Дженифър Стайл
Жената на посланика (1)

17 септември 2010 г.

Докато се обвиваше около изтощеното телце на непознатото дете, поставяйки малката му главичка в шепата си, споменът за една окъпана в сияние картина изплува неканен от мрака на съзнанието на Миранда. Жена спи в лодка, излегнала се е в ръцете на съпруга си и е обвила тяло около спящото си дете, обляна в благословията на бледа светлина. Около тях са тъмната вода и още по-тъмният бряг. Тялото на жената е отпуснато, доверчиво, оставило се на произвола на съдбата. Срещу сънливото семейство в лодката е Фортуна, която гребе с помощта на предания Купидон. Нещо в изображението — отказът на семейството да поеме отговорност за съдбата си — изпълваше Миранда с ужас. Те се носеха из мрака, спокойно сънуващи. Събудете се, искаше й се да извика. Събудете се и вземете греблата. Фортуна и Купидон са ненадеждни водачи. Момиченцето се впи в гърдите й и Миранда се загледа надолу към него с невиждащи очи, докато се опитваше да си спомни името на картината. Как беше? Детето изхленчи, когато зърното се изплъзна от устата му; беше твърде слабо, за да суче по-дълго. „Мечтата за щастие“. Това беше. „Мечтата за щастие“, Констанс Майер^[1]. Тя, която бе познала толкова малко от него в собствения си живот. Когато Миранда се замисли отново за краткото време, което бе имала с Кресида и Фин, това бе образът, който продължаваше да й се явява отново и отново. Един миг на неосъзнато блаженство… и след това тъмнина.