Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Ambassador’s Wife, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Паулина Мичева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дженифър Стайл
Заглавие: Жената на посланика
Преводач: Паулина Мичева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Алианс Принт
Излязла от печат: декември 2016
Отговорен редактор: Христо Блажев
Редактор: Ива Колева
Художник: Фиделия Косева
Коректор: Ива Колева
ISBN: 978-954-28-2178-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10105
История
- — Добавяне
7 юни 2007 г.
Миранда
Когато Фин и Миранда пристигнаха в дома и, тя изтича нагоре по стълбите, като викаше „Аллах, Аллах, Аллах!“, имитирайки местните мъже, които предупреждаваха по този начин жените за своето присъствие, за да могат те да се скрият. Никой не отговори. Имайки предвид броя на съквартирантите й, бе учудващо, че толкова малко хора се задържаха в къщата. Тя извади връзка ключове от платнената си пачуърк торба, която й служеше за чанта и в нея имаше обикновено книга, скицник, три молива, дъвки „Орбит“ без захар, фотоапарат и пакетче със стафиди, и продължи към последния етаж. Фин я последва, вземайки по две стъпала наведнъж с дългите си крака.
На покрива Миранда отключи малкия катинар на вратата на една отделна мъничка стая. Тя всъщност не се отвори широко — стаята бе почти пълна. Мирисът на ленено масло и терпентин се усещаше силно в това тясно пространство без прозорци. Миранда се насочи към първия кашон с платна и дръпна въженцето за осветлението.
— Тази е на Мариам — наклони тя платното, за да го покаже на Фин. — Наистина е уцелила нещо тук. Виж само плътността на тъканите й.
Първата картина бе натюрморт с фол, жасминовите венци, които местните носеха на сватби, в петък и на погребения. Три венеца лежаха изоставени и преплетени в един диван, венчелистчетата им бяха станали вече кафяви по ръбчетата. Червените възглавнички на пода в дивана, направени от навити и изцапани с боя парцали, бяха толкова подканващо кадифени, че Миранда едва се сдържа да не погали с пръст шевовете им. Жасминовите венчелистчета все още бяха копринено гладки. Мариам беше влюбена в статиката, но я рисуваше толкова пищно, че Миранда нямаше търпение да я тласне в друга посока.
Разгледаха още десетки други картини на коне, къщи, камили, градини и пейзажи, преди да стигнат до сватбената серия на Надя. Сватбите тук бяха сериозно еднополови събития — мъже и жени отделно. Гостенките бяха претърсвани, преди да влязат на женското тържество, за да е сигурно, че не носят фотоапарат или мобилен телефон. Само официален (женски) фотограф можеше да снима булката и нейните гостенки. Дори и това бе твърде плашещо за много жени, които спускаха отново хиджаба си, когато булката и фотографът и приближаваха. Надя бе работила по снимките от сватбения албум на братовчедка си Иман, изобразявайки сцени на пищна веселба, със сигурност никога невиждани най-малко от половината местно население. Лицата и бяха замъглени, подобно на тези на танцьорките на Дега, а стилът и бе импресионистичен. Но тя бе нарисувала голите рамене и колене, извитите бедра, дългите, спускащи се до кръста плитки. Миранда бе впечатлена от начина, по който бе уловила движението в размаха на някоя ръка или в отмятането на нечия глава.
— Някак случайно тя се оказа ученик на Дега.
— Уау — ахна Фин, изпълнен със страхопочитание.
— Знам. Така ми се иска да мога да ги покажа някъде.
Двамата стояха мълчаливо загледани в последната картина в продължение на няколко минути.
— Ами в друга страна? Оман или Египет?
— Може би. Не знам. Не сме обсъждали какво ще стане с картините им, все още сме погълнати от процеса на самото рисуване.
Фин изведнъж я погледна, накланяйки леко глава.
— А Тазкия? Не виждам нищо нейно?
— Ах — каза Миранда. — Тазкия. Нещата на Тазкия са прибрани на малко по-сигурно място. Почакай малко…
Тя пристъпи по-навътре в дрешника, зарови се в мъждивата светлина на най-далечния ъгъл, докато пръстите и напипаха острия ръб на метален сандък. Извади ключовете от чантата си и отключи катинара му с миниатюрен ключ.
— Стой там, ще донеса една — провикна се към Фин, който стоеше под голата крушка и я наблюдаваше, като очите му бяха напълно засенчени от падащата отгоре му светлина. Внимателно измъкна последната картина; Тазкия бе я нарисувала по една стара скица, която бе правила на Висента. Вдигна я в ръцете си, завъртя се на пети и я показа на Фин, без да обяснява нищо.
За момент той просто стоеше там и я гледаше.
— Мира — каза накрая. — Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?
— Не. Но тя е.
Когато Миранда срещна Фин, тя работеше с младите жени повече от две години. Постепенно се бе сближила с всичките четири, но връзката и с Тазкия се бе превърнала в нещо съвсем различно. Надя все още беше толкова нервна всеки път, когато пристигаше, че бяха нужни няколко минути преди ръцете й да спрат да треперят. Мариам беше трудолюбив перфекционист — не че нямаше талант, но в сърцето й липсваше достатъчно плам. Акила бе тяхната художничка на приказки, замечтано рисуваща сладникавите си фантазии за романтична любов: конници, ухажващи свенливи девици, поети, замислено държащи перата си, дългокоси принцеси, които галеха котенца и гледаха премрежено от страст. Неща, които човек рисува, когато няма опит с мъжете. Зъбите на Миранда я боляха всеки път, щом погледнеше статива на Акила.
Но Тазкия… Нейният малък рисуващ фойерверк. Тазкия бе цялата страст; тя проправяше с плам пътя си из скицниците и платната си, оставяйки след себе си ослепителни цветове и изкривени човешки фигури. Тя беше мазрукската сродна душа на Миранда. Миранда се радваше да преподава на другите, но нямаше лично отношение към творенията им. Искаше да покаже картините на Тазкия на всички. Искаше да изгори нейната ракета-носител и да я изстреля в света на изкуството. И все пак именно нейните творби, най-вероятно, можеха да ги погубят.
Един-единствен слънчев лъч навлизаше през малкия квадрат, изрязан в покрива на дивана на Миранда, улавяше прашния въздух и разкриваше блестящия прах, с който жените пълнеха дробовете си. Атомите, издишани преди векове от камъните, се носеха от прозорците надолу към тесните улични пасажи, влизаха и излизаха от джамиите, в устите на мазруките. Мъже и жени, възрастни и деца, вярващи и еретици споделяха един и същи дъх. Миранда се вгледа в светлината, в танцуващите из нея песъчинки, и се изкуши да извади собствения си скицник. Парчета от Вселената, стара колкото Бог, заваляха върху тях.
Тя седеше на пода в края на правоъгълната стая, с разпръснати пред себе си въгленови моливи и пастели. Момичетата все още бяха пред нея, по две от всяка страна, седнали върху възглавниците, а абаите им се разпъваха покрай тях като парашути — изглеждаха така, сякаш плуваха из мястото. Акила и Надя — вляво, Тазкия и Мариам — от дясната и страна. Лицата им бяха открити, никабите бяха вдигнати над главите им. Когато Миранда разлисти купа скицници в скута си, момичетата отвориха чантите си, подвиха голите си крака под тях и вдигнаха очи към нея с надежда, предпазливи, нетърпеливи, тревожни.
Срещаха се вече няколко седмици. Всеки път ставаха по-спокойни, по-уверени. Но процесът бе бавен. Техните страхове бяха прекалено оправдани, за да бъдат победени изцяло. На първия урок, сякаш за да се уверят, че Миранда разбира какво рискуват, те й разказаха — една след друга, прекъсвайки се помежду си на своя несъвършен английски — историята на Айла. Момичетата, които драскаха в училищните си тетрадки, инстинктивно биваха привлечени едно към друго и формираха някакъв вид защитно тайно общество. Тазкия, Акила и Мариам се бяха запознали като деца, когато бяха рисували с пръсти в прахта на алеите в близост до домовете си, докато ръцете на възрастните не ги бяха възпрели. Надя и Айла бяха дошли от селата на север и се бяха преместили в града по-късно, като тийнейджърки. Рядко всички се срещаха заедно, защото се бояха да не ги разкрият. Но все пак се събираха по двойки, насърчаваха се взаимно, отхвърляха с разума идеята за греховете си, утешаваха се взаимно чрез чувството за споделената вина.
Айла правела дръзки карикатури на техните учители и приятели, които споделяла само с колегите си художнички, преди да ги накъса на парченца или да ги подпали в някоя безлюдна уличка. Когато баща й открил една такава рисунка на последната страница на един учебник, той я хванал за ръката, без да говори, и я повел към стаята, където майка й гладела чаршафите. „Махни се, казал той на жена си. Трябва да преподам един урок на дъщеря си.“ Веднага след като жена му излязла, бащата на Айла вдигнал ютията и застанал зад нея, стиснал здраво китките й. След кратко колебание притиснал дланите й към нагорещения метал. Майка й влетяла веднага, чувайки писъците на дъщеря си, но не успяла да издърпа ръцете на съпруга си. Айла била приета в болница с трета степен изгаряния, където починала от отравяне на кръвта тринайсет дни по-късно.
Историята имаше смазващ ефект върху преподавателската страст на Миранда. Макар да не бе горяла от нетърпение да кани момичетата да учат с нея, все пак го бе сторила, но досега не бе схващала напълно опасността, в която ги поставяше. Никога не беше поемала такава отговорност. Но ето че бе станало. Четири гладни души, събрани пред нея, тяхната страст бе надвила ужаса им. Не трябваше ли да уважи смелостта им? Знаейки какво бяха преодолели, риска, който поемаха, как можеше да не ги научи?
— Имам някои допълнителни скицници и моливи — каза тя внимателно, като им ги раздаде. — Ако ви харесат, задръжте ги.
Скицници и моливи никога не бяха излишни, нямаше опасност да останат неизползвани. Но нито едно от момичетата — чиито родители бяха търговци, таксиметрови шофьори или безработни — не можеше да си позволи да си ги купи сама. Те рисуваха на страниците, откъсвани от училищни тетрадки и списания, в полетата на учебниците. Миранда трябваше да намери начин да им даде това, което щеше да им е нужно, за да рисуват, без да го приемат като подарък, като благотворителност. Те докоснаха дебелата нова хартия с почуда. Тазкия се приведе и вдиша дълбоко дървесния и аромат.
— Днес имам нова задача за вас — каза Миранда. — Така че няма да си губим времето с говорене. Първо, искам да нарисувате един обект — потърсете го как изглежда в паметта ви, представете си го. Нека да е нещо, което може да се намери в този дом или в двора, но не и в тази стая. Може да е растение, чайник, стол. Помислете си за този обект. Извикайте го в съзнанието си. Ще имате трийсет минути, за да работите по него. Това е първата половина на упражнението.
— Можем ли да изберем каквото си поискаме? — попита Тазкия.
— Не. Ето… — Миранда вдигна шапката камбана на Висента, която бе поставила до себе си. — Написах имената на четирите предмета на късчета хартия и ги пъхнах в тази шапка. Всяка ще си изтегли листче и ще нарисува това, което е написано на него. Ясно ли е? Някакви въпроси?
Младите жени мълчаха. Тазкия се втренчи в нея с тревога, докато останалите се взираха една в друга или зяпаха в килима.
— Това не е тест. Вие просто рисувате.
Когато никой не се обади, тя подаде шапката вляво от себе си, към Акила. Тазкия извади листчето си, намръщи се, смачка го, после го приглади върху скицника си, след това пак го намачка. Разнесе се тракане, когато момичетата посегнаха към моливите си, новите им скицници проскърцаха, после вече не се чуваше нищо, освен драскането на моливите по хартията.
Миранда се обърна, за да погледне през прозорците, забравяйки, че ги бе покрила. Всички прозорчета бяха закрити от шалове и чаршафи, за да не може никой отвън да види жените. Беше малко вероятно някой да може да ги види тук, на третия етаж на къщата, но параноята на ученичките й беше заразителна. Единственият непокрит източник на светлина беше малкото квадратче в тавана. Навън все още бе светло, все още през импровизираните и завеси навлизаше достатъчно светлина, за да могат да работят. Но не беше идеалната светлина. Миранда въздъхна и отвори собствения си скицник. Какво да направи? Не Висента, не и някоя друга жена. Леглото им. Това беше първото нещо, което й хрумна.
Алармата на мобилния и телефон я стресна и върна обратно в стаята.
— Добре, спрете — каза тя на момичетата. — Обърнете страницата.
— Но аз не съм приключила.
Пълничкото кръгло лице на Мариам блестеше от пот. Тя беше най-бавната ученичка на Миранда, художник, който постоянно губеше от поглед гората, защото не можеше да откъсне очи от боровите иглички.
— Засега приключихте. Забравете това, което току-що правихте, и отворете нова страница. Всички ли са готови?
Момичетата кимнаха. Тазкия и Акила погалиха чистите си страници с нетърпеливи пръсти.
— Сега, отидете и намерете предмета, като го вземете и го донесете тук, ако можете. Или го нарисувайте там, където е. Искам да го нарисувате от наблюдение. Гледайте го внимателно, докато го рисувате; обърнете внимание на всичко в него, на всеки малък детайл. Не предполагайте нищо, просто нарисувайте точно това, което виждате пред себе си.
Шум на коприна, момичетата изпънаха краката си. Тазкия се изстреля първа от стаята, следвана от Акила и Надя, които се бяха хванали за ръце. Мариам се бавеше и се оглеждаше притеснено.
— Какво има, Мариам?
— Падна ми се чайник за запарване.
— Можеш да вземеш просто стария ни чайник за вода, всичко е наред.
Облекчена, Мариам се усмихна и се спусна надолу по стълбите.
Миранда ги последва, като зави към спалнята, която деляха с Висента. Тя погледна към матрака им, сложен директно на пода, и след това обратно към скицата си, и се усмихна. Изобщо нямаше прилика с това, което бе нарисувала. Синьото плъстено одеяло изобщо не бе оправено, а метнато на купчина в края на леглото. Белите чаршафи бяха измъкнати изпод матрака и лежаха намачкани, влажни и разхвърляни. Възглавницата на Висента беше на другия край на стаята, където тя я бе запратила сутринта, когато се бе озовала между телата им. Намачканата възглавница на Миранда пазеше в ъгълчето си неясното очертание на профила на Висента. Главата й се бе обърнала наляво, бузата й се бе притиснала в бродираните рози на калъфката, зъбите й стиснаха памука, когато Миранда хвана бедрата и между ръцете си. Дори стояща в коридора, Миранда усещаше аромата й, уханието на мрачна зимна борова гора, което се носеше от нея.
Леглото, което бе нарисувала, бе от тези, които можеш да видиш в детска книжка за първите думи, илюстрация на легло по принцип. Но не беше това легло. Тя бързо очерта разхвърляните от секса чаршафи, изпитвайки чувство на томителен копнеж в корема си, преди да се върне в дивана при ученичките си.
Докато те продължаваха да работят, тя обикаляше из стаята и надничаше през раменете им. Акила рисуваше стъблото на растение в саксия — босилека, който Миранда отглеждаше в двора, може би разочарована, че не й се бе паднало да рисува принцесата Барби. Мариам се бе надвесила над скицата на техния стар калаен чайник, като търкаше и променяше постоянно чучура му. Паяжината сега излизаше по-уверено от молива на Надя — не й беше трудно да намери паяжина в някоя от неизползваните стаи. Тазкия се върна последна в дивана, тъй като бе рисувала велосипеда, който ръждясваше до стената на къщата.
— Времето изтече — обяви Миранда. Момичетата я погледнаха, леко замаяни, докато се връщаха в телата си. — Откъснете първата, така че да можете да я гледате заедно с втората, и ми кажете какво виждате.
Въздухът застина, докато ученичките й оглеждаха работите си. Беше необичайно за града — да се възцари такава тишина, сякаш си бе поел дъх. Обедната шумотевица отдавна бе отминала, но мюезините още не бяха почнали да свикват хората за вечерната молитва.
— Леле… — каза първа Тазкия. — Толкова са различни.
— В какъв смисъл различни?
Тазкия се намръщи и сбърчи късия си нос.
— Втората е много по-детайлна?
— Не е толкова скучна? — добави Акила.
— А защо е така?
Момичетата просто се загледаха в двете си рисунки, сякаш ги чакаха да проговорят вместо тях.
— Защото когато рисуваме нещо по памет, сме склонни да представяме нещата като символи. Като табелата с коктейлна чаша на летищата. — Уф, лош пример. — Или като знака за самолет на табелите по пътя към летището. Разпознаваме ги като самолети, но не и като конкретни самолети. Само когато наблюдавате реален самолет и нарисувате неговите специфични форми, може да го видите.
Нито една от тях не се бе качвала в самолет, но те ги виждаха над главите си притеснително редовно — правителствените самолети, отиващи на север.
Миранда се наведе напред, взе рисунките на Тазкия от килима и ги вдигна.
— Вижте първия велосипед. Това е принципен образ на велосипед, двуизмерна илюстрация на думата. Разбираме какво представлява, но в него няма индивидуалност. Но тук… — Тя постави първата рисунка долу и вдигна само втората. — Изведнъж велосипедът добива три измерения. Кормилото е завъртяно настрани. То има дебели гумени дръжки и пискюли по краищата. Гумите са малко по-плоски. Седалката е във формата на банан, а не триъгълна. Един винт се е отвил зад седалката и се подава от нея. Кошницата отпред има дупка. Вие не можете да си измислите този велосипед; не можете да си го представите.
Остави рисунките и листовете на Надя с паяжината така, че да ги видят и останалите. Първата беше простичка и геометрична, перфектен шестоъгълник. Паяжината, която бе видяла с очите си, бе по-голяма, разтегната, осмоъгълник с малка капка в едната страна и нишка, висяща от върха.
— Виждате ли? Когато наблюдавате обектите с очите си, се случват странни неща, за които никога не бихте подозирали, ако не ги бяхте видели лично.
Тазкия коленичи и придърпа рисунките на всички по-близо до нея, за да ги огледа.
— Магия — каза тя. — Това е като магия.
— Не — Миранда поклати глава и се усмихна. — Просто в този свят има по-интересни неща, отколкото можете да си представите. Трябва да излезете. Трябва да търсите. И да държите очите си широко, широко отворени.