Дженифър Стайл
Жената на посланика (18)

19 октомври 2010 г.
Фин

Фин бе в кухнята с Креси, когато първите бележки пристигнаха. С навити до лакти ръкави месеше тесто за хляб, прегъваше го на половина и го блъскаше в плочките на плота с гневни тласъци. Два месеца. Бяха минали вече два месеца, а в посолството, изглежда, не бяха стигнали доникъде. Той звънеше всеки ден, осъзнавайки нарастващото нежелание на персонала да разговаря с него. Най-малко веднъж седмично Силия го информираше за напредъка по случая. Напредъкът. Ако можеше хаосът от фалшиви следи и лъжи да се нарече „напредък“. „Следим внимателно потока“, бе казала Силия в един разговор, имайки предвид загадъчната телефонна и електронна мрежа, използвана от терористите. Не само „Ал Кайда“ бе тук. В толкова бедна и отчаяна страна като тази имаше всякакви видове терористи, с всевъзможни каузи. Но досега никой не бе излязъл да поеме отговорността за похищението. Това бе необяснимо. Често имаше поне искане за откуп или настояване да бъдат освободени политически затворници. Но сега не се чуваше нищо.

— А преговорите? — попита Фин Силия. — Продължават ли?

След откриването на жена му, това бе втората му основна грижа. Страната не трябваше да се разпадне. Не и сега. Нито когато и да било, ако беше възможно. Фин се бе срещнал няколко пъти със Силия, за да я въведе в ситуацията и да й помогне за ускоряването на преговорите, които бе водил с шейховете от Севера и Юга, но как би могла тя да го замести, когато той бе имал лични отношения с тези хора? Когато този проект бе негов от самото начало? Когато другите посланици от ЕС бяха поверили лидерската роля в тази мисия на него?

— Процесът е бавен, Фин, знаеш как става. Някои от шейховете не са особено щастливи, че посредникът при преговорите е жена.

— Но се срещнаха с теб, нали?

— Някои от тях.

— Исусе! Силия, никога няма да стане без участието на всички. Мога ли да помогна? Искаш ли да говоря с тях?

Тя въздъхна.

— Знаеш какво ще кажат шефовете за това.

— Силия, това не се брои за нарушаване на правилата. Познавам шейховете, те ми се доверяват. Тези преговори са твърде важни, за да се провалят сега.

— Съжалявам, Фин, но ще се наложи да ми се довериш да си свърша работата. Нямаме избор.

Фин стискаше телефона толкова здраво, че се изненада, че още не се е строшил в ръката му.

— А другите посланици? Помагат ли ти?

— Доколкото могат. Обещавам да звънна, ако имам въпроси. Ти беше звезда, Фин, знам колко усилено работи за тези преговори. И разбирам какъв е залогът.

— Наистина ли? Защото…

— Фин. Търсят ме от Лондон, трябва да вдигна. Обещавам, че ще се обадя, ако има новини.

Фин се втренчи в телефона си, след което го метна към другия край на кухнята.

Бе уведомил семейството и близките приятели на Миранда незабавно след изчезването й, преди новината да стигне до медиите. Всяка неделя вечер Фин звънеше на баща и, Лойд, с новини; двамата се бяха срещнали на едномесечна почивка в Сиатъл и веднага се сближиха заради споделената им обич към произведенията на Карл Сейгън. При новината за изчезването на дъщеря му Лойд отначало бе замълчал потресен. След това попита с треперещ глас: „Миранда е изчезнала? Не и тя…“ Фин не бе успял да открие майка й. Но намери Висента; номерът й бе в измачкания бележник с телефони и адреси, който Миранда държеше на масата до леглото им. Отначало не бе сигурен дали да й се обади. Тя нямаше какво да направи, не можеше да помогне с нищо, дори и да искаше. Но той знаеше, че двете с Миранда все още си пишат редовно; Висента най-малкото заслужаваше обяснение за внезапното й мълчание.

— Висента, Фин е — беше казал той, когато тя вдигна. — Аз съм, хм, аз съм…

— Знам кой си, Фин.

Гласът й беше нисък, почти гробовен.

— Страхувам се, че се обаждам с лоши новини.

Обясни й възможно най-ясно и лаконично какво бе станало.

Мълчание. Фин чакаше. След това Висента каза:

— Идвам.

— Не — отвърна бързо той, паникьосан. — Не го прави. Миранда никога няма да ми прости, ако те изложа на риск. Обещавам, че ще ти кажа, ако има нещо, което можем да направим.

— Не мога просто да си седя тук, в Сиатъл, и да не правя нищо.

— Но трябва. Моля те, Висента.

— Говорил ли си с ученичките й?

— Само за да им кажа новината.

— Говори с тях, Фин. Те имат много роднини. Те я обожават.

— Да, добре. — Но не беше напълно убеден за това. Фин имаше достатъчно свои източници. — Слушай, обещавам да те държа в течение. И ако мислиш, че има някой друг, с когото бихме могли да се свържем…

Отново тишина. И след това от другата страна на линията, някъде там далече, чу как тя се опитва да заглуши хлипането си.

— Би било наивно да ти обещая, че ще я върна — беше казал той тихо. — Но ще направя всичко, което е по силите ми.

Съпругът на Кая, Стефан, и съпругът на Дортье, Алфонс, се отбиваха в къщата му най-малко веднъж на две седмици, за да сравнят бележките си. Идваха в различни часове и дни, не желаеха да предизвикат вниманието на посолствата си или на някого другиго. Но техните посолства, съгласиха се мъжете, се бяха оказали доста безполезни. Французите, британците, холандците и американците вече бяха пропилели ценно време в спорове кой е най-добре подготвен да води преговорите, когато похитителите се свържат с тях. (Според него нямаше никакво съмнение, че американците имат повече ресурси, отколкото останалите три правителства заедно, но бе неразумно да го споменава.) И четирите правителства официално отказваха да приемат финансови искания, но Фин бе скептичен, поне за французите и холандците. Алистър, Газа и Мик, които се бяха върнали веднага в Мазрук, когато Миранда бе изчезнала, бяха изпратени отново вкъщи, след като не успяха да открият похитители, с които евентуално да преговарят.

За щастие, специалистите по сигурността се заеха с издирването. И Кая, и Дортье имаха застраховка за отвличане чрез компаниите на съпрузите си. Холандските и френските застрахователни консултанти вече бяха пристигнали и създадоха кризисни щабове в отделни крила на „Интерконтинентал“. Колко споделяха помежду си, беше друг въпрос.

Най-влиятелните западни посолства в страната, мислеше си Фин, и не бяха успели да открият нищо, мамка им. Фин винаги бе предпочитал да се въздържа от псуване, за него това бе признак за липса на въображение, но напоследък от устата му излизаха изненадващи неща. Въздържаше се около Кресида, но когато тя бе с Габра или спеше, можеше да псува, без да се спира или да се повтаря най-малко седем минути.

Успяваше да се овладее около бившите си колеги — едва-едва. Жал му бе за Силия. Харесваше я. Тя бе умна, енергична и изключително способна. При всякакви други обстоятелства щеше да му е приятно да работи с нея. Но липсващата му съпруга бе само едно от многото бедствия, които й се бяха струпали на главата.

Фин осъзнаваше всичко, но това не го караше да бъде по-снизходителен. Съпругата му, жената, която бе търсил през целия си живот, бе в ръцете на терористи. Може би гладуваше или я измъчваха, или… Той се спря. Все още не можеше да обмисля вероятността за смъртта на Миранда, въпреки че посолството вече губеше надежда за оцеляването й. В подобни ситуации обикновено единствената причина да се оставят живи похитените бе получаването на откуп. Когато нямаше поискан откуп, можеше само да се предположи, че похитителите нямат причина да пазят пленниците си живи.

Поне американските шпиони, изглежда, вършеха нещо. Дакс, британският агент, се срещаше редовно с тях и когато научеше нещо, представляващо интерес, се появяваше на прага на Фин дори посред нощ. Пращаше му ред от „Том О’Шантър“ на Робърт Бърнс като съобщение, когато тръгваше към него, и Фин навличаше пуловер и дънки и го пресрещаше на двора. Никога не говореха на закрито.

Сега блъсна тестото за хляба толкова силно, че стресна Креси, и тя спря да меси собствената си топка от тесто и го погледна укорително. Креси седеше върху плота, достатъчно близо, за да може той да я хване, ако тръгне да пада, а жилетката й на затворническо райе бе цялата поръсена с брашно. Имаше надпис: „Бях вътре девет месеца“. Някога беше забавно. Сега просто бе единствената й чиста жилетка.

Фин никога не си бе падал много по готвенето, да не говорим за печеното, но това му запълваше времето. А имаше и дете, което да храни. Опитваше се да готви неща, които Миранда би одобрила: зеленчукови супи, хумус и хляб, боб и ориз, резенчета домати и краставици (внимателно измити в оцет и бутилирана вода). Габра му помагаше, правеше къри с леща и порестия инджера хляб, който Креси толкова обичаше, макар Габра да не успяваше да разбере защо не й е позволено да храни малкото момиченце с пиле или говеждо. Миранда бе категорична, че Кресида ще бъде отгледана като вегетарианка. Смешно бе, Фин винаги бе мислил, че ще метне пържола и колбаси върху скарата за Креси веднага щом майка й не гледаше, а сега просто не можеше да се насили да го направи. Беше станал взискателен почти колкото Миранда, въпреки че самият той оставаше ентусиазиран хищник. В края на краищата, мислеше си той, когато Миранда си дойде, не искам първите думи от устата й да бъдат: „С какво си хранил детето ми?!“.

Кълцането, месенето и пресяването често му помагаха да избута отчаянието далече от съзнанието си, но в момента не се получаваше. Мълчанието бе станало твърде зловещо.

Точно тогава чу ударите по входната врата и тряскане на ключалката. Башир бе отишъл до пазара за домати и краставици, така че Фин и Креси бяха сами в къщата. Фин избърса длани в дънките си и свали дъщеря си на пода.

— Не мърдай — каза той и й подаде два тигана. — Направи малко музика.

Слезе по двете стълбища до долу, заслушан в безгрижното тракане на калаените съдове, и прекоси двора, но не намери никого до портата. Подаде глава, огледа се и в двете посоки, но не видя нищо по-различно от обичайната банда мръсни хлапета.

— Qalam? — попита учтиво малко босоного момче в дрипава роба и огромно сако.

— По-късно — отвърна Фин на арабски. — Поръчал съм да ми донесат.

Беше на път да се откаже и да затвори вратата, когато видя плика под краката си.

Сигурно бе пъхнат под вратата. Когато махна прахта от него с крак, видя, че е покрит с червени и бели сърца и цветя.

— Малко рано е за Деня на влюбените — промърмори той и го вдигна. Беше адресирано до „Негово Превъзходителство посланика“. Хрумна му, че може би трябва някой да го сканира за отрова или взривни вещества, но бе прекалено загрижен за съдържанието му, за да чака. Заключи портата и изтича до кухнята, като хвана Креси точно навреме, докато се опитваше да отвори вратата на фурната. Постави плика на висок рафт, бързо включи печката, постави хляба в предварително намазнените тигани и ги пъхна във фурната. Безформената топка тесто на Креси получи свой собствен малък тиган.

Едва след като сложи Креси в люлката й, подаде й Кордирой и й изпя няколко стиха за обречената Моли Малоун^[1], Фин най-накрая седна до масата в кухнята — пластмасова квадратна маса, тук нямаше елегантни мебели — и взе плика. Отвори го с помощта на ножа за масло. Върху масата паднаха няколко канцеларски листчета за бележки с цветчета по ъглите, всяко написано с различен почерк, с различно ниво на английски. Повечето от тях бяха адресирани до „Негово Превъзходителство“ или до „посланика на Великобритания“, но най-горното бе надписано просто до „посланик Фин“. Обърна го, за да види името на изпращача, и не се изненада, че името бе Тазкия. Тя бе единствената от ученичките на Миранда, с която се бе срещал, единствената, която го познаваше достатъчно добре, за да използва първото му име. Той й се беше обадил през първата седмица, когато Миранда изчезна, за да научи новината от него. Тя я бе приела стоически, защото произлизаше от място, където хората бяха свикнали със смъртта и изчезването, но бе изпратила картичка до офиса заедно с жълта найлонова торба, пълна с малки зелени стафиди за Кресида. „Ще ви помогна да я намерите“, бе написала тя. Фин бе признателен за съпричастността, но не повярва на думите й. Как би могла да помогне? Дори нямаше кола, а и жените тук рядко пътуваха сами. Това бе работа за разузнавателните служби и дипломатите, не за наивни млади жени, ограничени от своите обичаи и култура.

„Трябва да знаете, че сърцата ни кървят като вашето“, пишеше тя в началото.

Ще го кажа отново и отново, но вие знаете колко ни помогна Миранда, затова и ние сме готови да направим всичко за нея. Момичетата са прекалено срамежливи и не искаха да ви пишат, но аз ги насърчих, защото смятаме, че можем да ви помогнем. Тъй като сте посланик, не можете да отидете на някои места и може би не познавате подходящите хора. Може би ние ще ви помогнем. Може и да не успеем, но трябва да опитаме. Не можем просто да стоим, без да правим нищо, докато вие с Кресида страдате толкова. Момичетата не ви познават, така че все още не ви вярват, но аз им казах да ви се доверят, както се довериха на Миранда, защото двамата сте еднакви. Знаете, че не мога да дойда при вас по очевидна причина, но брат ми ще ни помогне. Той може да ви отведе до място, където можем да говорим. Изпратете съобщение на телефона му и му кажете кога имате възможност да дойдете.

Едно по едно Фин прочете и другите писъмца от ученичките на Миранда. Проявите на скръбта им бяха красноречиви в простотата си. „Миранда изсече прозорци в стените на живота ни, пишеше Акила. Ние ще изсечем проход в планините, за да я открием.“