Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (13)

Тринадесета глава

Сен Фал, близо до Троа

5 юли 1429 г.

— Братко Томас?

— Да?

Два месеца са минали от чудото на освобождението на Орлеан и армията на Девата се е разраснала неимоверно. Сега вече са толкова многобройни, че кралят на Франция ги е удостоил с присъствието си. Пътят към Реймс е отворен, а дори да не беше, с толкова много мъже нито една английска армия няма да посмее да го отвлече.

Брат Томас, бял монах, присъединил се наскоро, е нагазил до коленете във водата, докато две момчета карат конете си да спрат на брега на потока.

Както и повечето си другари, те са бедни младежи, наскоро получили хубави дрехи. Новата вълна на жакетите им лъска, по чорапогащниците им няма кръпки, ботушите са почти толкова хубави, колкото онези, които обу на мъртвеца, когато инсценира смъртта си в гората на север от Патай. Те яздят като чували с царевица, метнати на коне, но така е и с половината армия.

Като ги погледнеш, става ясно, че са братя, левият няколко години по-голям от другия отдясно. Освен това са срамежливи.

Томас се изправя и свива босите си пръсти в хладната кал. Денят е нетърпимо горещ. Дванадесет хиляди бойци искат вода, храна, нужници. Този, който преди беше Томас Ръстбиърд, сега е с обръснато теме, без брада, с толкова тъмни вежди, сякаш са боядисани с орехов сок, и изпити бузи, които издават дълги пости.

Досега никой не го е познал. Всички виждат расото, главата, кръста, прегърбената стойка. Най-важното е, че по време на разговор научават, че навремето е бил воден инженер (не ковач, в никакъв случай) и му възлагат работа.

Днес има за задача да организира разпределението на вода от чист поток. Не може армията да се разболее от диария, което неминуемо ще се случи, ако питейната вода и тоалетните са твърде близо.

Той заслонява очи с длан и погледът му се плъзва от едното момче към другото.

— Най-добре решете дали искате да се изповядате, или предпочитате чиста вода, защото не може и двете и ако този сифон не работи, няма да е нито едното, нито другото.

По-младият се усмихва широко, смешникът му със смешник.

— Нито едното, нито другото. Искаме да пишеш. Сестра ни прати да питаме дали можеш да пишеш.

Сериозно ли? Що за жена по средата на армия ще прати за…

Израженията им ги издават, също и необичайната гордост. Една-единствена жена в тази армия има властта да изпраща някого за нещо.

— Девата ви е сестра? — Не е. Готов е да заложи живота си, че не е. Той я е проучвал надълго и нашироко и макар да е очевидно, че тези две момчета са капнали от едно дърво, „сестра им“ е от съвсем различно тесто. Тя е по-слаба, по-висока, носът й по-голям, скулите са по-високи, брадичката е по-ъгловата. Изричането на подобна лъжа говори много за доверието й.

Момчетата обаче остават доволни от въпроса, не се обиждат. Те кимат почти едновременно. Някой ден ще се усъвършенстват и ще го правят едновременно, но засега им е трудно, това чувство, че са почти кралски особи; едва ли са били с армията повече от половин месец и все още не са свикнали с ролите си. Девата им е сестра. Девата, която цяла Франция, целият християнски свят познава, е изпратена от Господ да спаси Франция от англичаните. Очевидно Господ я оформя както Му е угодно. Ако Господ е рекъл, всичко е възможно.

Брат Томас излиза от реката. Измива ръце, без да бърза.

Важно е да не покаже нетърпение. С армията е вече пет дена и си гради име като полезен човек за всички наоколо. Брат Томас, така носи мълвата, е бил войник, преди да открие Господ Бог. Наскоро е бил в Германия, а преди това в Полша, дали не беше Испания, и на какви ли други места, винаги е придружавал малки наемни банди, които изкарват парите си по периферията на битките, убиват и се отдръпват, но имат нужда от духовна подкрепа, както и останалите мъже. Ако ви трябва помощ с чистата вода, той е вашият човек. Много е полезен.

Момчетата чакат. Той разперва ръце.

— Мога да пиша, но нямам нито писец, нито мастило. — Той е бедняк и много набожен, защото нищо не виси на колана му, а скапулария на раменете му е тънък, износен, освен това никога не е бил много качествен.

Те продължават да кимат, все така весело.

— Девата има мастило.

— Тогава съм на вашите услуги.

— Последвай ни. — Те не са обучени да яздят; обръщат конете си така, както хората теглят каруците за оръдията. Не-сестра им ще заскърца със зъби от болка, ако види подобно нещо. Брат Томас ги следва през полето към кралските палатки. Кралят е там, също и съветниците му. От лявата им страна се намира по-малка тента, отворена отпред, с писалище вътре, стол, смачкан шлем, изоставен, докато са го изчуквали, и облечена в броня фигура.

— Там, вътре — сочи голямото момче.

— Ние ще се погрижим за сифона ти — обещава по-малкото. Тръгват си и Томас остава сам пред палатката й.

Избърсва ръце в туниката, като внимава да не изцапа вълната. Значи това е изпитание. Ако го е познала, ще бъде мъртъв до вечерта, ако има късмет, ако ли не до утре заранта. Облечен е в бяло расо с черен пояс, няма обувки. Сам е остригал косата си, обръснал си е брадата, потъмнил е кожата на лицето си, на по-светлите места. Дори космите по ръцете и краката му са тъмни; той знае, че ако не обърне внимание на всички дребни подробности, ще се издаде, а няма подобно намерение.

— Милейди. — Скромен е, искрен; тъкмо обратното на Ръстбиърд.

Погледът й го разкъсва, след това го съшива отново. Кожата на лицето й също е по-тъмна от последния път, когато я видя, но от слънцето, не от боя.

Очите й все още са толкова тъмни, че изглеждат почти черни, но сега в тях се забелязва нова дълбочина. Тя се научава, че да дойде с подкрепата на Господ не е достатъчно; мъже от кралския двор, които са били в Негова услуга години наред, не са готови да се откажат от благоволението Му. Тя се изправя срещу опозицията, и то не само срещу военната. Ръцете й са изранени, ноктите — изрязани до дъно.

Това е всичко, което той вижда; тя е все още в бронята си — на вдлъбнатини, износена на лактите и коленете. Отделя значителна част от времето си, за да се моли пред хората. От разстояние той я вижда как коленичи, вдигнала лице към небесата. Той не е сигурен дали тя моли Господ за помощ, но това вероятно е грешка на Бедфорд; през последните дни, преди Томас да замине от Париж, Бедфорд не спря да повтаря, че тя е в плен на дявола. Все едно, ако тя ще го убива, ще стане сега.

Тя кима за поздрав.

— Братко монах, приветствам те с добре дошъл.

Той въздъхва, усмихва се, влиза. Сянката е като ведро вода, плиснато върху главата му; носи едновременно шок и облекчение. За момент остава неподвижен и се наслаждава на хладината. При следващото й кимване сяда на походен стол с нестабилни крака, забити в твърдата като зидария почва.

Масата е неравна, неустойчива, необикновено малка, докато свитъкът е среден; свинска кожа, поне така му се струва, фино изтънен и поръсен с пудра. Мастилото мирише на винен оцет, но изглежда гъсто като тесто. Писецът е забоден в стъкленица с пясък, стоплен, но не и изрязан и до него има нож. Той пробва острието на палеца си и разбира, че с него може да убива. Ако все още искаше, можеше да й пререже гърлото незабавно.

Сяда на столчето и изрязва писеца под ъгъл удобен за ръката му. Отдавна не го е правил, кръстообразните разрези и вертикалните, лекото изтъняване на страните, сякаш премахва косми от брада, дългата лента, която оголва перото, така че ръката му държи гладко, красиво произведение на изкуството.

Той е доволен, че тялото му помни как става. Същата работа като стрелбата с арбалет, това е дейност, която ръката помни дори след като умът отдавна е забравил.

Той й се усмихва.

— Когато сте готова, милейди.

— Исусе и Мария^[1]. Започни с това, както пише на пръстена ми и на знамето ми. Исусе и Мария. Следва нов ред. Добри и скъпи приятели, верни граждани и жители на град Троа…

Той пише, докато тя говори. Почеркът му е красив, добре оформен, с издължени букви, убедителни извивки и премерени разстояния. Буквите са звуци, на които е придадена форма; нещо като магия. Те шептят в уши, които все още не знаят, че са създадени.

На места прави незначителни поправки. На местата, където казва „кралят в небесата“, той пише „кралят на небесата“ и когато тя казва „моят баща в небесата“, той заменя с „Господ“. Така е по-бързо, а значението е същото и той си мисли, че написаното от него е по-добро от продиктуваното и резултатът накрая е въздействаща заповед да се предадат.

 

 

Верни французи, изправете се пред крал Шарл, не се отдръпвайте и тъй като не сте сторили зло, не се тревожете за безопасността на живота си или за собствеността си; ако обаче не го сторите, кълна се в живота, че с помощта на Господ ще влезем във всички градове, които би трябвало да са част от това свято кралство, и ще въдворим желан и полагащ се мир, независимо кой се изправи срещу нас. Ще изпратя поздрави от вас на Господ; дано Господ ви закриля, ако пожелае. Чакам скорошен отговор.

 

 

— Напиши следното от името на дофина.

 

Ние, вашият крал, Шарл, седми с това име, гарантираме на всички, които се подчинят на каузата ни; че няма да ги сполетят беди и нещастия, че златото им ще остане непокътнато, както и домът им, освен ако не се предадат, защото в този случай ще превземем града им и ще ги сполети нещастие.

 

 

Така. Дори той би отворил портите при подобен натиск. Всъщност досега щеше да ги е отворил. Срещу френските сили от дванадесет хиляди мъже и рицари в Троа въоръжените са вероятно пет хиляди и те съставляват цялата им отбрана.

Те — въпросните храбри пет хиляди — се подготвиха в началото на деня, вирнали мечове, вдигнали гордо щитове и натруфени шлемове с паунови пера, ала щом видяха армията, се заблъскаха да се върнат вътре. Подвижният мост е вдигнат, ровът е пълен с вода. Магистратите вътре са или безкрайно глупави, или все още не са научили как бе разграбен Жаржо.

Той поръсва писмото с пясък и й подава писеца, за да подпише. Насилва се да отвърне поглед; досега е имал достатъчно практика и владее лицето си, но може би не чак толкова. Мислите му са добре прикрити.

Знаеш как да пишеш, нали? Но се преструваш, че не умееш, защото неграмотните селянки не могат нито да пишат, нито да яздят.

— Имате ли вестоносец, милейди? Ако не разполагате с такъв, мога да го отнеса.

— Не, вестоносци има предостатъчно, а твоето присъствие е нужно тук. Инженерите ни са малко и повечето носят оръжие. Чух, че проявяваш интерес към водата.

— Всяка армия има нужда от прясна вода, милейди.

— Затова имаме нужда от теб. Не се отдалечавай много.

Как ли пък не.

Тя сваля шлема и тръсва косата си, малко по-дълга от преди, но не много. От потта блести също като копринено въже. Тя заговаря замислено, сякаш на себе си:

— Троа беше срамът на краля. Няма да го отминем.

На краля ли? Покрай целия му срам кое прави Троа уникално място? След това се досеща, че тя говори за стария крал, за лудия крал, който е приел Матю и Клодин за повереници, а може би още една, която я е грижа, че при Троа е било подписано примирие, което дава Франция на Хенри V от Англия и превръща дарителя в посмешище за цяла Европа.

Той, Томас, си поема дъх, готов да попита, но Девата продължава да се взира някъде напред, към голите каменни стени.

— Ако не се предадат, ще се наложи да влезем, в противен случай всеки друг град ще знае, че може да ни се противопостави.

— За Реймс ли мислите? — Реймс, където Шарл трябва да отиде за миропомазване, е все още лоялен на Англия и наблюдава внимателно какво се случва в Троа.

Тя го поглежда и черните й очи под черните вежди танцуват. Накланя глава.

— И Париж.

А, да. Париж.

— Ще са нужни много пари, за да се плати на дванадесет хиляди мъже да изминат целия път до Париж.

— Когато дофинът стане крал, той ще плати нужното, за да властва над цяла Франция.

Не и ако брат Томас успее да го спре. Тогава няма да се случи. Работата е там, че по всяка вероятност ще успее.

* * *

Троа се държи в продължение на още три дни.

През тези три дни архиепископът на Реймс Рено дьо Шартр спори разгорещено с кралския съвет, че трябва да се оттеглят от Троа; че трябва да се върнат в Лоара. Или да изпратят армията да завладее Нормандия, защо не? Тя просто чака, узряла за завземане.

На третия ден архиепископът предлага брат Томас, сега вече най-видният воден инженер на лагера и ревностен изповедник — макар все още да не е имал честта да извърши изповедта на Девата — да присъства на съвета като писар. Така той става свидетел колко е ефективна техниката на убеждаване на архиепископа, колко достоверна, колко завладяващо чаровна, осъществима, очевидна.

Да, в момента Нормандия е по-добрата цел. Подминете Париж, той не е чак толкова важен. Забравете за коронясването на краля или може би го направете бързичко, без много помпозност и шум; нали не искате всички да обърнат внимание и да насъскате англичаните: това би било равносилно на бедствие, след като разполагате с дванадесет хиляди мъже, а врагът току-що е изгубил тримата си най-добри командири.

След това прекарайте армията си през сто и петдесет километра, защо не? Постарайте се снабдяването да е добро, докато губите мъже и оръжия за място, за което никой не го е грижа; няма ли така да е най-разумно?

Тези разумни обяснения са истинско чудо. Просто невероятно, че никой досега не е измъкнал този човек от шатрата и не отрязал главата му за истинско предателство, но той е най-близкият духовен съветник на краля, освен това има миазма, която поразява мъжете, когато чуят властен човек да дрънка глупости. Те кимат и си въобразяват, че това е проява на здрав разум, и започват да поставят под въпрос собствената си преценка.

Томас се пита колко точно плаща Бедфорд на архиепископа и дали цялата сума е в злато или част е обещана за по-късно, когато английското господство е пълно. Каквато и да е уговорката им, плащания има, защото, няма спор, че Рено дьо Шартр е агентът на Бедфорд в двора на френския крал. Двамата с Томас все още не са разговаряли, но си пращат съобщения със сложен шифър. Всеки е наясно с намеренията на другия.

Срещите на кралския съвет се провеждат в кралската шатра: огромна паноплия от червена коприна, която хвърля кървава сянка върху събралите се политици.

Дьо Шартр е във вихъра си.

— … това яздене на север е неразумно, а и кой се интересува дали всички градове по пътя ще отворят за нас портите си? Англия скоро ще ги превземе обратно и тогава ще съжаляваме, че изобщо сме…

— Престанете! Трябва да слушаме момичето. Да не би тези мъже да говорят от името на Господ като нея?

От далечния край на шатрата се издига старчески глас. Това е Робер дьо Макон, участвал в твърде много битки и не се страхува от никого, а наскоро се е присъединил към новата армия и е изоставил спокойния живот.

Робер не се интересува от политиката на двора, кой е фаворит и кой не е, кой има власт. Не го е грижа, че не друг, а самият Рено дьо Шартр е показал, че смята Девата за измамница. Той видял лично какво е постигнала тя, което е повече, отколкото архиепископът е направил.

Става разтреперан.

— Девата ни даде Орлеан, Жаржо, Мьон, Божанси, Патай. Според нея кралят трябва да бъде ръкоположен по настояване на Господ. Нека тя говори тук вместо тези нехранимайковци. Попитайте я какво мисли за Троа.

Кралят, притиснат по този начин в ъгъла, се съгласява. Може и да не е най-изкусният стратег, но може да брои и знае, че дванадесет хиляди войници, които са на мнение, че Девата е божествено създание, са много повече от един архиепископ, който мисли различно.

— Намерете я. Доведете я тук.

Както може да се предполага, брат Томас тръгва да я търси; това е твърде интересен момент, не може да го пропусне. Открива я с Жан-Пиер, артилериста, с когото обсъжда размера и теглото на гюлетата, които ще използват по Троа, и къде са слабите точки на стените; колко барут имат и къде е най-добре да го съхраняват.

Томас се отдръпва настрани, чака да го забележат.

— Кралят настоява да говорите на съвета, милейди.

— Защо? — Тя е заета. Не желае да я прекъсват.

Той се покланя леко.

— За да кажете какво трябва да се направи тук, в Троа.

— Трябва да го завземем, разбира се. Вече го казах. Нима кралят не знае?

— На съветниците му ще се отрази добре да го чуят от вас.

— Искаш да кажеш архиепископът ли?

— Милейди? — Покланя се отново.

Тя извива очи, пъхва шлема си под ръка, намества колана с меча и следва брат Томас към кървавочервената палатка, за да каже на краля онова, което той вече знае.

Томас за пръв път ги вижда заедно.

Девата.

Кралят.

Единият е с кралска осанка, но не е момчето. Според легендата за Девата, когато отишла за пръв път в Шинон, кралят се скрил сред придворните си; двеста мъже в една стая и всички до един облечени в ливреите на Орлеан в зелено и бяло. Независимо от това тя заговорила на него, коленичила в краката му, след това се изправила, отвела го настрани и му казала неща, които го накарали да се усмихне за пръв път от години.

Разправят, че това било доказателството, че Господ говори с нея. Томас пък мисли, че това е доказателство, че знае как изглежда кралят, поредният пирон за ешафода, който вдига за времето, след като докаже, че е лъжкиня и еретичка.

Той поглежда Рено дьо Шартр и забелязва, че архиепископът го наблюдава настойчиво, а в очите му прочита въпрос. Томас притиска благочестиво длани. Архиепископът му отправя кисела усмивка и извръща поглед. Не поглежда Девата. Може би просто не намира сили.

Тя повтаря онова, което каза одеве:

— Трябва да завладеем Троа или другите ще разберат, че могат да хлопнат портите си пред нас.

Сред мъжете, които искат да се бият и знаят как трябва да постъпят, се надига одобрителен шепот. Когато го чува, Рено дьо Шартр, сменя тактиката.

— Кралю мой, тя е толкова сигурна. Значи трябва да й се даде разрешение да действа.

Кралят копеле, Шарл, завърта отново тънкия си врат надясно и наляво. Коленете и лактите му стърчат. Подобна гледка не буди уважение.

Днес кралят вярва, че Рено дьо Шартр с кадифения си език ще го опази. Забелязва капана, заложен пред Девата, и одобрява. Обръща се към нея с най-широката си усмивка:

— Тогава върви и виж какво можеш да измъкнеш от Троа. Предоставям ти командването.

Девата коленичи в израз на благодарност, а Томас успява да зърне изражението й. Тя успешно прикрива чувствата си, но не достатъчно бързо. Кралят не я е виждал в атака досега. Сега е шансът й да му покаже какво представлява, че е всичко, което той не е. Затова ще се възползва от възможността.

Преди да излязат от шатрата, армията вече е научила новината, както става във всички армии. Те са убедени, че Господ се е погрижил времето да е благоприятно за Девата с кристално синьо небе и пухкави облачета.

Враговете й са лешояди, които кръжат във висините. Първи сред тях е Рено дьо Шартр, както и съмишленикът му Жорж дьо ла Тремоай, съветникът.

Двамата крачат заедно през лагера, докато мъжете се размърдват, топовете се подготвят, изсипва се барут, събират се дърва и се връзват на наръчи. Те се оглеждат, питат и побутват, задават риторични въпроси, ту единият, ту другият.

— Защо са й нужни толкова дърва, скъпи съветнико?

— Нямам представа, уважаеми архиепископ. Защо ти са нужни всичките тези дърва, девойче?

— Гледай.

Не са били край Жаржо; наистина нямат представа. Както и там, Девата кара мъжете да подредят наръчи дърва по ръба на рова, с които да са готови да го напълнят. За половин ден разполагат с достатъчно, за да си направят пътеки към стените.

Жан-Пиер дотътря огромното оръдие Рифлар и подрежда камъните за него отляво и отдясно: двадесет гладки сиви камъни от гранит, огромни като волове, готови да смелят камъни и дърво, плът и кости.

Утре артилеристът ще ги изстреля към Троа. По-късно подрежда малките топове един до друг, докато не остава място.

Мъжете от армията са се изповядали, пречистени са и мислят за идващите удоволствия.

Девата може да забрани ругатните — и ги е забранила. Може да прогони курвите от армията — и ги е прогонила. Но ако този град не се пречупи пред нея, тогава тя ще го завладее — дори Рено дьо Шартр не се съмнява, че това ще стане — тя няма да успее да спре мъжете да вилнеят с жени, злато и вино, тъкани и свещи, перлени обици и бутове шунка.

Веселбата започва след службата и вечерта войниците показват с пантомима какво ще сторят. Девата разговаря с доставчиците за запасите от жито за мъжете и царевица за конете, с Томас за новите нужници и къде трябва да бъдат изкопани. Не се меси.

Хората от Троа наблюдават безсилно от крепостната стена. Жените им започват да плачат. Дванадесет хиляди французи; жените от Троа ще обслужат по трима до четирима най-малко, когато армията нахлуе. На сутринта магистратите изпращат вестоносец до краля, за да съобщи, че са готови да се предадат.

Към обяд под приглушените викове на гражданите кралят на Франция минава през портата на града, донесъл срам за баща му. Мъжете и жените от Троа, които най-чистосърдечно подкрепят Англия, защото крал Хенри им е обещал да направи града им столица, когато завземе цяла Франция, трябва отново да се научат да обичат принадлежността си към Франция и да се гордият с нея.

Засега обаче е достатъчно да махат с празни ръце, да не хвърлят яйца, тор или стара храна.

Девата язди от дясната страна на краля. Той изглежда по-представително на кон; бронята крие кокалестите му колене, дългия врат. Ококорените му очи са скрити под шлема. Над тях плющи Исус и Мария, черно на бяло, трепка, вибрира. Нейното знаме: нейният дофин, който ще стане неин крал.

Брат Томас язди десетина реда по-назад. Той оглежда. Той се учи. Той гради планове. Съчинява съобщения до Бедфорд. Все още не, милорд. Все още не. Но вашият слуга ще я победи толкова убедително, че единствено прахта й ще бъде прах, разпиляна над морето.