Дженифър Стайл
Жената на посланика (41)

2 януари 2011 г.
Иман

Иман седеше в мъждивата хижа срещу леля си и въпросът пареше на гърлото й. Беше тук от два часа й нямаше никаква следа от детето. Нито плач, нито радостно гукане. Нищо, освен почти зловеща тишина. Защо да не мога да попитам за детето, укори се тя сама. Не беше ли естествено да се поинтересува къде е бебето? Беше минал повече от месец от последното й посещение при Айша. Да я посети по-рано, което никога не й е било навик, щеше да изглежда подозрително. Предаде й поканата за сватбата на една друга братовчедка — за щастие, почти винаги имаше някоя братовчедка, която се женеше, освен по време на Рамадан. Нервно оправи бродирания подгъв на абаята си. Синът й толкова й липсваше. Без него се чувстваше неспокойна, не знаеше какво да прави с ръцете си. С какво бе запълвала живота си, преди да стане майка? Цялата й енергия бе фокусирана в Кабир, той осмисляше дните и нощите й. Но тя не искаше да я разсейва при това пътуване. С пресъхнала уста вдигна чашата си, но откри, че е празна, с изключение на лепкавия остатък от захар.

— Ще направя още — каза Айша и се изправи на крака.

— Моля те, не се притеснявай — каза Иман. — Седни. Сигурно си уморена, да се грижиш за тези мъже по цял ден.

Айша само кимна отсечено и рязко приседна отново на пода.

— Нямам никакви оплаквания, слава на Аллах.

— Лельо — започна Иман. Няма причина да не попиташ. Няма причина да не попиташ. — Къде е бебето, което беше тук последния път? Тук ли е?

Айша вдигна глава и се втренчи в нея за момент.

— Това дете… — започна тя и след това млъкна.

— Да не е умряло? — Стомахът на Иман я присви.

— Тя беше много болна, Иман. Много болна. Не можеше да яде.

Иман помисли, че ще повърне от напрегнатото очакване.

— Не поемаше биберон, нито пиеше чая, който й давахме с чаша. Но, Иман, ние не можехме да позволим това дете да умре. Ти не знаеш коя е тя. Кой е баща й. Не можехме да допуснем да умре.

— Но щом не иска да яде?

— Сега ще яде. Пратихме я при някого, който може да я храни.

Някой с кърма, предположи Иман. Можеше ли да е Миранда? Била е тук, и ако е така, къде бе отишла сега? И кои бяха родителите на момиченцето? Внимавай, напомни си тя. Не искаш да знаеш прекалено много. Мъжете на Айша бяха опасни.

— Когато вече може да яде боб и хляб, ще се върне тук.

— Ще се оправи ли?

— Insha’allah. Трябва да се молим за нея.

Надя изслуша историята на братовчедка си с широко отворени очи. Двете жени се бяха уединили в дивана на Иман, прозорците бяха плътно затворени.

— И ти не попита кой е бащата? Дори и след като тя го спомена?

Иман поклати глава.

— Нито къде е изпратено момичето?

— Не ми се стори, че тя ще ми каже.

Някак си Надя винаги я караше да се чувства като невежо селско момиче. Иман завиждаше на смелостта на братовчедка си.

— Иман, помисли. Кой важен човек е умрял наскоро?

Братовчедка й се втренчи в нея, очите й се разшириха.

— Наистина ли не помниш?

Ръцете на Надя политнаха към устата й.

— Прости ми. Не помислих. Не съм забравила. Никога няма да забравя. Обещавам ти, Иман.

Те останаха за миг загледани в тънкия мръсен червеникав килим между тях, в изтърканите възглавници, спомняйки си за погребалното шествие по улиците, за пронизителните викове на майките им, за увитото в одеяло тяло, носено над тълпата, наклонено над главите на мъжете. Той бе тяхното вдъхновение, техният духовен баща, техният защитник от хората на президента. От самолетите на президента.

Внезапно Надя вдигна глава.

— Ти не мислиш? Той дали е имал…

Иман бавно кимна.

— Мисля, че да. С последната си съпруга. Бях забравила.

— Но тя е момиче.

— Момиче с много важен баща. Най-важният баща, който едно момиче би могло да има.