Дженифър Стайл
Жената на посланика (43)

Декември 2010 г.
Миранда

Когато отвори очи, тъмнината бе все така непрогледна, както когато ги бе затворила. Какво я бе събудило? Мъжът в съседство? Друг плъх? Скорпион? Пулсът й се учести, тя се придърпа към стената и одра тила си в мазилката. Тялото й се стегна, приготвяйки се за нечовешките — или всъщност за прекалено човешките — викове от съседната стая. Едва тогава чу почукването. Беше тихо, но настоятелно. Що за пазач тропа, преди да влезе в затворническа килия, помисли си гневно Миранда.

— Aiwa — каза тя, без емоция, без да помръдне. Беше малко рано за закуска. Освен ако не бе започнал Рамадан. Но нямаше ли Рамадан точно преди да я заловят? Не можеше да си спомни. Може би бе дошъл нейният ред за побоя? Вратата се отвори със скърцане и един мъж се появи там, редом с пазача. Беше облечен като другите мъже, с камуфлажни дрехи за пустинята и пухкав анорак. Мазруките посягаха към зимните си палта всеки път, когато температурата спаднеше до двайсет градуса. И двамата мъже бяха по-ниски и по-слаби от нея. Бих могла да ги преборя в честна битка, помисли си. Ако има такова нещо. И тогава си спомни пушките. Големите изравнители на силата. А това бяха автомати „Калашников“ 47; бе проверила. Всъщност ги бе огледала внимателно, опитвайки се да си спомни всичко, на което Тъкър и Мухтар я бяха научили, за всеки случай. Беше толкова заета отново да разглежда оръжията, че й бе нужно известно време, докато осъзнае, че мъжът носи и още нещо, малко вързопче в одеяло. Не и друго дете, помисли си тя. Не мога да взема още едно. Сърцето ми просто не може да бъде разбито повече, не остана какво да се разбива. Но когато мъжът протегна вързопчето към нея, детето нададе познатия вик и протегна слабичките си сиво-кафяви ръце към Миранда.

— Лулоа! — възкликна тя, като пое детето в ръце. След това, притеснена да не разкрие прекалено явно радостта си пред враждебните пазачи, млъкна и притисна Лулоа към гърдите си. Малкото момиче бе отново притеснително леко. Лицето й бе заострено, като на елф, не по бебешки закръглено. Миранда искаше да я накърми веднага, но трябваше да изчака мъжете да си тръгнат. Те стояха там и я гледаха настойчиво, което я притесняваше.

— Тук съм, за да ти кажа, че това дете не е твое — каза мъжът, който и бе донесъл Лулоа. — Но тя не трябва да умре.

— Не — съгласи се Миранда. — Не трябва.

Мъжете все още стояха там, гледайки нея и детето.

— Law samaht — каза тя най-накрая. — Това дете трябва да яде.

Леко смутени, мъжете се отдръпнаха припряно назад и затвориха вратата.

След пристигането на Лулоа в храната на Миранда имаше известно подобрение. Носеха й чаши с мляко, с мангов сок. Получаваше боб с хляб; от дни не бе яла нещо друго, освен хляб и ориз. Понякога имаше дори банан или сушени фурми.

Не беше лесно отново да приучи Лулоа да суче. Беше отслабнала толкова много, че сега й бе по-трудно отпреди да суче. Но Миранда беше търпелива и решителна. Скоро, помисли си тя, щеше да бъде възможно да дава на детето мъничко плод. Инстинктивно знаеше, че трябва да скрие тази информация от охраната. Защото ако Лулоа можеше да яде твърда храна, значи можеше да оцелее без Миранда. Но може би Лулоа просто не искаше да приеме храна от друг. Може би затова й я бяха донесли обратно.

Миранда бе наясно, че ситуацията е временна; пазачите го бяха заявили ясно. Но не си позволяваше да мисли за това. Удвои усилията си, за да оцелее, за да остане силна. Ядеше всяко късче храна дори когато нямаше апетит. Сутрин, когато Лулоа дремеше, правеше клякания и подскоци и притискаше дланите си в мръсния под за упражненията на йога позата „слънчев поздрав“. Каквото и да е, стига мускулите й да не се отпуснат съвсем. Може би най-важното — полагаше усилие да се държи добре с пазачите. Преглъщаше отвращението си и казваше: „Добро утро“, „Добър ден“ и „Добър вечер“. Питаше ги как са. Изненадани и предпазливи, те се колебаеха, преди да отговорят, но в крайна сметка, го правеха. На тях сигурно им бе почти толкова скучно, колкото и на нея. Всяка седмица или приблизително на толкова време й носеха нови дрехи. Чудеше се откъде ги вземат. Мазрукските жени в градовете никога не носеха такива поли; под абаите си се обличаха в много по-оскъдни тоалети или с тесни дънки. Обичайното им покритие правеше ненужно да носят друго скромно облекло под него.

Тя поиска Коран, а след няколко дни помоли и за вода и сапун.

— За да се измия за молитвите.

Не знаеше защо по-рано не се бе сетила за това. Използва каните с вода, за да изкъпе първо Лулоа и след това себе си. Последно изплакна платнената пелена. Когато бе достатъчно топло, оставяше детето да спи голо на постелката и се стараеше да я занесе бързо до нощното гърне в ъгъла, когато видеше, че лицето й се сгърчва и телцето й започва да се напряга. Всяка друга минута от деня прекарваше в хранене, забавление и люлеене на Лулоа. Когато виковете на мъжа в съседство се чуеха през стената, почваше да пее силно. Детето не трябваше да попива отровата от тези звуци. Няколко дни след като за първи път го чу, Миранда долови гласа на мъжа — молеше се, на арабски. Трябваше да е местен. Защо го измъчваха? Защо изтезаваха един от своите, а не нея — гражданката на най-ненавижданата от тях вражеска страна? Но това бяха въпроси, които бе достатъчно разумна да не задава на пазачите си.

Сутрин оставяше Лулоа в малкото квадратче слънчева светлина, надявайки се, че ще попие достатъчно слънчеви лъчи в тялото си, за да произведе поне малко от жизненоважния витамин D. Когато момиченцето си възвърна силите, Миранда почна да я подпира в един ъгъл, за да упражнява седенето, докато й четеше от Корана. Лулоа, в края на краищата, бе мюсюлманско дете. Поне половин час на ден я поставяше по корем, така че да свикне да повдига глава, точно както бе правила с Кресида (която мразеше „времето за коремчето“ и пищеше, докато Миранда не я претъркулеше обратно). Но най-вече й говореше.

Започна със спомените, които бе каталогизирала, за да не полудее, разказваше й за първите си рисунки — кръглите фигури със стърчащите коси и тънки ръце и крака, които майка й наричаше нейните „извънземни“. Оттам минаваше към училището, художниците, гаджетата, приятелките, изложбите, колежа, пътуванията, Висента, Фин. Разказваше й всичко. Когато нямаше какво повече да разкаже за собствения си живот, дойде ред на всеки ислямски мит, който можеше да си спомни. Ученичките й бяха разказвали десетки, но тя помнеше само няколко. Помнеше мираж, митичния хищен заек със спираловиден рог — не само защото имаше слабост към зайчета, но и защото думата мираж означаваше и възкачването на Мохамед в Рая. Разказа й и за бурак, крилатия кон, който бе отнесъл Пророка към небето по време на мираж. Описа й птиците абабили, за които се твърдеше, че са защитили Мека от нападащите града слонове, като пуснали тухли върху нашествениците.

— Мислиш ли, че в Мазрук някога е имало слонове? — питаше Миранда малката си подопечна. — И какво е станало с тези абабили, чудя се?

Докато й говореше, Лулоа се взираше в нея с огромните си тъмни очи, вкопчила се в пръстите на краката си. Бе сериозно дете, по-замислено от всяко друго, което Миранда бе виждала. Дали това момиче се бе смяло някога? От време на време изричаше няколко срички на глас, за което Миранда винаги я поздравяваше въодушевено. Все още й говореше на смесица от арабски и френски език, боейки се да не я подслушват и да чуят, ако каже нещо на английски. Тези езици се смесваха в сънищата й — само тези, сякаш бе забравила дори как да мисли на родния си език. Беше твърде опасно да мисли на английски. Въпреки че вече би трябвало да са разбрали коя е. Фин нямаше да може да прикрива изчезването й дълго време. Къде бе той? Креси сигурно вече казваше цели изречения. Но подобни мисли само я водеха до бездната на мрачното отчаяние. По-добре да се съсредоточи върху детето пред себе си, детето, което се сгушваше в нея през нощта и притискаше малкото си свъсено, олигавено, мръсно личице във врата й.

В опит да предизвика усмивка от мрачното дете, Миранда си играеше на различни игри с нея, на „Хей, ръчички“ и на криеница. Пееше й „Главичка, раменца, колене и пръсти на крака, колене и пръсти на крака“, като докосваше внимателно всяка част на тялото, която се споменаваше в песничката. На френски или арабски нямаше много рима, но все пак… Опита се да преведе The Grand Old Duke of York, една от любимите песни на Фин. Al ’atheem duq al-York, qaada ashra alaaf rajul… Не се получаваше много напевно, но Лулоа никога не се оплакваше. Миранда й разказваше за страната, в която се бе родила.

— Толкова много хора тук никога не излизат от квартала си — казваше тя на детето. — Някои от моите ученички са живели в Арнабия през целия си живот и никога не са ходили в Стария град. Никоя от тях не е ходила в пустините на Изток, нито е изкачвала планините на Запад. Ти няма да бъдеш такава. Живееш в невероятна страна. Трябва да я видиш цялата. Аз имах късмет, habibti, видях я, преди британците да ме заключат в резиденцията. Преди да срещна татко ти…

Миранда млъкна, ужасена от това, което току-що бе казала. Това не бе нейното дете, не бе дете на Фин.

Спря, пое си дъх. Лулоа просто я погледна, свивайки тънките си вежди.

— Преди да срещна Фин, съпруга ми, аз пътувах. С Висента пътувахме заедно, а след като тя си тръгна, пътувах сама. Особено когато знаех, че скоро ще загубя свободата си.

Три седмици преди да се премести при Фин, учителят й по арабски, Махмуд, я бе закарал на осем часа път на изток, до градовете с високи кирпичени сгради и плодородни долини, където отглеждаха фурми и мед. Това бе пожелала вместо моминско парти — последния вкус на свободата.

— Да ти разкажа ли история, habibti? Бог знае, че имаме време. А е важно да познаваш собствената си страна, нали?

И тя започна.

— Стигнахме до първия контролно-пропускателен пункт на границата на Арнабия точно преди девет сутринта. В твоята страна навсякъде има пропускателни пунктове, habibti. Това затруднява доста придвижването за един чужденец. Но Махмуд беше донесъл шейсетина копия на разрешителното ни за пътуване, които държеше на предното стъкло и ги раздаваше на всеки пункт. След около петнайсет минути, някъде там, пристигна и полицейският ни ескорт и потеглихме към мястото за закуска, както можеше да се очаква — fool wa fasooleah, фасул с бяла питка — в крайпътния mat’am, ресторант. Хапна малко от него, помниш ли? Когато пазачите не ни гледаха. Не казвай на французите, но твоите хора правят по-хубав хляб.

Когато се върнахме обратно на пътя и потеглихме, не видяхме почти никакви други автомобили. Намалихме веднъж, за да мога да снимам една планина, която приличаше на глава на камила. Когато слязох от колата, с фотоапарата, полюшващ се на ръката ми, един войник покрай пътя пъхна автомат „Калашников“ в ръцете ми. Така че Махмуд ме снима — сигурно всеки авантюрист, тръгнал на туристически обиколки тук, има такава снимка — как държа огромен автомат. Почувствах се леко засрамена и, разбира се, първото нещо, което ми мина през ума, беше, че баща ми ще ме убие, ако разбере, че съм държала оръжие в ръка. Странно, нали, да си почти на четиридесет години и все още да се притесняваш какво ще си помисли баща ти. Предполагам, че това никога не се променя.

Бяхме на около час път от Дибра, първата ни спирка, когато Фин ми писа, че кола-бомба току-що бе взривила микробус, пълен с немски туристи, точно на нашия маршрут. Други приятели също ми пратиха есемеси и ми казваха: „Връщай се!“. Махмуд не изглеждаше много притеснен, докато всички членове на неговото семейство изведнъж не почнаха да му се обаждат, за да му кажат, че е луд да продължи с пътуването ни. Те не биха се притеснили, ако беше сам, но той бе с мен, една грозна американка, истинска ходеща и говореща мишена. Махмуд имаше около петдесет близки роднини, което означаваше, че телефонът му звънеше почти денонощно. Но ние не се върнахме. Махмуд бе обещал да ми покаже великолепието на родината си и, дявол да го вземе, той щеше да ми го покаже!

На всеки пункт полицаят вземаше копие от разрешителното ни и питаше за националността ми. (Това е нещо, за което ти никога няма да се притесняваш, мое малко мазрукско момиче.) Всеки път Махмуд казваше, че съм французойка, а аз седях с плътно увита в шала си глава, с тъмни очила, скриващи очите ми, и гледах скромно в скута си.

— Загубихме полицейския си ескорт някъде в планините преди Дибра. „Предполагам, че според тях вече сме в безопасност“, сви рамене Махмуд. Не беше особено голям воин, Махмуд. Но след това в самия град се появиха две полицейски коли, едната караше пред нас, а другата — зад, което ни правеше да изглеждаме доста подозрителни на иначе пустите пътища.

Махмуд смяташе, че вероятно не е особено добра идея да прекараме нощта там, но според него бе достатъчно безопасно да направим бърза обиколка на туристическите забележителности. В крайна сметка, вече бе станал един терористичен акт през този ден, какви бяха шансовете за друг толкова скоро? Така че минахме покрай огромния язовир, покрай храмовете, през Стария град на Дибра, но толкова бързо, че всичките ми снимки оттам са размазани. По пътя обратно към града за обяд минахме покрай останките на избухналата по-рано кола, заградени с розова полицейска лента. Беше се взривила на толкова малки парчета, че не бе останало почти нищо. Всъщност не е нужно да имаш тази картина в паметта си. Забрави какво казах.

Преди обяда трябваше да дадем на полицейския ни ескорт пари. Когато получиш полицейски ескорт, ти си отговорен за издръжката и храната на тези мъже за времето, през което са с теб. Първата ни полицейска кола поиска пари, преди да ни предаде на втората група, които ние нагостихме с обяд. Това беше от онези ресторанти, които можеш да намериш навсякъде тук: голяма стая, облицована с плочки, пълна с крещящи мъже и хиляди мухи. Сервитьорите постилаха вестници върху дългите маси, тръскаха пред хората метални чинии с ориз и месо и подмятаха питките хляб като фрисбита. В тези места няма менюта; всички сервират едно и също нещо.

Махмуд попита за агнешко и ориз и за zabadi, йогурт, и khubz, питка, за мен. Държах химикалка в ръка и почнах да драскам името си на арабски на вестника. Написах „Аз съм Миранда от Франция“. Мъжете около нас избухнаха в бурно въодушевление, когато ме видяха да пиша с арабски букви. „Тя пише на АРАБСКИ!“, крещяха си те един на друг. Чувствах се като дете, което току-що се е научило да ходи. Ще изпиташ това чувство някой ден, insha’allah.

После готвачът се наведе през кухненския прозорец над нас, от който излизаше пара, и извика на Махмуд.

— Защо яде само кисело мляко?

— Защото е много бедна и не иска да харчи пари!

Това предизвика гръмък смях, защото всички знаеха, че чужденците са богати!

— Хаха! Каква е истината? Тя пътува и иска да яде съвсем малко, така ли?

— Така е.

В ресторанта нямаше други жени и през цялото време, докато бяхме там, всички погледи бяха вперени единствено в мен.

Напуснахме Дибра, след като напълнихме хладилника на колата с вода и „Пепси“. И така започна пътуването ни през една от най-обширните пусти територии, които някога съм виждала. Нищо, километри след километри нищо. Имаше известно разнообразие във вълните на пясъчните дюни, които се издигаха и спускаха като море. Семейства камили пътуваха редом с колата ни, включително много рунтави малки бебета. Ще обикнеш камилите. Не знаех, че могат да имат толкова много цветове; най-много ми харесаха малките черни камили, защото никога преди не бях виждала черна камила.

Имаше контролно-пропускателни пунктове през няколко минути, кафкиански абсурдно голям брой. На половината път до Кумаш загубихме полицейския си ескорт, остана само един полицай в нашата кола. Този полицай, който също бе заменян на определени интервали, бе лаконичен. Седеше тихо, дори не говореше с Махмуд. Това ми се стори странно, като се има предвид, че мъжете в твоята страна никога не млъкват. Унасях се в сън на всеки няколко минути, приспивана от монотонността на пейзажа.

Последният полицай ни остави близо до Кумаш, когато пейзажът започна да се променя. Появиха се участъци с финикови палми, които разнообразяваха огромните бежови територии. Пейзажът беше просто безмилостно сивкаво-кафяв. А знаеш ли, аз никога не съм била голям почитател на неутралните цветове, habibti. Бях толкова щастлива да видя дървета, че ми се искаше да изляза от колата и да ги прегърна.

След това дойде серия от малки сладки села, някои от които с розови къщи!

Слънцето започна да пълзи по небето. Всичко се покри в златисто. Чувствах се странно спокойна. Бях странно спокойна, откакто напуснахме Севера. Може би просто бях щастлива, че съм жива, благодарна, че не бях разкъсана на парченца от някоя кола-бомба?

Вече се здрачаваше, когато пристигнахме в хотел „Нура“. Един от най-красивите хотели в твоята страна, малката. С басейн! Покрита с ивици мръсотия и пот, отчаяно исках да поплувам, затова се преоблякох и се потопих във водата, и заплувах под полумесеца, сред ухаещия на жасмин въздух…

Миранда замълча за момент, спомняйки си блаженството на вечерта. Как й липсваше тази страна.

— По време на уроците ми по арабски Махмуд ме бе научил на глаголи и съществителни, които щяха да са ми нужни, за да опиша нашия ден, и след това аз му го описах. Dald dald. Бавно, бавно. Удивително колко се е подобрил арабският ми, откакто те срещнах, habibti. Нищо не образова така, както да бъдеш похитен в чужда страна.

Миранда погледна към Лулоа, която се бе отпуснала и натежала в ръцете й. Беше мъдро решение да се унесе, преди да стигне до частта за седмината японски туристи, които бяха взривени на същото място, където тя и Махмуд бяха стояли и гледали първия си залез в Изтока, на скалите, надвиснали над града от кирпичени тухли. Почти бе забравила колко пъти й се бе разминавало. Искаше й се да говори за величието на тази земя, за сърдечността на хората, но непрекъснато се препъваше в оръжия и бомби.

— Радвам се, че намираш това за толкова вълнуващо, habibti. — Внимателно положи детето до себе си. — Просто исках да знаеш, че страната ти не е цялата такава. Има толкова много красота там, habibti, толкова много доброта. Няма да позволя тези задници да ми отнемат това, да ми отнемат тази страна. Малките кирпичени градове на Изтока, слънчевите плажове на Юга, жасминовия аромат, насищащ въздуха навсякъде. Заспивай, ma petite puce^[1], и сънувай за тях.

След като Лулоа отново бе при нея, Миранда почна да мисли за ново бягство. Искаше да изведе детето, преди да дойдат пак за нея. Какво бъдеще би могла да има тук? Като ученичките й, като Тазкия щеше да се научи да ненавижда собственото си тяло. Щеше да бъде покрита от глава до пети със синтетични влакна, да бъде робиня на мъжките желания, да й бъде отказано образование. Можеха да я омъжат за някой старец, когато станеше на дванайсет години. Тазкия веднъж й разказа историята за един приятел на брат й, който бил принуден да се ожени за момиче, което било изнасилено от собствения си баща и забременяло от него. Неомъжено и бременно, момичето не можело да обвини баща си. Никой не би й повярвал и цялата им общност щяла да се обърне срещу нея. Затова обвинила приятеля на брата на Тазкия. Той бил хвърлен в затвора, докато не се съгласил да се ожени за нея, което и направил. Мъжът бил доблестен и отгледал момчето като свое. Двамата имали още един син. Младата жена, каза Тазкия, му се подчинявала безусловно, защото все още изпитвала вина, че го била обвинила лъжливо, въпреки че съпругът й знаел, че не е имала избор. Наскоро си бил взел втора съпруга, от Юга, и първата съпруга казала: „Е, разбира се, че ще иска да го направи, тъй като бе принуден насила да се ожени за мен“. Най-лошото бе, че майката на момичето знаела, че съпругът й е изнасилвал дъщеря им, и не бе направила нищо. Как бе възможно хората да са толкова безчовечни, чудеше се Миранда. Как бе възможно една майка да продължи да живее и да спи с изнасилвача на децата си? Как може една майка да не убие такъв човек? Миранда бе пацифист, докато не чу и други истории като тази.

Очевидно нямаше планове за освобождаването й. Само ако знаеше къде се намира, само ако можеше да разбере какво има навън. Ако знаеше дали има и друга причина да я държат, освен факта, че може да храни Лулоа. Трябваше да има. Освен ако детето не бе по-важно, отколкото предполагаше. Замисли се за автоматите и ръста на пазачите. Замисли се дали може да използва автомат, докато държи детето. Помнеше ли как да се цели, как да стреля? Зачуди се къде може да се скрие. Със сигурност, ако стигнеше до някакъв път, някой щеше да я качи на стоп. Деветдесет и девет процента от хората в тази страна не бяха терористи. Деветдесет и девет от сто шофьори щяха да спрат и да я вземат. Какви бяха шансовете да бъде отвлечена отново?

Този лагер — или затвор, или каквото и да беше — не й се струваше изолиран като първия. Отвън чуваше тракането на автомобили, призива на мюезините от няколко джамии, продавача на газ, тропащ по металните си кутии. Тези звуци я изпълваха с равни части надежда и отчаяние. Имаше само една врата към нейната твърде тясна килия, а единственият прозорец бе много малък и високо разположен, за да й бъде от полза. Обмисляше да хвърли бележка през прозореца, но после си спомни, че няма нито химикалка, нито хартия. Ето, дори не можеше да начертае нещо в пръстта; подът тук бе гладък и твърд.

— Пазачите са единствената ни надежда, habibti — каза тя на Лулоа. — Трябва да минем покрай тях.