Дженифър Стайл
Жената на посланика (32)

29 ноември 2010 г.
Фин

— Мисля, че трябва да включим американците.

Дакс не гледаше към Фин, докато казваше това, вперил очи в пътя пред себе си. Те се разхождаха покрай укрепленията, опасващи Стария град, в непосредствена близост до оглушителния — и прикриващ разговора им — трафик на коли.

Фин кимна.

— А местните? Има ли начин да не им съобщаваме?

— Не знам. Може да е трудно. Как ще обясним защо не сме споделили информацията за нейното местонахождение? Няма голяма вероятност да я спасим, без да вдигаме много шум.

— Определено няма, особено ако американците се намесят.

Дакс се разсмя.

— Те не са толкова зле. Всъщност може би са доста по-добре от нас.

Леден ужас изведнъж обви пръстите си около сърцето на Фин.

— Дакс — забави той крачка. — Знаеш колко рискована е една спасителна операция, още повече, ако са въвлечени местните. Не знам… има ли други варианти?

Не беше нужно да напомня на Дакс какво се бе случило с групата туристи, отвлечени преди няколко години на юг.

Правителствените сили се бяха притекли на помощ преждевременно, въпреки продължаващите преговори, което доведе до смъртта на трима заложници в престрелката.

— Искаш да кажеш, че трябва да изпратим писмено учтиво послание с настояване да ни върнат съпругата на посланика? — попита Дакс.

— Съжалявам, знам, че е глупаво. Но просто… наистина ли няма шанс за преговори с тези хора?

— Те не са се свързали с нас. Не са ни пратили искане за откуп. Не е нужно да ти казвам, че това не е добър знак. Имайки предвид всичко това, определено не искаме те да знаят, че ние знаем къде е тя. Стига информацията ти наистина да е достоверна.

— Вярвам на моя източник.

— Виж, Фин, аз ти вярвам. Но трябва да ми кажеш кой е източникът ти.

— Не.

— Фин, не мога с чиста съвест да отида при американците и да говоря с тях, основавайки се на твоето „един човек ми каза“. С цялото ми уважение, но ще приличам на идиот.

— Никой не трябва да се свързва с моя източник. Уязвим е и ще бъде в сериозна опасност. Повече от един човек ще бъдат изложени на голям риск.

Дакс замълча. Скърцането на обувките им по песъчинките на пътя бе необичайно силно, подчертавано от често надуваните клаксони на колите наоколо.

— Ако обещая да запазя в тайна името на източника ти от местните, ще ми го кажеш ли? Мога да се закълна, че американците ще бъдат дискретни. Имам им доверие.

— Напълно?

— На моя американски контакт, да.

Фин обмисли това.

— Ако американците поемат спасителната акция, можеш ли да ги убедиш да не информират местните служби?

— Честно ли? Не, аз не съм шеф на американците. Ако им кажем, поемаме риск. Но Миранда е американка, Фин, тя е тяхно момиче. И те са по-добре оборудвани.

— Ако беше твоята жена…?

— Какъв избор имаме? Или казваме на американците и предприемаме акция, или седим и чакаме искане за откуп или направо да открием тялото и. Това ли искаш да направим?

— Ще говориш ли със Силия?

— Ще говоря със Силия.

Фин извади брой на „Ал-Алам“, който бе държал досега под мишница.

— Искам да ти покажа нещо. Това е на Миранда.

Дакс взе вестника и погледна заглавията на първата страница, преди да го пусне, навит на руло, в дълбокия си преден джоб. И докато продължаваха да обикалят Стария град, вдишвайки отровните газове на минаващите покрай тях автомобили, Фин му разказа кой бе намерил рисунката и къде.