Дженифър Стайл
Жената на посланика (44)

13 декември 2010 г.
Фин

Фин предупреди Силия, че идва.

— Забравих нещо на Миранда в гардероба в обезопасената стая — каза той. — Някои от нейните картини.

Дори на Силия това да й се бе сторило странно, тя не реагира.

— Чудех се какво има там — каза тя по телефона от посолството. — Не можах да намеря ключа.

Фин се извини. Едва наскоро бе открил къде го бе държала Миранда. Обеща да го остави върху масичката в антрето, под портрета на кралицата в деня на коронацията си. От своя страна, Силия обеща, че в резиденцията няма да има никого след четири следобед, така че Фин да разполага с мястото за два часа. Това време би трябвало да е достатъчно, за да изнесат всички картини.

Тазкия пристигна незабавно на прага му в Стария град, спуснала допълнителния воал над очите си.

— Има моменти, когато е подходящо да бъдеш жена — каза му тя на арабски. — Извън къщи всички си приличаме.

В таксито се умълча.

— Какво ще направиш с тях? — попита я той.

— Ще ги изгоря — отвърна без колебание тя.

— Сигурна ли си? Не искаш ли да ги пазят на сигурно място за теб?

— Моля ви, не се разстройвайте, но рискът е прекалено голям. Не мога да съм спокойна, докато знам, че някой може да ги използва, за да ме нарани.

Фин кимна.

— Разбирам. Можеш да ги изгориш в нашия двор, ако желаеш.

— Така ще бъде най-добре според мен.

Един от пазачите им отвори вратата с безизразно лице. Би трябвало да знае името на всеки, който влизаше в резиденцията, но Фин не му каза името на Тазкия. Двамата прекосиха градината, мъкнейки няколко големи брезентови чувала, и се изкачиха по стълбите до тежката дървена врата. Силия я бе оставила отключена; имаше охрана, в края на краищата. Тазкия спря в предния коридор, за да свали обувките си, и Фин последва примера й. Нищо. Не се чуваше тракане на чинии от кухнята, нито шум от метла. Пристъпиха към стълбите, Тазкия най-накрая махна никаба от очите си. Качи стълбите по две наведнъж и тръгна пред Фин, отчаянието окриляваше стъпките и. Когато стигна до сигурната стая, спря и го изчака там. В тесния коридор бе тъмно и той включи осветлението.

— Моля — каза притеснено Тазкия. — Без светлина.

Фин извади ключа за шкафа от джоба си и го плъзна в ключалката. Завъртя го, докато чу щракването вътре, и се оттегли в спалнята, без да отвори вратата.

— Заповядай.

Тазкия дръпна ръба на вратата с върховете на пръстите си, докато се отвори цялата. Миг на мълчание и след това приглушен вик.

— Какво има?

Но Тазкия се бе проснала на колене пред шкафа, ръцете и дращеха по пода му, пръстите й опипваха ъглите му.

— Laa — простена тя. — Laa laa laa laa laa laa laa…

Не…

Фин пристъпи към нея и се надвеси над превитото й тяло.

Шкафът бе празен.