Дженифър Стайл
Жената на посланика (27)

19 септември 2008 г.
Миранда

Промяната започна от поръчката за алкохол. Тя бе задържана от цяла вечност, заради Рамадана. Това поне беше извинението на държавните чиновници, въпреки че пратката с алкохол на посолството бе пристигнала седмици преди началото на свещения месец. На всеки близо шест месеца на служителите от посолството бе позволено да се снабдят с твърд алкохол и вино, за нуждите на дипломатическите соарета и за да оцелеят в по-отчаяните си дни. Страната е прекалено жестока, за да се налага да я понасяме постоянно трезви, казваше Тъкър.

До началото на септември всички бяха останали на сухо и започнаха да се паникьосват. Британският клуб нямаше вече бяло вино, Лесли приключи със запасите си от бира, а Фин поднесе и последния си „Бомбай Сапфир“. Положението бе бедствено. По време на Рамадан дори и в „Шератон“ или в „Интерконтинентал“ нямаше да има кой да ти поднесе чаша вино. Така че бе истински шок, когато поръчката с алкохол внезапно се появи преди последната седмица на свещения месец. Митническите власти бяха задържали техните греховни каси преди Рамадан, но решиха да ги освободят по време на самия месец. Може би се бяха смахнали от цялото това постене. Никой обаче не се оплакваше. Никой нямаше да надигне глас и да постави под въпрос точно тази местна перверзия, най-малкото британците.

— Казах на Камила, че искаш да помогнеш с разтоварването утре сутринта — каза Фин на Миранда в нощта преди големия ден, докато си лягаха. — Пратката трябва да пристигне около десет.

Тих ужас стегна гърдите на Миранда. Камила, алкохолизираната съпруга на заместника на Фин, първото нещо сутринта — това не бе представата й за добро начало на деня. Тя имаше навика, след като пийнеше малко повечко чаши шардоне, да приклещва Миранда в клуба или на парти и да я засипва с язвителни въпроси, обикновено от зловещо личен характер: как се казваше онова момиче, с което Миранда бе живяла в Стария град? Съквартирантката й? Какви неща рисува Миранда? Не е ли хубаво, че има такова прекрасно хоби като рисуването? С каква благотворителна дейност се занимава в момента? Дали е получила покана за матинето на съпругата на испанския посланик? (Не, не беше.) Нуждае ли се от съвети за новия си живот? (Да, но не и от Камила.) Или пък казваше нещо като: „Сигурно е трудно да си от страна, която всички тук мразят толкова много“. И така нататък, докато Миранда се престореше, че отчаяно се налага да отиде до тоалетната.

Но беше важно, особено сега, в началото, да демонстрира готовност за сътрудничество. Освен това вече няколко дни бе като в капан в резиденцията. След ескалирането на терористичните атаки на членовете на персонала бе забранено използването на басейна и фитнеса, въпреки че бяха в самия край на градината на Миранда и Фин.

— Поне ще потренираш малко, с товаренето и влаченето на всички тези кашони — усмихна се Фин, както обикновено, прочел мислите и. Това беше доказателство колко отчаяна бе Миранда, щом изведнъж мъкненето на бутилки из целия град й се струваше най-вълнуващото преживяване.

— Освен това е и добра възможност за контакти.

Някои от персонала може би щяха да бъдат принудени все пак да говорят с нея.

— И аз си помислих същото.

Фин също искаше да помогне с доставките, но имаше по-неотложни проблеми от смазването на гърлата на служителите си. Преди седем вече трябваше да е заминал за посолството, за да организира въвеждането на новите мерки за сигурност. Миранда навлече работните си панталони и една от ризите на Фин и вдигна косата си, като я закрепи с тънка четка. Всички кашони бяха разтоварени у Лесли и Камила, така че тя измина двете пресечки до къщата им с Мухтар, охраната й за деня, следващ я на крачка зад нея.

Пазачите на Лесли я разпознаха и отвориха черната порта пред нея, разкривайки гледката към нещо, което приличаше на празнична подготовка за летен пикник. Почти всички от посолството бяха тук, облечени в дънки, ризи с къси ръкави и слънчеви очила, обикалящи сред наклонените кули от каси с бира, джин, вино, уиски и огромно разнообразие от други спиртни напитки. Това бе мокрият сън на алкохолика. Маниакалното куче на Лесли, Тетли, подскачаше зад един прозорец на долния етаж и виеше силно, изразявайки мнението си за изолирането му от празненството.

— Уау — каза Миранда. Никога не бе виждала толкова много алкохол на едно място. Никой не изглеждаше особено изненадан, че я вижда. Тя се усмихна широко и с дръзка походка почна да обикаля, поздравяваше хората, стараейки се да избягва страховития Норман и съпругата му с надупченото като овесена каша лице, които се бяха скупчили над кашоните си с джин и бира „Ландън Прайд“. Другите бяха разделени в обичайните си клики. Политическите служители, които работеха с Фин по стратегическото планиране, човешките права и въпросите на развитието и които се бяха сближили с мазрукските представители, обикновено се държаха дистанцирано и леко снобски със служителите на посолството, които се занимаваха с по-обикновени, но не по-малко важни задачи — като счетоводството, поддръжката на жилищата и всекидневните дейности на легацията.

— Нещата на Фин са там — каза Лидия, началничката на административния отдел, която държеше клипборд. — Но не вземай нищо, докато не го проверим.

Миранда кимна. Фин я бе помолил да бъде особено добра към служителите от администрацията, които се чувстваха дълбоко подценявани. Очевидно политическата секция ги беше изключила от своите партита — организирани почти всяка вечер — и от нощните си игри на карти. Като се имаше предвид, че домашните купони бяха сред малкото забавления на разположение на персонала в тези дни, това наистина ги бе засегнало.

— Благодаря, Лидия — каза тя. — Всичко изглежда фантастично!

Купчината от кашони на Миранда и Фин бе една от най-големите могили, защото те отговаряха за доста официални събития в резиденцията. Имаше няколко кашона с джин „Бам-бай Сапфир“ и „Гордън“; пет бутилки „Хендрикс“ за лична употреба; дузина каси от горчивата бира „Олд Спеклид Хен“; още дузина „Хайнекен“; няколко каси вино от Чили, Нова Зеландия, Франция и Калифорния; две каси шампанско „Вьов Клико“; и голям кашон с текила, джинджифилово вино, водка „Белведере“, „Кампари“, ром „Олд Нейвш Уудс“ и десетина бутилки малцов скоч.

— Малко съм притеснен, че купчината ми изглежда по-голяма от вашата — каза Тъкър, сочейки към пирамида от кашони с ширината на цяла градска улица.

— Така поне ще знаем къде да отидем, когато джинът ни свърши.

— Да започваме ли? — Лидия се появи с химикалка в ръка.

Миранда кимна и извади смачкания списък от джоба си.

Тъкър започна да чете какво има в кашоните, а Лидия ги отмяташе в своя списък.

— Колко каси с „Калитера“ имате? — изникна изведнъж до тях Сали, като се наведе да надникне в купчината и. — Липсват ни няколко.

Черната й коса бе прибрана назад с шноли и тя приличаше на тийнейджърка в дънки. Една много висока тийнейджърка. Миранда харесваше Сали още преди да се срещне с Фин. Сали нямаше време за глупости и интриги; тя беше добродушна и мила с всички, включително с административния отдел и с Миранда. Но всички бутилки „Калитера“ на Фин бяха в списъка на Миранда, така че Сали тръгна да ги търси другаде.

— Това вино е супер, да знаеш — извика тя през рамо.

— На цената на един чипс, а е съвсем годно за пиене.

Никой не бързаше. Посолството бе официално затворено, докато новите мерки за сигурност влезеха в сила, и нямаше кой знае какво друго да се прави, особено предвид факта, че повечето от тях едва ли бяха излизали от къщите си след последната атака. Слънцето беше топло, но не горещо, и имаше лек бриз. Още един прекрасен есенен ден.

— Кой, за бога, пие толкова много шардоне? — възкликна Лео, аташето по отбраната — вегетарианец и неин защитник в клуба, надвесен над купчина кашони.

— Какво те засяга? — обади се Лидия, като побърза да защити запасите си. — Никой не те кара да го пиеш, нали?

Миранда се усмихна.

— Надявам се, че няма да накара и мен да го пия — прошепна тя на Лео. — Не че има голям шанс това да се случи.

Лео докосна лакътя й и нежно я побутна към къщата, далеч от любопитни уши.

— Как си? — попита той, искрено загрижен. — Някой да се е държал зле с теб? Признавам, че съм малко изненадан, че Норман е все още с нас.

— Добре съм — каза Миранда, с най-убедителната интонация, която успя да докара. — Всички са любезни с мен — поне колкото се очаква от хората да са любезни със съпругата на шефа. И съм сигурна, че Норман просто бе прекалил с алкохола. Но отново ти благодаря за бързата ти намеса.

— Закрилата на дами е част от специалността ми. — Той се поколеба и се намръщи. — Сигурен съм, че Фин има своите основания да го задържи. И съм напълно уверен в способността му да те защити… — Остави изречението недовършено, по изражението му личеше, че се колебае дали да продължи.

— Лео, знаеш, че имам бодигард, нали?

Искаше да каже още нещо. Да попита какво се е случило с другите увлечения на Норман. И защо един почтен мъж би защитавал такъв задник. Най-много й се искаше да разбере с какво Норман държеше съпруга й. Но не само че не бе сигурна дали Лео знаеше; не искаше да признае, че мъжът й има толкова големи тайни от нея.

— Извинявай, не исках да се правя на голям брат, или нещо такова. Просто знам колко трудно може да бъде за външен човек да се впише в тази среда и искам да знаеш, че ти пазя гърба.

— Благодаря. Оценявам го.

Миранда се вгледа в сериозното му лице. Беше ясно, че иска да й каже още нещо, но се колебаеше. Без съмнение, онова проклето джентълменско споразумение отново.

— Лео, не искам да звуча параноично или нещо подобно, но дали Норман е наранявал някого? Разбирам, че имате негласна договорка да прикривате малките си флиртове, но вярно ли е, че той кръшка доста?

Лео кимна леко към къщата и те се преместиха още по-далеч от другите, които, за щастие, бяха далеч по-заинтересовани от преглеждането на кашоните си, отколкото от подслушване.

— Не си го чула от мен, но той бе върнат по-рано от назначението си в Манила — уж по здравословни причини, но имаше слух, че е прекарвал твърде много време с момичетата от баровете.

— А това е проблем? За Форин офис, искам да кажа?

— Огромен проблем. Това е сериозен риск за сигурността. И тъй като е женен, това означава, че така става подходящ за изнудване.

— О… — Това дори не й бе хрумнало. — Но след това се е оправил, така ли?

— Е, в Мазрук няма стриптийзьорки.

— Нито пък в Афганистан, предполагам.

Лео я погледна леко изненадан.

— Той ходил ли е там?

Миранда кимна.

— По същото време като Фин.

Лицето на Лео бе строго, сякаш се опитваше да не издаде мислите си.

— Е — каза той най-накрая. — Сигурен съм, че всичко ще бъде наред, стига да не приемаш поканата му да се качваш с него на горния етаж, за да разгледаш колекцията му от гравюри.

— Хм… Не ми прилича на човек, който си пада особено по изкуството.

— Зависи от определението ти за изкуство. Има няколко портрета в рамки на кучета, които играят покер.

Миранда се разсмя.

— Но за да отговоря на въпроса ти, не, не мисля, че ще те нарани. Не би вършил работата, която върши, ако бе наистина заплаха за някого. Добър е в работата си.

— Това е успокояващо.

— Радвам се, че съм от полза — усмихна й се Лео.

— Не си мил с мен просто защото зърна нашата колекция от малцово уиски, нали?

Той се засмя, изражението на лицето му се отпусна.

— Мил съм с теб, защото си съпругата на шефа. Но няма да отрека, че онази бутилка „Гленморанджи“ ми хвана окото.

— Защо не дойдеш за по питие в петък? След като възнамеряваш да защитаваш честта ми. Решихме да поканим няколко души, да пийнем коктейли. Тъкър и още неколцина от охраната.

Лео се усмихна, макар в очите му все още да имаше сянка на сериозност.

— Едвам ме убеди.

 

 

Когато Миранда завърши прегледа на доставката за Фин, хората вече бяха почнали да изнасят кашоните си през портите и да ги товарят в леки и товарни автомобили. Миранда остави за малко купчината си и помогна на Сали да натовари своя „Ленд Круизър“ със скоч, джин и появилите се кашони с „Калитера“.

— Как си? — попита я Сали. — Пускат ли те навън изобщо?

— Това е първият път, когато излизам от къщата за шест дни.

— Знам, и с мен се е случвало. Не се сещам кога съм стояла толкова време вкъщи, без да излизам навън, за да тичам. Представяш ли си никога да не напускаш апартамента си в Лондон?

Миранда не можеше. Не че някога бе имала апартамент в Лондон. Но тя не можеше да си спомни да е оставала дори един цял ден в апартамента си в Сиатъл, малкото жилище, което споделяше с Висента в предишния си живот. Е, разбира се, човек може по-лесно да си остане вкъщи по цял ден, когато разполага с петнайсет стаи, както и с готвач, видеокасети с йога упражнения и огромна библиотека. Никога в живота си не бе рисувала и чела толкова много, колкото в последните няколко месеца. Сутрините прекарваше пред статива си, а следобед методично преглеждаше старите броеве на „Артнюс“ и голямо разнообразие от недоизчетени биографии на художници. Това бе едно от нещата, за които бе мечтала някога, когато преподаваше по петдесет часа седмично и се подготвяше за уроците си, опитвайки се да намери време да навакса със собствените си картини.

Когато колата на Сали се напълни, тя и Миранда помогнаха на другите да натоварят кашоните си в чакащите коли. Въпреки че никой, освен Сали, Тъкър и Лео, не се обръщаше директно към нея — или когато ставаше въпрос за поръчката на Фин — тя продължаваше да се усмихва лъчезарно на хората и да им помага с кашоните, докато те бяха принудени да й благодарят. Един час по-късно, когато всички автомобили на персонала бяха пълни, Миранда се присъедини към редицата от служители, които си подаваха кашоните, предназначени за клуба, и ги товареха в колите. Беше доволна от тежестта на кутиите, минаващи през ръцете и. Йогата и плуването я поддържаха достатъчно силна, но жадуваше за по-активно движение.

— Благодарна съм за това упражнение всъщност — каза тя на глас, без да се обръща конкретно към някого, — сега, когато фитнесът е затворен.

— Не можеш ли да ходиш там? — попита Вайълет, луничаво момиче със силен тен, което временно заместваше отсъстващ служител от екипа по поддръжката. Миранда бе заинтригувана от идеята за такъв вид дипломатическа дейност — персонал, който прекарва част от кариерата си в заместване на отсъстващи служители, като се мести на различна длъжност и различно място на всеки няколко седмици. Страхотен начин да видиш света и да убиеш всякакъв шанс за дългосрочна романтична връзка, беше й казала самата Вайълет. Сравнително нова сред тях, тя може би бе единственият човек, който открито би попитал Миранда дали се подчинява на забраната за посещения на фитнеса.

— Не ми е позволено! — отвърна на висок глас, защото искаше хората да знаят, че не пренебрегва правилата, независимо от факта, че фитнесът на посолството и басейнът са в задния й двор.

— Да, но кой ще разбере, ако се промъкнеш тайно? — подразни я Вайълет. — Кой ще те види?

— Съседите — каза леко отбранително Миранда. — Пазачите. Но аз не съм ходила!

— Това е твоята къща — сви рамене Вайълет. — Предполагам, че можеш да правиш каквото си искаш.

За първи път някой наричаше резиденцията неин дом. Някой друг, освен Тъкър и Фин, естествено.

— Е, не съм ходила — повтори Миранда. — Честно казано, не мисля, че съм в положение да не зачитам правилата.

— Аз бих ходила, ако бях на твое място — каза Вайълет, бутайки каса „Спеклид Хен“ в ръцете на Миранда. — Правя упражнения по кикбокс от касети, но просто не се получава.

Лео закара един от автомобилите, които товареха, на паркинга и докара следващия по-близо до купчината кашони.

— Защо внезапно останахме само жените? — попита Антоанет, свидетелката на нелепия инцидент на Миранда на бягащата пътечка. Миранда се огледа по редицата. Вярно бе, единствените мъже в момента бяха Лео, който излизаше от колата, и Тъкър. Норман бе изчезнал преди часове. И къде беше Камила? Миранда не я бе виждала, откакто им бе предложила лимонов сок в началото на деня.

— Къде отидоха всички останали?

— В клуба?

— „Бишопс Фингър“? — попита Миранда, когато Антоанет й подаде кашона. — Това истинско име на бира ли е?

— Внимателно, някоя тече.

— Надушвам го.

— Пръстът на епископа смърди!^[1] — възкликна Вайълет и всички се разсмяха.

Когато двете коли бяха напълнени, Лео и Тъкър тръгнаха към клуба с тях, докато жените отидоха пеша. Мухтар, който бе седял пред портата с охраната на Лесли, ги следваше неотлъчно. В клуба се появиха отново още няколко мъже и за доста кратко време разтовариха и двата автомобила; мъжете се фукаха с невероятната си сила, като балансираха кули от четири каси едновременно в ръцете си, клатушкайки се към склада. Миранда мъкнеше само две — не искаше да рискува да се нарани или да накърни мачовската гордост на някого, ако пробва да носи повече.

Докараха общо шест пълни багажника алкохол в клуба. Абдула, нейният кросдресър, виетнамо-мазрукски постещ барман, им помогна с пренасянето на касите, потейки се обилно.

— Абдула, ти постиш и нямаш сили! — каза Миранда. — Защо не ни оставиш да го направим?

Но той не се остави да бъде разубеден и пухтя редом до тях, докато цялата пратка не бе разтоварена. Всичко, без храна или вода. Когато колите бяха изпразнени, Абдула ги пусна до хладилниците зад бара, за да си вземат вода и кока-кола.

Последва кратко обсъждане какво да правят по-нататък.

— Нека да отидем до резиденцията, а след това да закараме нещата на Лесли в къщата му — каза Лео.

— И тогава ще си вземем по една бира — каза Лесли.

Миранда беше въодушевена. Мислеше, че с Тъкър ще се наложи сами да натоварят цялата поръчка за резиденцията, защото не можеше да си представи някой от персонала да поиска да й помогне. Това, че всички тези хора от посолството щяха да дойдат с нея и да товарят кашоните, я изпълни с благодарност. Лидия дойде, и Лео, и Тъкър, Вайълет, и Антоанет, въпреки че Лесли изчезна някъде по пътя. Миранда изтича напред, за да предупреди охраната и да отключи вратата, и те образуваха редица до къщата. Техните градинари, Йонас и Семере, се присъединиха. За нула време издигнаха кула на щастието от кашони в средата на килима в коридора.

Буквално изтичаха на спринт до Лесли, като клетият постещ Мухтар пуфтеше зад тях. Бяха мокри и изцапани, затова не седнаха в гостната с бели мебели, а се струпаха около кухненския плот, облегнаха се на него или се тръснаха по столовете, докато Лесли раздаваше наоколо бутилки „Хайнекен“. Бирата беше топла, тъй като бе стояла в склада на крайбрежието през последните няколко месеца, но я изпиха в екстаз, сякаш беше скъпо шампанско. Миранда се завъртя на стола си до Лео, зашеметена от факта, че пие в една и съща стая с хората, които я избягваха повече от година, че ги слуша как говорят за коли, домашни помощнички и почивки във Франция. И за първи път почувства, че заслужава да бъде на това място.

Почти в същия миг изпита остър пристъп на носталгия по купоните, които с Висента организираха в Сиатъл, в таванския им апартамент в Белтаун, препълнен с художници, скулптори, музиканти, актьори, писатели — гей, хетеро, транссексуални. Винаги имаше някой, който свиреше на китара, пияни момичета, които събличаха половината си дрехи и танцуваха, рошав поет, сериозно обясняващ поезията на Рембо на студент, който го гледаше с широко отворени очи. Когато компанията им омръзнеше, двете с Висента се оттегляха в спалнята си и играеха на „изящното тяло“^[2], преструваха се на сюрреалисти, на Ремедиос Варо и приятели. Миранда обичаше щастливия хаос.

Липсата на дрескод. Творческите начинания, измислени в три часа през нощта на няколко чаши уиски. Абсолютната невъзможност да шокираш някого с нещо. Запита се дали някога с Фин биха могли да организират подобни купони. Някой ден, когато вече не беше посланик, когато имаха дом в екзотична и все пак достъпна страна, и не подлежаха на ограниченията на исляма или на Форин офис. В края на краищата, навсякъде имаше хора на изкуството. Беше възможно, нали?