Дженифър Стайл
Жената на посланика (36)

23 юни 2007 г.
Фин

Миранда и Фин живееха заедно (официално) по-малко от две седмици, когато Фин реши, че е време да организират първата си вечеря като домакини в резиденцията. Всъщност нямаха голям избор. Редакторът за Близкия изток на „Гардиън“ бе в града и очакваше да бъде подходящо почетен. Официалните вечери не бяха въпрос на избор в тази работа. Звучаха бляскаво за приятелите и семействата у дома, но те бяха всъщност мястото, където се вършеше основна част от дипломатическия бизнес. И бяха доста труден бизнес. Особено за Фин. Трябваше да се държат речи (на арабски), да се формират съюзи, да се повдигат неудобни теми, да се съживяват замрели разговори. Имаше безкрайно редуване на супи и ястия, на салати и пудинги, следвани от чай и кафе в салона и ракия и порто на верандата за нежелаещите да си тръгват гости. Малцина от тези нощни птици се замисляха, че домакинът им трябва да се появи в офиса си на следващата сутрин в седем и половина и че той не може да си легне, докато те не си тръгнат. Не че Фин винаги отиваше веднага да си ляга. Често работеше дълго в домашния си офис и се пъхаше в леглото точно когато мюезините започваха да призовават за сутрешните молитви.

Фин всъщност не беше сигурен, че Миранда трябва да присъства. Промените в статута на партньор трябваше да се съобщават първо на Протокола, а той още не бе стигнал дотам. Беше доста зает. Но Миранда вече живееше с него; тя бе неговият живот. Искаше да присъства на вечерята. Освен това се предполагаше, че атмосферата ще е приятелска, основно от местни жители. Носеше се слух, че редакторът на „Гардиън“ е достатъчно интелигентен човек, и Фин искаше да е сигурен, че ще го свърже с източници, които знаеха какво се случва в страната. Това място бе като глава лук, слой след слой от племенна лоялност, политически маневри, полуистини. Бог му бе свидетел, че самият той все още се опитваше да обели първите няколко слоя.

Когато се върна от посолството половин час преди да дойдат гостите, намери Миранда в средата на стаята им по бельо, заобиколена от разхвърляни рокли.

— Това ще ми хареса — каза тя, с нотка на разочаровано малко дете в гласа. Прескачайки внимателно купчините изкуствена коприна и дантела, Фин се наведе и я целуна.

— Това определено е един от начините да си гарантираме незабравима вечер — каза той. — Но си мислех, че искаш да запазя работата си?

— Западните ми рокли са прекалено западни, а източните ми — прекалено грозни. Не искам да шокирам никого, но не желая да бъда и противна.

Фин потисна усмивката си. С виещата се по раменете коса, зачервено лице и без никакъв грим, с гърди едва прикрити от дантела, тя никога не бе изглеждала по-красива. Не беше религиозен човек, но всеки път, когато я видеше съблечена, му се искаше да падне на колене и да благодари на някого.

— Хммм, да не си противна. Какво предизвикателство — каза той. — Дай да видя дали мога да ти помогна.

Отиде до дрешника и отвори вратата. Няколко минути по-късно се появи с тясна черна пола и сако и дантелена синьо-зелена блуза.

— Какво ще кажеш за това? Скромно, с елемент на женственост? Определено не създава впечатление за домакиня? Малко по бизнес вид, но мисля, че можеш да го преживееш.

Миранда се втренчи в него.

— Сигурен ли си, че не си гей?

Фин погледна часовника си.

— Имам ли време да ти докажа обратното?

Шарлот, вторият секретар по политиката, пристигна първа. Съвестна до крайност, тя винаги идваше рано и се придържаше към диетична кока-кола, докато бъдеше поднесена храната. Миранда беше отворила вратата, изглеждайки само леко разрошена, и Фин въздъхна от облекчение, когато ги чу да си бъбрят в салона като стари приятелки. Защо се бе притеснявал за нея? Тя можеше да се сприятели и с жив плет. Отправи се към кухнята, за да провери персонала, макар да не беше сигурен защо си прави труда; те бяха професионалисти. Стъклени купички с фъстъци, кашу и бадеми вече бяха подредени по масичките в салона; сребърни подноси, покрити с бели салфетки, и празни чаши за коктейли и вино стояха готови върху стоманените плотове в кухнята; и Семере се бе надвесил над леда, чупейки го на малки кубчета. Почетният гост, Обри Луис, пристигна следващ, блед и изтощен.

— Изключително съм ви признателен — каза той, като стисна ръката на Фин. Беше пристигнал в страната тази сутрин с ранен полет от Дубай и явно не бе имал време да подремне. Останалата част от техните гости, мазрукските политици, преподаватели, служители в неправителствени организации и министри, предсказуемо дойдоха със закъснение. Последен се появи външният министър Абас ал-Атас, нисък усмихнат мъж с лъщяща плешива глава. По-късно Миранда каза на Фин, че е докоснала с червилото си тила му. Фин не беше сигурен, че се шегува. Вечерта беше приятна, по-приятна, отколкото бе очаквал. Абас ал-Атас беше словоохотлив и сърдечен, а невинаги се държеше така. А министърът на търговията, Тофик ал-Кибси, и преподавателят по политически науки Адил ал-Ахмар говореха разпалено за страната си и за нейното бъдеще. Досега Миранда издържаше всичко с достойно за възхищение търпение. След напитките на верандата тя поведе групата към антрето, за да се разпишат в книгата за гости, преди да ги придружи до трапезарията. Докато Миранда и останалите все още бяха в антрето, Ал-Атас последва Фин в трапезарията и обиколи масата, четейки картичките с имената, като мишелов, търсещ плячката си. Спря се пред мястото на Миранда.

— Миранда Талума? — прочете той въпросително.

— Моята партньорка.

Не беше необходимо да използва думата „съпруга“ пред човек, който бе получил образование във Великобритания и имаше къща в Съри. И все пак ръцете на Фин се изпотиха и той скришом ги изтри с кърпичката си.

Ал-Атас го погледна, повдигайки побелелите си вежди.

— Дългосрочна?

Фин се усмихна.

— Абсолютно. Ако ме изтърпи.

Министърът леко кимна и го потупа по рамото.

— Mabruk — каза той. В джобовете ръцете на Фин се отпуснаха.

Тъкмо когато Фин беше отпуснал гарда, министърът на външните работи трябваше да се изпусне и да спомене свободата на словото. Той се оплака от начина, по който пресата отразяваше конфликта със Севера, което предизвика Фин да изтъкне, с лек намек на недоволство, че министърът не може да очаква медиите да отразяват реално събитията, когато правителството не допуска журналисти в региона.

— Когато правителството реши да възпре напълно медиите отнякъде, това веднага поражда съмнение — добави той. — Не мога да разбера защо правителството не успява да схване това.

— Ние допускаме журналисти — възпротиви се министърът.

— Дори миналата седмица закарахме цял автобус с…

— Точно за това става дума — каза Фин, усмихвайки се, за да смекчи думите си. — Качвате ги в автобус и им казвате какво да гледат. Защо не им позволявате да обикалят свободно?

Ал-Атас се намръщи.

— Не е безопасно — каза той. — И вие трябва да знаете, че нашите журналисти не са професионално подготвени. Не можем да им вярваме, че ще напишат истината.

— Не можете ли да ги обучите? — попита Миранда. — Със сигурност в света има достатъчно журналисти, готови да дойдат и да предадат опита си?

Ал-Атас наведе глава почтително към Миранда.

— Може би — каза той. След това, надуващ се леко, добави:

— Но дори и без обучение тук имаме свобода на словото. Нашите журналисти са свободни да пишат каквото пожелаят дори когато не са прави.

— Нима? — Фин повдигна вежда. — Значи са свободни да критикуват президента по име, така ли?

Обри остана странно мълчалив по време на размяната на тези реплики, просто наблюдаваше. Фин имаше чувството, че е прекалено изтощен, за да задава сам въпросите. Но не бе очаквал един журналист да бъде толкова пасивен.

Министърът на търговията избърса устата си и постави салфетката в скута си, след което се покашля.

— Те са достатъчно свободни, за да измислят клевети — каза той. — Аз самият водя дело за клевета срещу един журналист, който написа, че съм наел членове на семейството си на правителствена служба.

— А така ли е? — наведе се напред с любопитство Миранда.

— Миранда! — възкликна Фин, но не можа да сдържи смеха си. За щастие, министърът също се усмихна.

— Просто питам! — възкликна Миранда.

— Не — каза министърът. — Ето защо е клевета.

Неизбежно разговорът се насочи към тероризма и нарастващата радикализация.

— И каква е основната причина за проблемите тук, как мислите? — попита Обри, който внезапно остави чашата си на масата, сякаш се бе пробудил най-сетне от дълбок сън. — Дали е бедността? Безработицата?

— Според мен едва ли може да се каже, че има една основна причина — отговори Ал-Атас, докато попиваше остатъците от супа с къри и скариди по брадичката си. — Със сигурност е много повече от бедността.

Фин се обърна към Обри, който седеше до него.

— Бих казал — поправете ме, ако греша, министре — бих казал, че чувството за несправедливост и неравнопоставеност допринася значително за проблемите.

— Точно така — каза професорът по политически науки Адил ал-Ахмар. — Неравномерното разпределение на богатството в резултат на правителствената корупция. По същата причина през деветнайсети век европейците са стигнали до социализма. Виждаме как светът ни се експлоатира от богатите — често чужди — компании и правителства. Виждаме, че страната ни се управлява от друга страна. Или е потискана от нея.

— Но проблемът не е ли свързан и с образованието? — Миранда погледна Ал-Атас. — Искам да кажа, че системата ви е фокусирана върху наизустяване на информация. Хората не са насърчавани да мислят сами. Ако имате образователна система, която всъщност да учи хората на критично мислене, да ги учи да оспорват това, което им се казва, няма ли да се промени нещо?

— Това е една от основните ни работни предпоставки. Ето защо реформата в образованието е с приоритет за развитие, наред с политическата реформа — каза Фин.

— Ах, но помощта за развитие като лек за радикализацията е деликатно нещо — каза Ал-Атас. — Да, наистина се нуждаем от система за модернизиране на образованието, младите хора имат нужда от възможности да си изкарват прехраната достойно и Западът може да помогне с реформата в професионалното обучение и учебната програма, но…

— Но веднага след като има намеса на западно присъствие, целият проект става империалистически или колониален — или поне така се възприема от хората — довърши Фин.

Ал-Атас кимна в знак на съгласие.

— Тогава какво да правим? Да прекратим нашите програми за развитие? Да се опитаме да се справим с първопричината на проблемите или просто да се опитаме да убием терористичните лидери? — Обри плъзна един бележник на масата.

— Убиването на лидерите очевидно не работи — каза Миранда, като се отказа от опитите си да нареже един жилав патладжан наполовина. — Всеки път, когато американските дронове убиват един терорист, те създават петстотин повече. Не е ли така?

Министърът кимна леко.

— В известен смисъл, да. Зависи дали радикализацията е продукт на масово народно движение, подхранвано от отчаянието на хората, или е дело на харизматични лидери, манипулиращи тълпата.

— Може да е по малко и от двете — допълни министърът на вътрешните работи Мохамед ал-Бая, който до този момент не се бе обаждал.

— Значи, ако е по-скоро резултат от лидерски действия, отколкото масово явление — каза Миранда, — убивате ли движението, когато отсечете главата на водача на движението?

— Да, но трябва да бъдат убити правилните хора — каза Ал-Бая. — Това не слага край на терористичното движение, но поне то престава да бъде заплаха за Запада. Ето защо позволяваме на американските безпилотни самолети да нападат известни лидери.

— Но атаките на дроновете карат хората да мразят Запада повече от всякога — каза Миранда с пламнало лице, а гласът й се повиши с една октава. — Дори някои от моите приятели тук започнаха да мразят Америка заради нападенията на север. Просто не разбирам защо ги подкрепяте, особено когато те винаги успяват да убият цял куп цивилни заедно с предполагаемата им мишена. Как може да позволявате да избиват собствените ви хора?

Фин намери крака й под масата и я изрита силно. Тя го погледна разсеяно, но продължи:

— Нима дроновете не ядосват още повече племенните лидери и не изострят цялата ситуация в страната?

— Е, може би — отвърна Ал-Бая предпазливо. — Но какво са петстотин души без водач? Неудобство за собствената си страна може би, но със сигурност не са достатъчно организирани, за да извършват терористични атаки в чужбина.

— Но не е ли възможно един от тези петстотин души да се превърне в новия лидер? А и ако, в края на краищата, те са радикализирани не заради лидерите си, а от чувството за обща неудовлетвореност? И ако тази нужда от справедливост продължи да се разраства и разпространява?

— Ако има достатъчно от тези хора — каза Фин мрачно, — се получава гражданска война.