Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (9)

Девета глава

Патай

18 юни 1429 г.

Почти денят на слънцестоенето е. Изминала е седмица от нападението над Жаржо, когато Девата падна от стената и отново се надигна победоносно. Томас и Патрик Огилви слагат край на постите заедно пред малък, силен огън в сърцето на армията на Девата.

— Клодин беше повереница на краля. Също и брат й — подхвърля Патрик Огилви.

— Кой крал? — Въпросът може и да е глупав, но Томас току-що се е събудил и вниманието му е насочено към пейзажа около него, ниските тръни от всички страни, падините и долините, в които може да се крият съгледвачи, ослушва се да мерне някой от петте хиляди въоръжени англичани, които се канят да минат оттук и вероятността да им устроят засада дори през деня.

Въпреки това дори сега, когато някой каже „крал“, мислите му се стрелкат към английския крал воин, победителя от Ажинкур; Хенри, пети с това име, може и да е мъртъв, но бе крал, за когото всеки мъж се биеше с готовност, без да изпитва срам. Този крал не би приел една курва за повереница, дори навремето да не е била такава.

Защото Клодин, става ясно, не е била приятелски настроена единствено към Жан-Пиер, виртуоза артилерист, тя е раздавала благоволението си из френската армия, поне преди Девата да сложи кръст на подобна свобода. По една щастлива случайност Патрик Огилви е бил един от приятелите й през зимата. Бяха нужни много дни на ненатрапчиви, небрежно подхвърлени въпроси, за да стигнат дотук, но ето че тази сутрин, когато се събужда, той си спомня за нея с обич.

— Тя знаеше какво обичат мъжете. Беше весела. И винаги благодарна.

Томас забелва очи.

— Френският крал е приемал повереници, а? — Малко вероятно. Че кой крал приема децата на друг мъж, ако не му се налага? Повечето си имат предостатъчно собствени — и законни, и случайно пръкнали се.

— Баща й загинал на бойното поле на Ажинкур. Майка й… — Той се мръщи. — Забравих какво се е случило с майка й, но е починала. Клодин и брат й си нямали никого. Затова кралят ги приютил. Наричали са го Най-обичания, както и Лудия. Charles le Bien Aime. Може просто да е обичал деца.

Томас няма желание да обсъжда точно този въпрос. Започва да прибира остатъците от сутрешната закуска: овесени питки, прегорели по краищата, патешко яйце, донесено от Жаржо, което може и да не е било кой знае колко прясно. Стомахът го присвива от него.

— Как е станало така, че е започнала да обслужва мъже? Не е ли имало за нея място в дома на краля?

— Не за дълго. Изритали я след смъртта на стария крал. И нея, и Матю — брат й…

— Убития ли?

— Онзи, който казал нещо нередно за Девата и бил поразен от Господ. Недей да извиваш така очи, Томас Ръстбиърд; дори свещениците твърдят, че е чудо. Както и да е, Клодин и Матю били изритани на улицата без пари, въпреки че кралят им оставил сребро в завещанието си. По нейните думи Матю трупал все повече огорчение през последните пет години. Бил се зарекъл да намери начин да получи парите, които били негови.

А-ха.

Значи имаме дете, което навремето е било поверено на краля; момче, което може и да се е объркало как стоят нещата. Младеж, който расте, завладян от нуждата да си отмъсти и да избяга от затвора за бедняци. И ето че една вечер среща Девата, тъкмо когато тя влиза в Шинон. Казва нещо — не знаем какво точно — а на сутринта го намират да се носи в реката с дупка в черепа.

Защо си умрял, Матю? Да не би да си я познал, това момиче, което се преструва, че е от Лотарингия? Да не би и тя да е била повереница, поредната, чийто баща е загинал при Ажинкур, също като твоя?

Да не би да си заплашил да я изобличиш?

Ако Матю е познал Девата на онзи мост в тъмната февруарска вечер, тогава сестра му би могла да я познае на дневна светлина.

Утрото е хубаво, слънчево, ясно и светът е пълен с възможности. В този момент Томас Ръстбиърд знае, че трябва да се добере до Бедфорд, брат на покойния крал и сега, по Божията воля, регент на Франция и Англия, за да му каже какво знае.

Проблемът му е, че Бедфорд е в Париж, което е доста на север. Девата се е насочила на север и води армията след себе си, което е добре, но между тук и там има пет хиляди англичани, готови да убиват. Съгледвачите бяха навън през цялата нощ, търсеха. Откакто се събуди, Томас видя да се връщат трима. Четвъртият, който бе тръгнал на север, се връща едва сега.

Той приключва с прибирането на багажа и не поглежда към мястото, където човекът се смъква от потния си кон и коленичи, за да го допуснат при Девата.

— Я… — Огилви поглежда над дясното му рамо. — Този не е ли от съгледвачите?

— Така ли? Ще знаеш, че си прав. — Томас се мръщи и се изправя на крака. — Слагай ботушите, Огилви. Десет към едно, че ще поемем на север, за да се срещнем с англичаните.

— Ботушите ли? Мамка му. Нямам нови ботуши. Не съм като някои от нас.

— Така е, защото не си ги извоювал.

— Да ги извоювам ли? За частица от секундата, в която съм коленичил в прахта! — Двамата започват да се дърлят, защото Томас Ръстбиърд има нови ботуши и нов кон, а днес от всички великолепни дни се чувства определено доволен и от двете.

Конят е подарък от Девата; дорест жребец, обучен изключително умело, взет от конюшните в Жаржо, даден му, че й помогна да слезе от собствения си кон. Значи все пак го е забелязала.

Ботушите са съществен компонент от стратегията, която той разгръща. Поръча ги лично от по-младия брат на Рикар, Арно, който ги направи по мярка от тъмна, добре намазана с мас говежда кожа, високи, горе сложи щампа, която изобразява и хералдическата лилия на Франция и кръста на Лотарингия, който Девата има на острието на меча си. Така Томас е маркиран като неин човек по начин, който всеки познава. От шестте хиляди мъже нито един няма такива ботуши.

Шест хиляди е приблизително точният брой на хората в армията на Девата, защото, ако първите скаути са прави, тогава английските командири Талбът и Скейлс, които бягат на север от Мьон сюр Лоар с победените си части от три хиляди човека, поне една трета от тях лъконосци, най-сетне са се обединили с непобедимия Фастолф, който има нареждания да се спусне на юг от Париж със своите две хиляди (и от тях една трета въоръжени с лъкове), така че новата сила от пет хиляди въоръжени англичани, до един опечалени и нещастни, се намират някъде на пътя, по който трябва да поеме Девата, ако иска да се добере до френския крал — тя все още го нарича дофин, тъй като не го е виждала коронясан — в Реймс.

Томас Ръстбиърд има нужда да поговори с Бедфорд и се налага да намери начин да го направи, без да съсипе установеното си досега положение при французите. Нишките на плана му са разтегливи; той ги премисля, докато язди, докато върви пеша или седи на мокри, покрити с лишеи пънове по здрач и наблюдава как огньовете се превръщат в бяла пепел.

Все още мисли над тях, когато зазвучава рог, звукът му е дълъг, с извивки, а след него се чува и вик: „Готови за път!“

— Нали ти казах? Десет на едно — подава ръка Томас.

Патрик Огилви я заплюва и избухва в смях.

— Майната ти, човече. Аз не приех облога. Беше очевидно. — Двамата избухват в смях, както често се случва напоследък и всички мислят, че са най-малкото братовчеди.

Самият Томас веднъж го попита:

— Случайно баща ти да е епископ? — Огилви беше пиян и трябваше да изпие още няколко кани, за да удави обидата, а после цяла нощ слуша разказите за pere et fils^[1] на Огилви и огромната им привързаност един към друг. Значи нямаха общ баща. Но пък бяха много близки и ставаха все по-близки с всеки изминал ден.

Новопристигналият скаут минава наблизо, търси си храна. Огилви му подвиква, когато минава:

— Колко са?

— Половината. Над две хиляди мъже. Фастолф ги пришпорва.

Фастолф е рицар на жартиерата; името му буди страх в сърцата из цяла Франция. Говори се, че е достатъчно да се прошепне името му близо до бойно поле, и враговете му заплаквали. Томас не е забелязал мъжете от свитата на Девата да плачат; тъкмо обратното.

Томас се провиква към съгледвача:

— Те знаят ли, че сме тук?

— Вече знаят. Убихме един от техните съгледвачи, но другите се измъкнаха.

— Добре, добре, много добре. — Патрик Огилви удря длан при всяка дума. — Ще има истинска битка. Няма да се дърпаме и да чакаме артилеристите да си чешат крастата цял ден. Да вървим!

Новината се разнася из лагера и скоро поемат по пътя на север, крачат все по-бързо, защото, ако англичаните им пресекат пътя и скрият стрелците си зад копи сено, както бяха направили при Ажинкур, тогава всичко ще приключи и кралят — грешка, дофинът — може да се измъкне в Испания или Шотландия, където да живее в нищета, а всички останали ще трябва да научат английски и да коленичат пред Бедфорд.

С изключение на Девата, разбира се, която ще трябва да се скрие в някой метох или да умре. Томас се опитва да си я представи в метох, но умът му блокира всеки път. Тя ще ги унищожи, стига да разполага с време, но все ще се намери някой, някъде, който да я издаде на Бедфорд, а той не е от хората, които проявяват милост.

— Спрете!

Спират в пълно безредие и хаос, но се налага; ако съгледвачите са прави, англичаните са някъде напред. Въздухът вони на конска пот и нервно напрежение. Мъжете се кръстят и току опипват мечовете си. Свещениците, застанали отпред, са се умълчали. Също като Хенри, Девата води голяма група свещеници. Отначало вървяха пеша. Сега вече броят им е намалял, но останалите са на коне; това е конна армия, чиято цел е скоростта.

Девата е обградена от група рицари. Томас Ръстбиърд и Патрик Огилви са близо, защото… е, те двамата са винаги наблизо. Томас може да спечели още един кон, задето й е помогнал да слезе, нали така.

Разпалва се спор. Девата не дава открито командите на тази армия; заради приличието водачеството е предадено на Д’Алансон, братовчед на краля, и добрият херцог прави всичко по силите си, за да издава заповеди. Девата не трябва да пътува в авангарда, прекалено опасно е. Помните ли Ажинкур? Спомнете си клането и рисковете. Стрелите на английските лъкове могат да пробият броня също както ковач набива пирон в копито. Просто не е безопасно.

Дори оръженосецът е на същото мнение; лично граф Орлеан му е наредил да не допуска господарката му да язди отпред. Тя се мръщи, хапе устни, привиква го, него, Томас Ръстбиърд, мъжа, на когото е дала кон.

— Можеш ли да ми бъдеш оръженосец?

В погледа й има предизвикателство, покана, от която гърлото му пресъхва. Докато беше шпионин на Бедфорд, той пробва какво ли не и откри, че го бива. От него ставаше приличен лъконосец и достатъчно компетентен воден инженер. Веднъж беше свещеник, откри умения в аптекарството, но никога не се е пробвал като оръженосец. Не е в състояние да вдигне копие дори от това да зависи животът му; не и да го наклони и замахне. Но може би ще успее да язди, стиснал копие в ръка, и да й го подаде в нужния момент. Кима.

Девата дава знак на Д’Улон, който изглежда е облекчен и подава копието на Томас.

— Ние сме във втората редица, зад Ла Ир и Потон дьо Сантрай.

Господи. Потон дьо Сантрай е един от най-видните рицари от турнирите. Той си изкарва прехраната, като обикаля Европа и предизвиква мъже на бой. Разправят, че живеел, за да убива. Изобщо не е безопасно да е наблизо.

— Милейди…

От нея вече няма и следа.

Ето как Томас Ръстбиърд се озовава посред хиляда и петстотин рицари на коне и техните оръженосци.

Навремето някой му каза, че можеш да събереш сто рицари на коне на четири хиляди квадратни метра. Той не знае дали това е истина, но е убеден, че тук са се събрали рицари на шестдесет хиляди квадратни метра, може би дори повече; те носят различни цветове, различни хералдически знаци: и небесносиньо, и черно, и сребърно, нарисувани са възли в малките квадрати в горната дясна четвъртина на щита, глигани и кози, лъвове, изправени на задните крака, други приклекнали — и лилии: навсякъде са лилиите на Франция.

Те са истинска гора от блясък, а той е селско петно сред тях, червената му коса и почти черните ботуши са единствените му отличителни черти.

Девата язди злия сиво-бял жребец на Д’Алансон. Ксенофон. Нарекла го е Ксенофон. И ако това не е арогантност. Томас не знае какво е, но едно префърцунено гръцко име не му пречи да е безкрайно опасен. Може и да няма избор, но няма намерение да се приближи до задните му крака, а истината е, че оръженосецът по необходимост трябва да язди съвсем близо до рицаря си, достатъчно близо, за да може да подаде копието, освен това той изгаря от любопитство да види как се държи тя.

Може и да е обяздвала коне (или да е била прекупвач или момче за всичко), но това съвсем не я прави рицар. Ако Бертран дьо Пулани е прав, че баща й я е научил да язди — а кой е бил баща й? Да не би да е поредният загинал при Ажинкур? Клодин знае ли на какво друго я е научил?

Продължават да яздят през полето. Хиляда и петстотин мъже в пълно бойно снаряжение. Ескадрон от тежка кавалерия; по-голяма Томас не е виждал. Земята трепери, докато минават. Сърцето му запява; не може да се сдържи. Той е до нея по заповед, но в тази компания изпъва гръб, конят му също. Все едно лети. Така може да държи копието вертикално, от което е невъобразимо горд.

— Напред! — изревава Ла Ир. — Рицари, въоръжете се!

Девата протяга дясната си ръка. Той трябва да подаде копието с лекота. Чувал е разкази за тази работа в детството, но е виждал как става само два пъти.

Притиска коня с колене и го доближава до вечно сърдития сив жребец. Хрумва му, че ако загуби равновесие и падне, главата му ще се превърне в каша. Протяга лявата си ръка, стяга я, за да поеме тежестта на четири метра тежко дърво с железен връх.

Пред него и навсякъде около него гора от боядисани копия се раздвижва и измества. Те са като мачти в морето, огромна флотилия, докато преминават в нови ръце.

Той успява! Подава успешно и гладко, точно както е редно. Иска му се да вдигне юмрук, но цялото му внимание е насочено да направлява коня, тъй като оръженосците трябва да забавят конете си и да дадат възможност на рицарите отзад да напреднат и да се подредят, както се прави от десетилетия, а някъде напред Ла Ир изревава: „Копия в готовност!“ и гората поляга.

Поляга. Значи тя знае да привежда копие в готовност. Нужни са две десетилетия обучение, за да може да го стори, а тя умее: той току-що видя как го направи. Отпуснато, неподвижно, насочено, готово да убие онзи, когото тя набележи.

Хиляда и петстотин копия и едно от тях е нейното, отпред се зеленее полето, а хората на Фастолф едва се виждат на лекия наклон, отчаяно се опитват да набият коловете, които ще промушат френските коне, а от лявата страна се вижда горичка от глог, гъста, тиха, и той си казва, че на мястото на Фастолф, стига да познава местността, тъкмо там ще разположи лъконосците си, за да…

— Ехо-о-о! — Викът, също като на ловец, отеква на английски.

От горичката изскача елен, с дванадесет разклонения на рогата, бялата му опашка трепка, когато проехтява нов вик:

— Ехо-о-о, момчета, елен за сваляне!

Тези да не би да са напълно луди?

Той не мисли, че са луди, защото Бедфорд не би изпратил луди срещу отбелязала достатъчно победи досега френска армия, но ще бъдат гладни и вероятно глухи и няма да чуят тропота на прииждащите французи или да забележат, че вятърът духа в грешната посока, или пък просто няма да устоят, когато видят елен, дори това да означава, че ще издадат позицията си пред врага… която и да е от тези причини, без значение коя.

От значение е само, че французите не знаят, че в горичката са скрити англичани и ако наистина са скрити, то те са лъконосци, а най-важното при лъконосците е, че ако не могат да пуснат стрелите си, тогава са мъртви, защото не можеш да направиш нищо с една стрела срещу пика с метален обков и подкован с желязо кон, мъж — или момиче — в метална броня — и метален меч, който да забие в теб, да те порази, да те насече и да те стъпче в калта.

Точно това се случва.

Томас не вижда Девата; тя е скрита от масата конска плът и ръце, но ето я отпред, когато Франция се сблъсква с Англия. Той усеща мига на сблъсъка и сякаш въздухът е изпомпан, усеща някакъв рикошет, който притиска очите му в главата, а езикът към небцето.

Писъците долитат по-късно, звукът се забавя, бодлива стена от звук, която кара пръстите в новите му ботуши да се свият. Човек би казал, че вече би трябвало да е свикнал, но има нещо, което буди отчаяние, когато пешаци са стъпкани от рицари, когато цари такова неравенство, а това са рицари, които много добре знаят как лъконосците са унищожили бащите им, чичовците, братята — дори синовете — при Ажинкур; те нямат намерение да щадят когото и да било.

Долу, на полето, Фастолф няма арбалети, накарал е хората си да вземат големи дървени чукове с тежки глави, докато набиват коловете, но те губят концентрация, докато слушат как другарите им ги избиват, а дисциплината се изплъзва на Фастолф. Дори от мястото си в задната част на войската той вижда как хората му се разбягват.

А сега за плана му. Веднага.

Той обръща коня и търси в човешката гмеж зад себе си.

— Огилви? Патрик Огилви? Там ли си, човече?

— Ей ме на. — Ако може да съди по изражението му, шотландецът трудно издържа на мъчителните звуци, които долитат откъм горичката, също както и останалите, а той все пак е шотландец, който ненавижда англичаните със страст, пред която английската омраза прилича на рехав облак, преминал пред луната.

Томас Ръстбиърд лепва широка усмивка на лицето си и вдига чуковете.

— Ние не сме рицари. Ще им дадем битка, каквато си знаем. Да вървим да погнем някой и друг англичанин!

— Дадено!

 

 

По здрач все още ловуват. Убили са на два пъти. Добри, убедителни убийства, поразили са с чук и меч мъже, които, поне на теория, биха ги убили първи.

Светлината избледнява, те са в гората, на север от бойното поле. Много по на юг ранните огньове разкъсват прииждащия мрак и извивките на шотландските гайди се носят наоколо. Тук, сенките скриват капани в чернозема, които могат да счупя крака на някой кон. Почти не се вижда.

Томас обръща коня си под дърветата.

— Трябва да слезем — предлага той и слиза. Огилви, както обикновено, го следва. Вървят в края на гората. От лявата им страна има дъбове и ясени, бодливи храсталаци, които могат да спънат кон. Дори човек.

— Чу ли? — Томас се вслушва и шепти едва чуто.

Огилви спира и заслонява ухо с ръка.

— Какво?

Томас сочи наляво, зад дъбовете, и показва стрелец. Пуска юздите. Конят му свежда глава и започва да пасе.

— Тихо сега, нека пробвам нещо… — От доста време не е говорил на английски. Трябва да мисли за баща си и за мъжете, които го заобикаляха. Прочиства гърло и се провиква: — Ей, вие, приятели сме. Излизаме с вдигнати ръце…

Никой не отговаря, което не е изненада, но Томас вдига чуковете, извива очи към Огилви и посочва с брадичка наляво, към ствола на старо дърво.

— Ясно — кима Огилви и тръгва наляво, както му е казано.

Томас се отправя надясно и пристъпва подчертано внимателно; понякога лесните неща се получават.

След три стъпки се обръща и се връща назад. Върви тихо. Новите му ботуши са гъвкави: усеща къде стъпва, прескача паднало дърво, плъзва се по окапалите листа и спуканите черупки на жълъди, оставени от гризачите.

Пред него Патрик Огилви от Геърлок е спрял, усетил е опасността, ала не я вижда, нито пък я чува. Червената му коса е единственият цвят в сумрака. Съвършена мишена.

Един-единствен удар с чук по главата го убива. След всичко случило се от май насам би било приятно да удължи тази смърт, но Томас има приоритети, а една дълга, бавна смърт не е сред тях. Но самото убийство не е достатъчно.

Сграбчва червената коса на Огилви и размазва главата му в ствола на дъб, блъска отново и отново, изкарва цялото напрежение, трупало се през деня, през последните месеци. Пук. Очите се отварят и затварят. Пук. Носът се счупва. Пук. Части от кост под ръката му. Продължава да блъска, докато онова, което остава, почти не прилича на човек.

Сваля ботушите си с известно съжаление, но нали затова ги е купил; сега вече спиране няма. Смъква цветовете си, светлосиньо и червено на райета. И двете пасват на кашата, която представлява Патрик Огилви с окървавената коса и сплъстени остатъци от ръждивочервена брада.

Ботушите на Огилви са същински кошмар. Цветовете му са червено и сребърно — на това се казва липса на въображение — и Томас малко се срамува да ги вземе. Навива ги и ги пъхва в един чувал, мята ги на коня на Огилви и се качва на него, оставя едрия си дорест кон да го намерят французите; налага му се да остави най-добрия кон, който някога е яздил.

Изцапан с кръв, той поема на север, към Париж.