Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (57)

Петдесет и седма глава

Орлеан

Четвъртък, 27 февруари 2014 г.

19:00

Катедралата „Сен Кроа“ е приютила какви ли не стилове. Основите са построени върху римски останки, които дори сега, двадесет и един века по-късно, все още изненадват археолозите и всяка епоха оттогава се е постарала да остави своя отпечатък, включително малкия параклис на Жана д’Арк до северния неф, който през 1920 г. е посветен на канонизирането на най-известната орлеанска девица.

На фона на всичко това катедралата си остава предимно готически шедьовър с огромни, богато изрисувани арки, почти тридесет метра високи, които засенчват останалите строежи от миналото, настоящето и бъдещето.

Хората тук се чувстват потиснати. По едно време Ландис Бресар искаше сватбата на Люк да бъде тук, но дори Елен, която обича всичко пищно, се постресна, че в това огромно пространство щяло да има ехо, а преди да заглъхнат, гласовете отскачат между гаргойлите и измъчения Христос.

Пико е влизала един-единствен път, но това й беше достатъчно, за да разбере, че ако Фамилията е настояла сватбата да се проведе тук, Люк е щял да се венчае за друга. Дори навремето, когато беше влюбена, нищо нямаше да е в състояние да потисне ужаса й от това място. Сега пък е тук без право на избор.

Четирима мъже са се скупчили около нея. Смъкнали са шаловете, освен моторджията, който е с каска, тъй като не иска никой от тълпата навън да го забележи.

Тримата, които Пико вижда, са почти еднакво високи и подобни на външен вид: гладко избръснати, с маслинови кожи, които са видели доста слънце. Това са мъже, които разполагат с пари за хубави якета, обувки и оръжия, които носят пръстени с печати на малките пръсти на левите ръце. И четиримата си имат пръстени: малки, но тежки буци двадесет и два карата злато с инициали — АБ — изписани в щит. Люк имаше съвсем същия, с изключение на първия инициал. Такъв има и Ландис. Като се замисля, Лиз има същия.

По дяволите!

Стария Рене Вивие се оказва прав: били са от Фамилията. Цялата работа е тяхно дело: и пожарите, и смъртните случаи, и това сега.

За пръв път от телефонното обаждане в апартамента на Патрис Пико усеща истински ужас.

Имена. Отчаяно иска да научи имената на четиримата мъже, които са я заобиколили, но те мълчат като монаси и я водят по пътеката напред, но се оказва, че тъкмо когато решава, че са се отправили към сакристията или — о, мили Боже — параклиса на Жана д’Арк (Инес, напълно са полудели. Ще те завържат на кол, преди да се добереш до входната врата…), те завиват и тръгват надолу по изолирани стълби, които водят към почти пълен мрак.

Факла очертава конус от светлина и електрически ключ. Мътни крушки едва осветяват застоялия въздух; тук няма достатъчно височина, в която да се образува ехо, царят студ и влага, усеща се мирис на застояла прах, която се набива в носа и гърлото й и й пречи да мисли трезво.

Стените са от пожълтял камък или сбита пръст, тя не успява да определи, но тук личат грубите следи от кирките на отдавна измрели работници за разлика от съвършения камък горе. Пико чувства как тежестта на камъка я притиска… Никога не се е чувствала комфортно в тесни, затворени пространства и макар засега да може да върви спокойно, без да се привежда, но няма гаранция, че проходът няма да се стесни и снижи.

Препъва се. Някой я хваща за лакътя и я задържа; оказва се моторджията. Тя вижда тънки пръсти и същия пръстен, усеща как облечено в кожа яке я притиска.

Глас — женски глас — заговаря:

— Внимавай с релсите. Тук е имало стара железница. Известно време поддържали пещи с въглища, за да отопляват, и трябвало да прекарват въглищата от единия край до другия. Никой не мисли за тези неща, докато не се наложи.

— Лиз? — Пико спира. Двама от мъжете се блъскат в нея, изругават, но това не е достатъчно, за да я накара да продължи напред. — Лиз Бресар? Какво, по дяволите, правиш тук?

Това не е въпрос: моторджията е Анелиз Бресар. Би трябвало да е очевидно, тъй като кожените дрехи й стоят безупречно, но Пико не е обърнала внимание.

Лиз сваля черната каска, освобождава дългата си коса от шала, с който я е привързала и вдига черните очила от лицето си.

Среща погледа на Пико.

— Следвам заповеди. Семеен въпрос. Когато по-старшите казват „Скачай“, ние скачаме. Моля те, продължи напред. Каквито и чувства да изпитвам към теб, братовчедът Арно няма търпение да стреля. На твое място не бих му дала основание.

В гласа й долавя познатата закачливост. Очите й обаче издават нещо коренно различно: гняв, негодувание, предупреждение. Всяка от тях или заедно. Пико не я познава достатъчно добре, за да разбере посланието.

Тя изпълнява и цялата кавалкада продължава покрай релсите. Тук са прекалено близо до огън, колкото и стар да е. Тя не иска да изгори.

Пристигат в просторна като пещера стая, издълбана в камъните. Пещта не е тук. Пико спира и поглежда напред. Макар че е студено, тя се поти. Тримата мъже до нея се обръщат и тя вижда незначителни братовчеди от клана Бресар. Това е а-клонът: хора, които са попаднали във Фамилията благодарение на брака си с техните красиви, възпитани и безупречно облечени съпруги, а след това са ходели на партита на Люк с любовниците си. Пили са, играли са комар, ходили са по жени и са харчили пари без ограничения. Тя така и не разбра как си изкарват прехраната. Може би сега ще разбере.

Часовете по обучение в заложнически ситуации са включили съвсем малко информация по въпроса какво да прави със себе си, ако бъде заловена. Тя разчита на съвета, който дават на мишените си: създай взаимоотношения, не спирай да говориш, бъди любезна, не създавай впечатлението, че си заплаха, бъди позитивна.

— Защо тук? Защо сега? — пита тя.

Не пита „Защо аз?“, защото, след като Фамилията е посветила целия последен месец да я представи като новата Дева, и сега са застанали почти под храма, посветен на истинската Дева в града, който й дължи свободата си, „Защо аз?“ е излишен въпрос.

Урните ще отворят след около четиридесет и осем часа и желанието на Фамилията е да запечата победата на Люк в огън и кръв. Затова трябва да ги накара да говорят, а тъпи разговори за състоянието на икономиката няма да минат, затова тя пита и чака, докато те се споглеждат, без да се обръщат към нея и не отговарят.

Лиз обаче не може да мълчи:

— Тук, защото ще има най-голям отзвук. Сега или поне след няколко часа, защото трябва да изчакаме до полунощ, за да попадне сензацията в сутрешните новини. Националното възмущение от смъртта ти, скръбта, желанието да се реваншират на Люк ще бъде в апогея си, когато урните отворят в неделя. Междувременно той ще държи прочувствени речи, които ще послужат като кучешки свирки надясно, докато левите ще трябва да се примирят, че говори мъката и той все пак е техният човек.

— Значи ще изгоря, за да може Люк да спечели изборите, така ли? А пък аз си мислех, че ти си здравомислещата в семейството.

Погледът на Лиз я заковава, задържа я и не й позволява да помръдне. Каквото и да се опитва да й подскаже с този поглед, Пико не успява да разбере.

— Не само тези избори, те ще го отведат към президентството, но ти го знаеш. Ще стане безболезнено. Това мога да ти го обещая. Ти обаче няма да си жива, когато пожарът бъде запален.

— Стилет ли?

— Не знам. Не споделят с мен подобни подробности, но ще бъде нещо такова.

Това не е малка проява на благосклонност. Пико преглъща очевидно остър отговор, но изглежда нещо е проблеснало в очите й, защото Лиз продължава:

— Ако не беше чак такава героиня…

— Лиз, аз не съм направила нищо! Нищо героично. Не съм влизала в горящи сгради, за да вадя деца, не съм се качвала по дървета, за да напътствам пожарникарите, досега не бях открила кой ги е запалил. Знаех, че „Джаиш ал Ислам“ е за заблуда, но не се досетих, че сте вие. Нали така?

— Аз лично не съм направила нищо.

— Но Фамилията се е задействала. Те — ти — вие сте „Джаиш ал Ислам“.

— Поне така знам. Ландис ми каза, че братовчедът Арно и пионките му са влезли много непринудено в ролята на ислямски джихади…

— Млъквай!

— Арно! — Гласът й е пример за умора и неприязън. — Порасни! Играеш си на война през последните шест месеца. Не ми казвай, че не ти харесва. — Погледът й се стрелва към другите двама. — Ти и престорено усмихнатите ти надупени приятели.

Това е определено опит да ги провокира, за да… какво? Пико няма представа, но това е промяна в динамиката и тя вече не е в центъра на вниманието, което е добре. Впива очи във вратата; умът й набелязва пътя за бягство, докато Лиз продължава:

— Гот ли ви е заедно? Ландис ми каза, че тримата не сте били у дома при женичките, откакто започнаха пожарите. Бих казала…

— Млъквай, мамка ти!

Шофьорът на маздата — Антоан? Орелиен? Нещо такова — се опитва да удари шамар на Лиз, но намеренията му са очевидни и тя умело се измества. Блокира ръката му със своята и посяга към пистолета му.

Поставя ръка върху цевта. Тя не е Патрис, не умее да измята тяло, не притежава силата, придобита на скейта, да отскача от земята, но тя е по-силна, отколкото изглежда, поваля го, завърта се и…

— Инес, бягай!

Пико вече се е метнала към другия край на помещението, тича като преследвана сърна, но Арно, шофьорът на аудито, е по-съобразителен, отколкото изглежда; по-бърз е от другите и по-близо до вратата.

Добира се там секунда преди нея. Телата на двамата се сблъскват, плът до плът, кости до кости и тя е повдигната и изхвърлена през стаята, отплесва се в каменната стена.

Главата й се удря назад, зъбите изтракват и тя се свлича и през някаква пелена вижда как Орелиен пристъпва зад Лиз и стоварва дръжката на пистолета си зад дясното й ухо. Тя прегъва колене и се просва по лице на пода, без следа от елегантност.

Тримата мъже злорадстват. Тук се разиграват стари дългове, отдавна трупано възмущение, за които Пико не знае абсолютно нищо. А сега и предателство. Тя може единствено да предполага, като аутсайдер, как Фамилията гледа на предателството, но няма смисъл от подобно усилие.

Тя иска да задава въпроси. Защо? Какво ти струва това? Какво да правим сега? Само че Лиз или е в безсъзнание, или се преструва. Дори да е така, мъжете нямат намерение да рискуват. Коленичат. Арно вади кабел от джоба си и стяга китките на Лиз зад гърба й. Пико остава напълно неподвижна, свела очи. Не са й вързали очите. Докато ръцете й са свободни, все още има надежда.

Тя се вглъбява в себе си, прегръща колене, притиска ги към гърдите, представя си, че е невидима и непосредствената опасност отминава. Когато се осмелява да погледне отново, Арно се е отдръпнал и се е облегнал на стената близо до входа, но не толкова близо, че ако някой се промъкне, да го уцели. Останалите двама се притискат към другите стени, облягат се на тях и се оттеглят на място вътре в себе си, където ще бъдат нащрек часове наред.

Тези тримата са корави мъже, свикнали да чакат и пистолетите им не трепват. Пико не е корава, но може да чака колкото се налага. Полунощ не е чак толкова далече. Старае се да не мисли за огън.