Дженифър Стайл
Жената на посланика (20)

Октомври 2007 г.
Миранда

Миранда беше у дома и режеше снимки от списания, когато Фин й се обади да й каже за нападението над американското посолство. Рано тази сутрин малка група от хора бе нападнала сградата с камиони-бомби, гранати и автоматични пушки. Деветнайсет мазруки и мазруко-американци бяха убити, повечето чакащи на опашка за подновяване на визите си. Никой от служителите не бе пострадал.

Тя се взираше вцепенено към купчината цветни пликове на работната маса. Беше рожденият ден на Фин и тя почти довършваше четиридесет и седемте картички, по една за всяка година от живота му. Бе пропуснала толкова много от рождените му дни, че искаше да компенсира загубеното време. Това беше първият му рожден ден, който щяха да празнуват заедно; тя искаше да бъде запомнящ се. Но не толкова запомнящ се.

Прилоша й от новината и бутна настрани морковената кифла, с която се залъгваше, докато работеше. Бе стояла на същата опашка в посолството само преди месец, за да добавят страници към препълнения й паспорт.

— Моля те, не ми казвай, че е имало деца.

— Добре. Няма да ти казвам.

— О, Фин, не.

— Знам. Знам, скъпа.

Няколко минути и двамата мълчаха.

— Наистина съжалявам, но предполагам, че ще се прибера късно — каза той най-накрая. Трябваше да се направи преоценка на сигурността на собственото му посолство, както и на безопасността на персонала. Вече беше уредил среща с посланика на САЩ, за да изкаже съболезнованията си и да разбере подробности за нападението. Посолствата често обединяваха разузнавателните си служби и обикновено бяха цели на едни и същи хора.

Тъкър й писа почти едновременно и я попита дали има някакви планове за излизане от резиденцията. Миранда си помисли, че ще изглежда като проява на безчувственост, ако отиде във фитнеса, когато толкова много хора оплакваха близките си. Но нямаше никакъв друг начин да се справи с ужасната новина; тренировките бяха като наркотик за нея, като терапевт, най-надеждният й приятел. Освен това, на кого щеше да помогне, ако обикаляше нервно из къщата? От безделието само щеше да се почувства по-зле. Бягаше от двайсет минути на пътечката, когато шефът на една американска петролна компания и позвъни на мобилния телефон, за да пита дали Фин има някаква информация за атаките. Не бе успял да се свърже с американския посланик и бе притеснен за персонала си. Миранда писа съобщение на Фин. След като затвори, й се обади американска приятелка, за да й каже, че от имиграционните служби не я пускат да напусне страната и дали Миранда има някаква идея защо. Няколко приятели от Стария град също я потърсиха, за да разберат какво знае. Което на практика бе почти нищо. Фин нямаше да й сподели подробности, преди да се прибере у дома. Накрая влезе в басейна само за да се измъкне от телефона си.

След като приключи с плуването, чиста и подсушена, без да има какво друго да прави, се зае отново с работата си по картичките. Много от тях бяха направени от пощенски картички или снимки в туристически списания на местата, където бяха ходили заедно с Фин. Имаше пощенски картички на Босфора в Истанбул, на пързалката за скейтборд в Съмърсет Хаус в Лондон, на хотел „Софител“ в южната част на Мазрук и на картини, които и двамата обичаха, като „Сбогом“ на Ремедиос Варо, прощаването на двама влюбени, които изчезват по различни коридори и наблюдателят вижда само отдалечаващите им се гърбове. Безмълвно, техните големи издължаващи се сенки се проточват назад, устните им помръдват едновременно за една последна призрачна целувка. Имаше снимки на много плътски удоволствия, като коледен пудинг и джин „Хендрикс“. Имаше картички, направени от карикатури от „Ню Йоркър“ и от лични произведения на изкуството на Миранда. На гърба на всяка написа нещо, което обичаше у Фин. „Четеш ми пиеси на глас в леглото“; „Пазиш рецептите на майка си“; „Можеш да ми кажеш, че ме обичаш, на седем езика“; „Правиш убийствен джин-тоник“; „Никога не си казал лоша дума за Висента (или, като стана дума, за когото и да е от многобройните ми бивши любовници)“; „Не се плашиш, когато казвам неща като: многобройните ми бивши любовници“; „Помагаш ми за домашното ми по арабски“; „Направи ми ателие още преди да се преместя тук“; „Начинът, по който казваш: съчленен камион“; „Мислиш, че моите мазрукски момичета са талантливи“; „Оставяш ме да ти викам и не се ядосваш заради това“; и „Пееш поп песни от осемдесетте“.

След като запечата всички пликове, Миранда ги номерира (на арабски) на лицевата страна. Не смяташе, че Фин ще бъде в настроение да празнува рождения си ден в такъв мрачен ден. Но тя не организираше пиянско парти, нито хвърляше конфети през прозорците с възгласи на радост. Просто искаше да направи любовта си визуална, осезаема, да я превърне в подарък. Това не можеше да е погрешно, без значение какво ставаше със света навън. След като се самоуспокои по този начин, Миранда събра пликовете си и слезе надолу по стълбите. Залепи първия плик на входната врата, втория и третия — на вратата на кабинета на Фин и стена, а останалата част — из цялата къща, от антрето до малкия диван, кацнал на върха на дома им. Наскоро обновен, той все още не бе използван.

Персоналът на резиденцията я наблюдаваше с любопитство, докато тя лепеше пликовете на стената в кухнята. Когато Миранда обясни какво прави, Теру изтича в мокрото помещение и се върна с кутия трюфели „Линд“.

— Посланикът обича шоколад, нали?

И тя взе ролката тиксо от Миранда и залепи трюфел към всеки плик в кухнята.

С помощта на Деста Миранда подреди дивана на покрива за вечеря, с покривка за маса, хартиени салфетки за рожден ден с Мечо Пух (единствените празнични салфетки, които можеха да се намерят в тукашните магазини), чинии, чаши, свещи и огромни букети с цветя, които шофьорът бе донесъл тази сутрин. Искаше й се да избере сама цветята, но Тъкър не й разреши да напусне резиденцията.

В спалнята махна завивката и сложи кърпа върху чаршафите. Свещи и масажно масло стояха на масичката до леглото им. В личната им кухня наряза краставици и зелени лимони, подреди бутилка джин „Хендрикс“, тоник и охладена бутилка шампанско. Намери кофа за лед, напълни я и я пъхна във фризера. Докато вършеше тези неща, успяваше да изтласка мисълта за трагедията и ужаса от деня в периферията на съзнанието си. Изпълнението на малките задачи я държа заета до момента, в който Фин се прибра — смайващо рано, още в шест и половина. За миг — само за миг — тя се поколеба дали да не го изчака на горния етаж, докато той следва пътя на картичките. Но не можа да се сдържи. Все пак Фин трябваше да прочете трийсет картички, преди да стигне дори до спалнята; това можеше да отнеме известно време. Едва бе оставил куфарчето си в кабинета и държеше първата картичка в дясната си ръка, когато тя отиде при него.

— Благодаря ти, скъпа — прегърна я той. — Красива картичка.

— Все пак си имал тежък ден в службата.

— Не толкова тежък, колкото сигурно е бил денят на американския посланик.

— Говори ли с американците? Как са хората в посолството?

— Направих всичко, което бе по силите ми в момента. Американците са както може да се очаква да бъдат. Обещавам, че ще ти кажа всичко, щом седнем.

— Добре, но прочете ли… инструкциите? Има още няколко картички… ако нямаш нищо против? В настроение ли си за това?

Фин отново погледна картичката, в която имаше указание, водещо го към следващата.

— Донякъде е облекчение за разнообразие някой друг да ти казва какво да правиш — отбеляза и тръгна обратно по коридора.

Миранда го последва, докато Фин откриваше всяка картичка, сваляше я от стената и я прочиташе бавно. След всяка спираше, за да я прегърне или да я целуне, така че напредваха бавно. След петнайсетата картичка, когато тя го побутна да продължи, той попита:

— О, има още?

— Е, скъпи, на колко години си?

Фин я погледна с насълзени очи и Миранда разбра, че усилията й не са били напразни.

На стената до кухненската маса бе кръстословица, която те ритуално попълваха всяка сутрин заедно през уикенда. Картичка от снимка на Кати Орна от 1937 г., от Испанската гражданска война — „Жена от Мадрид в бежански лагер във Велет Рубио“, на която едра жена кърмеше детето си, загледана в далечината пред себе си, едновременно със страх и решимост в очите си, бе закачена в коридора между кухнята и мокрото помещение. На стълбището имаше поредица от снимки на обувки на Мерет Опенхайм: елегантни обувки от слонова кост на висок ток, овързани като печена пуйка (идеята на Миранда за шега; тя все още ненавиждаше токчетата, въпреки че уроците на Тазкия я бяха направили по-уверена и сега бе по-малко вероятно да си навехне глезена). Близо до най-горната част бе сюрреалистичната „Сексуална експлозия“ на Джим Уорън, неговата разтърсена от екстаз жена, отметнала глава назад, предала се на еротичната съблазън.

В спалнята той изпълни инструкциите, изписани върху виолетови листчета за бележки във формата на сърце, залепени за таблата на леглото: „Съблечи се“ и „Легни тук“.

— Питие?

— Джин-тоник би било чудесно — отговори той предсказуемо, докато балансираше на един крак, за да събуе черните си чорапи. — „Хендрикс“?

— Бих ли използвала друг?

— Извинявай.

— О, чакай! Забравих специалната музика за рождения ден на Фин!

Миранда се спусна към айпода и в стаята се понесоха началните ноти на It’s Only Time на Magnetic Fields, докато тя приготвяше питиетата им. „Защо да спра да те обичам след сто години?/Това е само време…“

Ледът пукаше в джина, когато Миранда сложи чашите на нощното шкафче и смъкна лятната си рокля на пода. Голи, двамата се настаниха на кърпата.

— Е, разкажи ми — каза тя.

Фин се протегна към ръката й и описа сутрешния ужас и последствията от него.

— Има твърде много дни като този — каза той. — Прекалено много.

Утре сутринта щеше да проведе среща с персонала, за да обсъдят по-добрата сигурност на британското посолство.

— И не ми е приятно да го кажа, скъпа, но трябва да обсъдим възможността да изпратим съпругите и партньорите на служителите обратно у дома.

— У дома? — повтори Миранда. Тя вече нямаше друг дом, освен този с Фин.

— Ще направя всичко, за да те задържа тук. Но не и за сметка на безопасността ти, както и на безопасността на другите в посолството.

— Няма да си замина — каза Миранда, погали Фин нежно по гърба и го яхна. — Не можеш да се отървеш толкова лесно от мен.

И бавно, приковавайки го с поглед надолу към чаршафите, устните й се впиха в неговите.

След това те лежаха притихнали, заслушани в Reservations на Wilco.

— Трябваше първо да ти направя масаж — каза Миранда.

— Не е твърде късно.

Тя се усмихна.

— Откъде да започна?

— Тук… И тук.

Когато тялото на Фин се отпусна в отмала под настоятелните й пръсти, Миранда се приплъзна до него.

— Много се радвам, че не си бил ти — прошепна тя. Той се обърна на една страна и я придърпа към себе си.

— Иска ми се да не беше никой.

 

 

За тяхно голямо облекчение, на Миранда (и на всички други съпруги) бе позволено да останат. Но след този ден тя започна да си представя разни неща. Когато се събличаше по шорти в банята и влизаше под душа, живо си представяше мъжете, които бяха нападнали посолството на САЩ. Те бяха мъртви, с липсващи ръце, крака, глави и вътрешности, но все още мислеха за съдбата си. В отвъдното не ги бяха посрещнали девственици. Не се бе появил Бог, който да ги похвали за клането на невинни хора. Не ги очакваше никаква награда, освен бавното осъзнаване на факта, че са били прецакани. — Защо не се върнат от мъртвите и не разкажат на хората? — питаше се тя на глас, докато завърташе крана и оставяше водата да облее косата й. Когато обуваше чорапите и обувките си, вече бе бясна, че тези призраци не се явяваха на този свят.

Сега гневът й избухваше в странни изблици, когато изобщо не очакваше. В деня след атаките тя бе потънала в рисуването си, когато от близката джамия се разнесе следобедният призив.

— Как смееш? — провикна се звярът в мозъка й, преди да успее да овладее реакцията си. — Как смееш да се преструваш, че си свят, когато избиваш хора?

Не беше просто гняв. Беше отчаяние и недоумение. Не се ядосваше на самия ислям, а на начина, по който мюсюлманите твърде често позволяваха да ги манипулират. Заплашителните послания, които редовно пристигаха на бюрата на Фин и на другите западни посланици, винаги започваха с възхвала на Аллах и едва след това хвалеха мъчениците, убити в Неговото име. Когато в една безсънна нощ четеше копия на някои от тези заплахи, сърцето й се изпълни с ярост. Всички тези безкрайни престъпления бяха извършени в името на Бог, на религията. Нима можеше да има нещо друго, което Бог да иска повече от мир?

Една свежа есенна вечер, когато с Фин (и екипа охранители) тръгнаха три пресечки по-надолу към дома на неговия заместник, Лесли, където щяха да бъдат домакини на ифтар^[1] за края на дневния пост през Рамадана с местния персонал, Миранда установи, че дори най-обикновените подробности от техния живот бяха започнали да придобиват зловещ нюанс: липсата на автомобили пред иранското посолство, бял микробус, който зави в една странична улица, внезапен агресивен жест, направен от жена в черна роба, седяща на тротоара. Имаше заплаха навсякъде, дори и в лилавите цветя, полюшващи се от вечерния бриз, които бяха достатъчно дебели, за да прикрият едно тяло. Ако видя някого да насочва оръжие към Фин, помисли си тя, ако го видя да повдига пистолета си, какво ще направя? Сцената се разигра в главата й. Видя се как се втурва към Фин, как се обвива около него като броня. Фин отговаряше за цяло посолство. Той беше най-почтеният човек, когото познаваше. Той трябваше да живее. Мина по-малко от секунда, докато всичко това минаваше през съзнанието й, по-малко, отколкото бе нужно на обутия й в сандал крак да направи следващата стъпка. И с нея дойдоха и нови хипотетични ужаси.

Това са нещата, които си представяше вече. Когато чакаше Фин да се прибере вкъщи от работа, й беше трудно да повярва, че той все още съществува. Че те все още съществуват, че не си бе въобразила целия им живот заедно. „Той носи раирани ризи, напомняше си тя сама. Връща се в леглото всяка сутрин, ухаещ на лимонов крем за бръснене. Има смешната походка, с приведени рамене, на висок човек. Първото нещо, което прави, когато се прибира вкъщи, е да ме попита дали искам чаша чай.“

Вкъщи, докато го нямаше, тя следеше за всякакви признаци. Една сутрин в средата на октомври боклукчийски камион мина покрай тях и спря в близост до портата. Миранда наблюдаваше от прозореца на спалнята им, който охранителите настояваха да остане затворен, като дръпна леко встрани завесите. Мъж с дълга къдрава коса стоеше отзад в каросерията на камиона и улавяше найлоновите торби с боклук. Ако това бе боклук. Нямаше начин да знае какво има наистина в онази купчина. Защо да не бяха експлозиви? Чудеше се дали пазачите са я претърсили, или са решили, че по-скоро не им се занимава с боклуци. Къдрокосият мъж пое една торба пред тяхната врата. Миранда не можеше да види кой му я подаде, дали бе от техните пазачи, или някой друг. Той го отвори, изсипа боклука върху купчината пред себе си и се наведе, за да извади нещо. Когато се изправи, държеше в ръка лъскава празна бутилка от вино и се втренчи в етикета й. Стомахът на Миранда се сви от страх. Ние сме обречени, помисли си тя. Той знае, че сме пили по време на Рамадан.

Гневът й избухваше дори на курса по арабски, при нейния мил и внимателен учител, Махмуд. Една сутрин пристигна, изпотена под черната блуза с дълги ръкави, дългата пола и хиджаба, нейната мазрукска маскировка.

— Antee mareedha? — попита я един от учителите, когато тя влезе и свали шала си. Болна ли си?

— Не.

Миранда не смяташе, че изглежда толкова зле. Сега преосмисли решението си да не слага червило.

— Ta’bana? Добре ли си?

Не беше нито болна, нито уморена, но най-накрая призна второто, така поне имаше обяснение за очевидно нездравословния си външен вид. Не можеше просто да каже: „Не, само съм гневна и уплашена и нищо не помага“.

Беше щастлива да види Махмуд. Ето защо се изненада от себе си, когато седна на бюрото, за да работят, и избухна:

— Защо хората не излизат по улиците? Защо няма заглавия във вестниците, които да осъждат това като деяние срещу исляма? Не разбирам! Ако някой използваше моята религия да убие хора, а религията стоеше в центъра на живота ми, както е в центъра на живота на мазруките, щях да изпитвам отчаяна нужда да заявя публично: „Това не е ислям! Това е срещу Корана!“. Защо религиозните лидери не се надпреварват да бъдат цитирани във вестниците как осъждат това, за да попречат на други да последват тези фанатици? Защо допускат религията им да бъде опозорена? Защо не се възмущават, когато тези убийци използват техния Бог като извинение? Да не би тайно да го одобряват?

Махмуд бе спокоен. Махмуд винаги бе спокоен, а и я познаваше. И преди бе ставал свидетел на гневните й изблици. Погледна я със спокойните си кафяви очи и кимна съчувствено.

— И защо, когато се случи нещо подобно, всички, които познавам извън тази страна, ме засипват с имейли, за да разберат как са нещата тук, как съм аз, но никой от мазрукските ми приятели не се обажда? Реакцията на мазруките на терористичните атаки, изглежда, е нещо подобно на едно „О…“.

Махмуд наведе глава.

— Не знам. Ти си права. Исках да ти се обадя, но си помислих, че и без това ще се видим днес. Мисля, че просто сме по-тихи, защото не искаме да създаваме неприятности.

Това ли беше, зачуди се тя. Дали просто бяха страхливци? Страхуваха се да не привличат внимание? Може би мислеха, че ако излязат напред, ще станат мишена за следващия атентатор. Не им хрумваше, че биха могли да променят нещо. Бе забравила за пасивността, на която ги учеха от малки, за привикването им към мисълта, че са безпомощни. Беше забравила за религиозния им фатализъм. Беше забравила, че за тях промяната винаги е била насилствена.

Гневът й изчезна толкова бързо, колкото бе избухнал. Чувстваше се примирена и тъжна. Придърпа учебника към себе си и превключи на арабски. Все още не се бе научила да излага гневните си изблици на арабски. Махмуд наклони новата си химикалка към нея, така че тя да види лилавия кръг на капачката й.

— Banafsaji! — каза Миранда. Махмуд знаеше, че тя предпочита да пише на арабски с лилаво.

— Ще бъде твоя — каза той. — След този урок.

 

 

На път за вкъщи Миранда мина покрай розова женска кожена обувка, отвътре бе износена и потъмняла, но външната страна бе все още лъскава, кристалчетата блещукаха на слънцето. Някой я бе обичал, някой бе танцувал с нея. А сега лежеше покрай пътя, без партньор, до мъртва оранжева котка и шепа пластмасови капачки от бутилки вода. Листенцата на една бугенвилия се бяха спуснали ниско над тази купчинка, сякаш бяха решили, че и те също са боклук. Някъде една бъдеща Пепеляшка чакаше напразно.

Странно бе колко често скуката и ужасът вървят ръка за ръка. Как и двете те карат да забелязваш толкова много неща. Миранда бе смаяна от безкрайните детайли в света. Нейният свят, тук. В дни като този работеше на статива, без да спира, за да не се побърка. В противен случай мозъкът й се изпълваше със страшни фантазии, с безполезна ярост и образи на автомати, положени върху молитвени килимчета, и в крайна сметка, не можеше да прави нищо друго, освен да броди из къщата като пантера в клетка.

Всяка вечер, когато градината пред прозореца на ателието й потъмняваше и се разтваряше в нощта и Миранда светнеше лампата (никога, никога, преди да дръпне щорите, според инструкциите за сигурност), познатият страх свиваше корема й. Всеки път, щом чуеше външната врата да потраква като при отваряне, скачаше от стола пред статива и се спускаше към прозореца. Поне десетина пъти се оказваше фалшива тревога. Пазачите влизаха и излизаха през портата по цял ден. Миранда сядаше и се опитваше да работи, но когато бе в състояние на такова очакване, й беше невъзможно. Правеше си чаша чай и се опитваше да не си представя безбройните начини, по които човек можеше да умре по пътя между посолството и резиденцията. Най-накрая чуваше полицейската сирена, която предизвестяваше пристигането на Фин. Имаше продължително надуване на клаксон, последвано от ръмженето на двете бронирани коли, които завиваха покрай къщата и минаваха през портата. Следваше шумът, който не можеше да сбърка — от слизането на бодигардовете от колата с техните потракващи автомати „Калашников“, кратката пауза, докато оглеждаха околните покриви, и накрая — придружаването на Фин до къщата.

Искаше й се да го изчака на горния етаж; той обичаше да я заварва как работи. Но при звука на веселото му „Здрасти!“, отекващо из коридора, докато се качваше нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж, тя буташе триножника назад и се спускаше към вратата. Ето, прегръщаше го, той бе истински, той се усмихваше.

— Искаш ли чаша чай? — питаше Фин.

След това притесненията й винаги почваха да й се струват нелепи. До следващата сутрин, когато Фин вземаше червената си платнена чанта за сандвичи и я целуваше за довиждане. Тогава филмите започваха отново в съзнанието й и тя не знаеше как да ги спре. Всичко, което можеше да направи, бе някак си да излее страховете си в картините и да се надява, че ще останат там.