Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (20)

Двадесета глава

Мьон сюр Лоар и Клери Сент Андре

Вторник, 25 февруари 2014 г.

Лиз Бресар успява да повлече след себе си хрътките от медиите. Докато шофира четиринадесет километра на запад покрай реката, Пико не вижда нито един фотограф зад себе си. Има едно малко жълто пежо, което я следва все на едно и също разстояние, но то продължава по главния път, когато тя завива към града.

Почти обяд е, когато пристига в Мьон сюр Лоар, малко повече от селце, на чиято мъничка гара в събота следобед Иън Холоуей си е купил чаша кафе и шоколад и е платил с кредитната си карта, малко повече от двадесет и четири часа преди да умре.

Ако е знаел, че животът му е застрашен, знаел ли е какво предстои? Преди всичко обаче какво е правил тук?

След дълъг размисъл азиатката в павилиона на ъгъла съжалява, че не си спомня господина на снимките, които Пико е взела. Дъщеря й обаче, която идва на обяд, за да поеме работата, може и да го помни. Междувременно, ако мадам иска кафе и може би пастичка?

Предлага й, без да поглежда настрани, без да се опитва да прикрие страхопочитанието си и може би наистина не познава Пико в настоящата й премяна. Какво казва това за достоверността на свидетелите е болезнен въпрос и напълно засенчен от облекчението, че ще остане анонимна.

Пико сяда на един от високите столове и пие кафе, което много прилича на котешка пикня, похапва печен сандвич и тъй като дъщерята на собственичката я няма, излиза на перона и показва снимката на Иън Холоуей на две жени с четири деца, на мъж, който чете „Ди Велт“ и не разбира френски, едва срича на английски, на началника на гарата, на едър, добре охранен парижанин, който се приближава, за да разбере дали тя не създава неприятности.

— Капитане? Виждал съм ви, нали? Пардон, моля за извинение. Вестниците, те винаги си измислят. Ние не вярваме на измишльотините им. Този човек ли? Да, беше тук в събота. На два пъти. Пристигна сутринта, приблизително към девет, с влака от Блоа и си тръгна следобед, може би към един, тръгна за Орлеан. Смяната ми тъкмо свършваше. Видях го да стои на перона с чашка кафе в ръка. Сутринта взе такси. Не знам къде е ходил, но можете да поразпитате на редицата. Сигурен съм, че те с удоволствие ще помогнат на човек с вашето по… Да, ще ви помогнат.

Мъжете от такситата са доста словоохотливи. Единият твърди, че бил закарал доктор Иън Холоуей — или поне мъж, който много приличал на него, да ме простите, ама не съм много сигурен, а човек не иска да дава фалшиви сведения — на туристическа обиколка из града, не само веднъж, ами три дни подред миналата седмица, четвъртък, петък и събота.

— Туристическа обиколка ли? В Мьон сюр Лоар? Че какво има да се види?

— А! Капитан, вие се шегувате. Можеше да посети замъка, разбира се.

— А посети ли го?

— Не.

— Таксито откара господина от гарата до Клери Сент Андре, след това до базиликата, където господинът, със сигурност много набожен, прекара сутринта. Да, четири часа. Повика същото такси да го вземе и върне на гарата. Направи почти същото и в петък, и в събота.

— Всеки ден ли се возеше с вас?

— Да.

— Защо?

Срамежливо повдигане на рамене. Говоря добър английски.

— Едно време работех за „Епъл“. Бях в отдела за продажби в чужбина. А пък господинът почти не говореше френски. Затова искаше мен. Capitaine си има кола. Знаете ли пътя?

Пико знае пътя.

Клери Сент Андре е точица на картата, на която единствената забележителна сграда е базиликата.

Водиха ги тук от училище, когато тя беше на девет. Помни, че остана изумена от размерите на църквата; съвсем не приличаше на катедралата в Орлеан, въпреки това беше огромна.

С високи кули, с груба готическа архитектура, предпочитана през петнадесети век, тя се извисява над останалите къщи. Тук почива крал: Луи XI, син на човека, когото Орлеанската Дева е възкачила на трона.

Той наредил селската църква да бъде построена отново и превърната в последен дом на монарха и съпругата му. Смътен спомен от посещението с класа й подсказа, че както оригиналната гробница, така и втората били разрушени в различни войни и революции, които разтърсвали района; не всеки почита кралските особи.

Пико влиза тихо през малката врата на дългата страна, най-близо до пътя, и оставя слънцето и неестествено синьото небе, за да хлътне в студения, сенчест интериор, твърди дървени пейки, мирис на влага и старо, на прах, покрил кости на мъртъвци.

Гробницата на Луи XI е първото, което вижда: ужасна готическа грозота от струпан мрамор точно до входа. Ниска желязна ограда предпазва гробницата от любопитни пръсти, докато четири мраморни колони поддържат мраморен покрив, на който статуя на краля е коленичила за вечна молитва. Четири от почти голите херувимчета, които църквата обича да поставя на места за поклонение, са с него, по едно във всеки ъгъл.

Докато обикаля, Пико си представя как Иън Холоуей прави същото. Не научава нищо. Каквото и да е правил тук, не му е отнело четири часа да разгледа една гробница, а не може да си обясни какво е правил през всичкото време.

Има редици дървени пейки и олтар от лявата й страна, както и обичайните за всяка църква украшения, но те не будят у нея особен интерес. Пико ги разглежда, просто за да е сигурна, а след това се насочва към отсрещния край и западната врата. От лявата страна има малка странична стая, празна, в която се чува слабо ехо, сякаш призраците от миналото я очакват. Тя излиза. От дясната й страна е главният вход.

Застава в сянката, когато страничната врата до гробницата на Луи се отваря и тихо се затваря. Появява се човек, облечен в черно.

В първия момент Пико решава, че е свещеникът, и изпитва чувство на вина, задето осквернява църквата му с присъствието си.

След това човекът пристъпва на светло и се оказва, че не е мъж, а жена, която не е облечена в черно, а е чернокожа. Облечена е в кафяво и бледозелено, което може да е много на мода в Париж, докато тук изпъква като градски тоалет, строго професионален.

Моник Сусонг остава с наведена глава и стиснати ръце пред гробницата на Луи XI и капитан Инес Пико отправя безмълвна молитва пътуването й да не е било напразно.