, така че делата срещу Миранда и Фин бяха уредени по извънсъдебен ред. Тя се отърва с глоба за притежание на фалшиви документи за самоличност, добити с неморални намерения, но престъпленията — и съответно наказанието — на Фин бяха по-тежки.

Притесняваше се за живота й в Лондон. Едно от нещата, които обичаше най-много в нея, бе американската й отвореност към света, нуждата й да започва разговор с непознати, което тук изобщо не се получаваше. Веднъж бе наблюдавал как се опитва да заговори жена в метрото, която четеше биографията на художник, който Миранда харесва, само за да получи смразяващ поглед и презрително сумтене. Мразеше своите островни тесногръди хора.

Но също така имаше безкрайна вяра в способността й да се адаптира, постепенно да прозре отвъд каменистата външност на Лондон. Градът пазеше цветовете си добре, криеше ги като пакетчета дъвчащи бонбони в многото джобове на костюма си. Но те бяха там. А Мира бе изследовател. Щеше да ги открие.

Не се тревожеше прекалено за Креси; тя бе малка, а децата са издръжливи на нещастия. Спомените й за него, за времето им като малко сплотено семейство, щяха да останат само в сънищата й. Животът с майка й — и сестра й — щеше да й се струва достатъчен. И все пак тази мисъл го съсипваше, пронизваше гърдите му като с остър стоманен шип. Не по-малко от Мира, Креси бе любовта на живота му, незаменима и съществена. Не би се справил с изчезването на Миранда без нея. Това, че тя щеше да расте през следващите няколко години без баща — заради него, заради нещо, което той бе направил — го натъжаваше безмерно. Как щяха да станат отново някога това, което бяха? Все още го заболяваше сърцето, когато сутрин повдигаше клепачи и осъзнаваше къде се намира. Толкова дълго бе чакал Мира, толкова дълго време, само за да я загуби отново.

Пазачът Албърт (не бива да го наричаш никога Ал, ако не искаш да загубиш храната си или времето си за упражнения) дойде да отключи вратата.

— Ваше превъзходителство — каза той с мазен тон и се поклони леко. Фин не можеше да измисли подходящ отговор на тази всекидневна обида и затова, както обикновено, не каза нищо. Бе времето за упражнения. Тук се упражняваше повече, отколкото през последните петнайсет години накуп. Мира постоянно се опитваше да го накара да отиде на басейна или на бягащата пътечка с нея; веднъж дори се опита да му покаже как се правят нейните специални коремни преси, но той не можа да се набере дори няколко пъти. Това беше неестествено движение за тялото му, отдавна свикнало да стои изпънато, освен ако не е съборено от удар с топка. Надигна се от леглото и мълчаливо последва тъмничаря си.

Навън в двора се присъедини към бавния парад от затворници, обикалящи по прашните камъни. Никога не бе отделял толкова много време за чисто, свободно мислене. Това поне бе подарък. Можеше да мисли за това като за подарък. Всички тези неподредени спомени, дипломатическите интриги, разплетени или все още заплетени, бяха фотографирани, но все още неподредени в албуми. Прекарваше дните си, като поставяше преживяванията върху страниците в съзнанието си, подгъваше краищата им и ги притискаше, за да залепнат.

Мира винаги се нуждаеше от нещо, към което да насочи вниманието си, картини, в които да се взира и да опознава, истории, в които да се потопи, но за него празното, безразборно състояние на ума бе лукс. Освободен от необходимостта за „стратегическо мислене“, бизнес планове и двустранни преговори, той сякаш за първи път се срещна с ума си, като че ли бе човек, когото често бе засичал на партита, но с когото никога не бе говорил. В това ново пространство имаше достатъчно място, за да размишлява за евентуалното си бъдеще. Можеше да преподава английски език в Лаос. Можеше да превежда на конгоанските министри. Можеше да учи децата от Гвиана на азбуката. Имаше достатъчно врече, за да го реши. Разполагаше с месеци. Разполагаше с години. Все щеше да измисли нещо.